Адам Блейк
Децата на Юда (17)

16.

Момичето никога не си бе помисляло, че може да бъде избрано. Може би навремето се бе забавлявало с тази възможност, когато все още бе на възраст за подобни неща. Хората, които познаваше, бяха отведени на дванайсет, тринайсет или четиринайсет години.

Но тя навърши шестнайсет и никой не дойде. А после настъпи промяната, когато хората напуснаха мястото, където бяха живели от седем поколения, и отпътуваха за новия град.

След като стигнаха там, разопаковаха нещата си и се опитаха да превърнат мястото в дом. Но не беше дом. Момичето, заедно с всички хора, които познаваше (не бяха много, защото бе самотница по природа), се почувства неспокойно и объркано. Изглежда всичко бе свършило, но не започваше нищо ново. Ритъмът на живота бе нарушен.

Момичето се опита да изрази чувствата си в рисунките и скулптурите си и зачака нормалното усещане за нещата, непрекъснатата верига от мисли, асоциации и действия да го излекуват.

Хаос в Сима, съвета на старейшините. Повишени гласове в Ем Хадерек, мястото за събиране. Нормалността кръжеше настрани като птица, която е напуснала гнездото си по принуда и сега не може да се установи отново.

Момичето бе бронирано срещу хаоса наоколо, поне до известна степен, но е трудно да не се притесниш, когато мъдреци и глупаци си крещят гневно, а всички недоволстват от старейшините. Обичта бе основата на обществото. Ако тя изчезне, какво ще им остане?

Недоволните твърдяха, че племето не е трябвало да напуска Гинат Дания, райската градина, която бе техен дом, без Господ да е наредил. А това неизбежно водеше до спорове какво бе наредил Господ, за провалите на Предвестниците или по-скоро на техния върховен пастир и командир Куутма. Носеха се слухове, че той е предал племето, тъй като се бе влюбил в своя подчинена и бе тъгувал прекалено много след смъртта й. И преценките му пострадали от това. Позволил на враговете на племето да живеят, да се засилват и да се съюзяват.

И накрая той самият паднал в битка срещу най-силните врагове — външния баща Лио Тилмън и вълчицата Хедър Кенеди. Заради този провал Хората трябвало да се преместят в керван от запечатани камиони от стария си дом под Мексико Сити в сегашната Гинат Дания на хиляди километри на север и изток.

Новият Куутма стоеше настрана от тези обвинения, загрижен за достойнството на сана си. Но протестите се увеличаваха и накрая разцепиха Сима. Един от тримата старейшини изрече най-ужасната ерес, най-кошмарното осквернение. Другарите му нямаха друг избор, освен да го изгонят съвета, а по-късно през деня се разчу, че той е напуснал града. Беше излязъл сам в света, без придружител и без задачи, без име и благословия.

Градът се люлееше лудо като лодка, след като някой е изскочил от нея на брега и я е оставил прекалено лека във водата. Хората, замръзнали и останали без дъх, се вслушваха за ехо от звук, който никой не бе чул.

И тогава неочаквано, дълго след като момичето бе спряло да мисли, че подобно нещо е възможно, беше призовано. Не от съвета на старейшините, а от самия Куутма, познат като Бранд — водача и командира на Елохим, който държеше истината в сърцето си и отмъщението в ръцете си.

Призоваха я в момент, когато тя въобще не бе готова да се отзове. Работеше по масивна картина, най-голямата, която някога бе започвала. Стоеше на върха на стълба, оплескана с боя от глава до пети, и тъкмо рисуваше ангелско лице, когато два ангела се появиха пред нея.

Бяха Алус и Тария, личните помощници на Куутма и негови телохранители. Внезапната им поява в студиото едва не накара момичето да падне от стълбата.

— Искат те — простичко каза Алус.

Изчакаха я безмълвно да се измие, а тя се тресеше от нерви и бе леко засрамена, че стои гола пред тях.

Вървейки между жените по оживените улици около Ем Хадерек, а после надолу по огромната стълба, момичето погледна свенливо, но с копнеж първо едната, после и другата.

— Виждаш ли нещо, което ти харесва? — прямо попита Тария.

Момичето се изчерви.

— Бих искала да те нарисувам — каза то. — Мускулите ти са великолепни.

Ангелите се разсмяха и казаха, че може да й позират някой ден, когато са свободни. Но после със сериозен тон Алус й напомни, че отива да се види с Куутма и мислите й трябва да са съсредоточени само върху това.

Отведоха я в покоите на Куутма на най-ниското ниво на града, което на жаргона на хората понякога бе наричано „ретойет“ — утайката. Куутма имаше малък апартамент там, много по-скромен от това, което му се полагаше. Но също като предшественика си той имаше скромен вкус.

Преди всичко той беше воин, издържал в Елохим по-дълго от повечето, и носеше белезите, с които да го докаже. Не по тялото си — макар да бе убил много хора във външния свят, той самият никога не бе раняван. Белезите бяха в душата му и момичето ги видя, когато се вгледа в очите му.

Куутма беше як мъж, малко под среден ръст, но с широки рамене и създаваше впечатление за масивност, което също като раните му не беше чисто физическо. Да, ръцете му бяха огромни и покрити с мускули, но широкото му плоско лице, необичайно в племето и вероятно подсказващо за външен баща от славянски произход, притежаваше спокойното излъчване на задълбочена медитация. Беше плешив като последния Куутма, но онова, което придаваше войнственост на предшественика му, у него напомняше за аскетизма на монах: потискане на телесната гордост и живот само с най-основното.

— Благодаря ти, че дойде — каза той на момичето.

Гласът му имаше странен акцент с удължени гласни, може би остатък от последната му задача, който щеше да избледнее скоро, след като вече си бе у дома.

— Разбира се — отговори тя и леко се изчерви, шокирано от нежността и загрижеността на Куутма.

Следващите му думи я изненадаха още повече:

— Дължа ти извинение.

Това звучеше странно. Все пак той беше Куутма. Той бе едно от най-познатите имена и държеше съдбата на племето в ръцете си.

Несигурно какво да каже, момичето просто поклати глава.

— Да — каза Куутма. — Наистина. От името на последния Куутма. Ти бе оценена и резултатът бе впечатляващ. Трябваше да си призована на служба също като братята си. Мозъкът и темпераментът ти те правят подходяща за това. Можеш да оцелееш вън от Гинат Дания. Да се приспособиш сред неизбраните, без да се загубиш в техния живот. Освен това очевидно имаш могъщо въображение, което ще ти позволи да се справиш в ситуации, за които обучението не те е подготвило достатъчно. Както и да е, днес те повиках, за да поправя грешката, която те накара да линееш тук неизползвана.

Внезапно момичето усети, че сърцето му силно бие и дишането му е затруднено. Не и Келим, помоли се то на Бога, когото рядко главоболеше. Моля те, моля те, не и Келим. Не позволявай животът ми да тръгне като този на майка ми.

— Чувствам, че това, което правя тук, е ценно — отговори то с глас, който дори в собствените му уши прозвуча слаб, дори умолителен.

— Разбира се — отвърна Куутма все още нежно. — Това е в природата ти. Където и да си, каквото и да правиш, ще намериш начин да си полезна. Но има места, където си нужна повече, отколкото тук.

Моля те!

— Затова реших, че ще станеш една от моите Елохим.

Девойката потръпна, обзета от облекчение, а после от радост. Бе призована към професия, на която можеше да се отдаде без задръжки. Келим служеха на племето само чрез утробите си и това ги омаловажаваше, макар всички да се преструваха, че не е така. Елохим служеха със сърцата, мозъците и ръцете си. Ножът и пистолетът бяха просто инструменти като четките, които тя използваше, с изключение на това, че имаха само един цвят. Тя не се страхуваше от насилието. Рисуването беше насилие. Тя бе изпълнена с него.

От нея не се изискваше да приеме — просто я уведомяваха за решението си, не й правеха предложение. Но тя все пак каза:

— Приемам, Куутма. Приемам с радост.

— Доволен съм — тържествено отвърна той. — Това не са радостни времена. Несигурни сме и разделени. Но може би, малка сестричке, ти ще си тази, която ще ни издигне отново.

— Само ми кажи какво трябва да направя — отговори момичето.

Куутма се усмихна на нетърпението в гласа й. Усмивката не беше снизходителна, а бе признание за страстта, която изпълваше девойката.

— Първо трябва да бъдеш обучена — каза той. — А това не е дребна работа. После… имам план, а ти си част от него. Когато си готова, ще ти го обясня. А след това ще те изпратя навън.

Той стана и й направи знак да го последва, но тя не можа да помръдне.

— Ако нямаш нищо против, Куутма — попита, — къде ще ме изпратиш?

Той я изгледа с неразгадаемо изражение. Хвана ръцете й в своите и ги стисна, сякаш я подканваше да се присъедини към него за молитва.

— Ще те изпратя на изпитание, малка сестричке — рече почти тъжно. — На мисия, която може да бъде изпълнена само от теб.