Адам Блейк
Децата на Юда (53)

52.

Денят беше горещ и влажен, неприятен още в десет сутринта, а по обед — едва поносим. В хотелската стая на Кенеди, където климатикът на стената се оказа празна пластмасова кутия, времето течеше бавно.

Но за наблюдателите беше още по-лошо. Покривът на сградата срещу хотела бе нагорещен като тиган. Диема намаза бледата си кожа с цинков препарат и понасяше жегата стоически. Ръш, все още в колата, не беше такъв стоик, но тя му бе забранила да мести аудито на сянка. Единственото, което му оставаше, бе да отвори прозорците и да отпива непрестанно вода от пластмасовите бутилки, подредени на задната седалка. Само Тилмън, сгушен между контейнерите за боклук, беше скрит от свирепото слънце и се чувстваше сравнително удобно.

По едно време сутринта им се стори, че някой май щеше да влезе в капана им. Ван без прозорци спря до задния вход на хотела и от него излязоха двама мъже. Но те доставиха храна за ресторанта, кутии с чай и захар, пластмасови чаши и малки пакетчета бисквити. Свършиха за около десет минути и потеглиха.

В един часа, нарушавайки протокола, Кенеди се обади на Тилмън по радиостанцията, която Диема й бе дала.

— Какво? — попита той без излишни любезности.

— Нищо — промърмори тя. — Прекалено много нищо. Започвам да се изнервям.

— Съчувствам ти. Но можеш да нарушаваш радиотишината само ако има спешен случай. Има ли спешен случай, Хедър?

— Не.

— Тогава се придържаме към плана.

Тя усети по тона му, че се кани да затвори, затова заговори бързо:

— Лио, не съм убедена, че планът ще свърши работа.

Тилмън въздъхна.

— Споразумяхме се. Каквото и да направим сега…

— Не, изслушай ме. Да речем, че сме наясно с начина им на мислене и всичко мине така, както очакваме. Привличаме вниманието на Бер Лусим. Той разполага наблюдатели около хотела, но по-далеч от вас. Или пък по-близо. Някой, който седи във фоайето и чака да ме последва, щом тръгна нанякъде.

— Е, и?

— Ами може би трябва да се раздвижа. Той може да е готов да лапне въдицата, но не на място, което съм имала време да подготвя. Може да планира да ме отвлече от улицата, когато изляза.

— Още една причина да не се появяваш на улицата, Хедър — сухо отвърна Тилмън. — Тук контролираме положението. На улицата — не.

— Гледам от прозореца си към контейнерите за боклук, Лио.

— Знам. Виждам те.

— Махни ми тогава.

— Не. И не гледай към контейнерите.

— Слушай, ако залозите бяха по-малки, щях да се съглася с теб — рязко каза Кенеди, като не успя да сдържи дълго потисканото напрежение. — Но ако той ни чака да направим нещо, а ние чакаме той да го направи, той печели. Защото веселата му банда откаченяци е някъде навън и взривява бомби и обезглавява плъхове. Осъществяват плана си, който ще убие милион човешки същества. Не искам това да тежи на съвестта ми, Лио. Наистина не го искам. Не мога просто да седя тук и да се чудя колко са труповете вече.

— Но тук можем да те пазим — възрази Тилмън търпеливо. — Ако нахлуят при теб, ние ще сме точно зад тях. А навън е различно. Да не говорим за факта, че ако отново започнеш просто да се мотаеш, това няма да изглежда логично. Искаме те да мислят, че си се заела с нещо, което ги заплашва.

— Знам. Затова трябва да ми позволиш да направя нещо целенасочено.

— Какво например?

— Например среща.

Настъпи дълго мълчание, докато Тилмън обмисляше молбата й.

— Диема може да уреди да се срещнеш с някого — призна той неохотно. — Един от нейните Елохим…

— Нямах предвид истинска среща. Особено не с човек, когото те може да разпознаят. Имам предвид въображаема среща. Отивам на място, където има много хора, но само няколко входа и изхода. Място, където вие тримата лесно може да се приближите до мен.

— И какво ни осигурява това?

— Може би предимство. Ако мислят, че доставям нещо или имам среща с връзката си, може да решат да изиграят ръката си. Може да поискат да ме спрат.

Тя зачака. Мълчанието този път беше още по-дълго, защото Тилмън обмисляше последиците.

— Ще поговоря с Диема — каза той накрая.

— Решението не зависи от нея — раздразни се Кенеди.

— Не. Но тя има хора, които познават града. Ако решим да действаме, трябва да изберем подходящото място.

Отново тишина, но радиостанцията не изщрака, което подсказа на Кенеди, че Тилмън не е свършил.

— Може и да си права — призна той най-после. — Това би трябвало да е провокация. А колкото по-дълго седим тук и не правим нищо, толкова по-малко прилича на провокация. Ще поговоря с останалите и ще ти се обадя.

Той изключи радиостанцията. Кенеди метна своята на леглото и си направи чаша безвкусно кафе.

Диема дори не се опита да спори.

— Кенеди е права — каза тя. — Вероятно трябваше да го направим още по-рано. Да им дадем променяща се ситуация, на която да реагират, вместо пълно спокойствие.

— Господи, моля ви — намеси се и Ръш. — Готов съм на всичко, което ще ме извади от проклетата кола. Тук е като в сауна.

— И къде да отиде Кенеди? — попита Тилмън Диема.

— Ще разпитам.

— Имаш предвид, че ще се посъветваш с хората си?

— Да.

— Колко време ще отнеме това?

— Колкото е нужно.

Тя завъртя копчето, но след миг радиостанцията завибрира отново. Беше Ръш.

— Трябва да се изпикая — изстена той.

— Използвай празните бутилки от вода — нареди му Тилмън. — Това им е предназначението.

— Добре, тогава трябва да дишам.

— Не, не трябва. Това е просто навик.

— Трябва да си раздвижа краката, преди да пострадам от тромбофлебит и да умра.

— Дръж канала свободен — изръмжа Тилмън — и очите си — отворени. Все още сме на работа.

Той изключи радиостанцията. Раменете му бяха сковани, затова ги разтърка едно по едно, без да изпуска радиостанцията от свободната си ръка и без да сваля очи от задната врата на хотела.

Диема му се обади след около половин час.

— Моите хора смятат, че трябва да използваме сградата на парламента.

Тилмън бе изпълнен със съмнения.

— Обясниха ли ти защо? Предполагам, че охраната е отлична, а следователно и рискът. Бер Лусим има безброй причини да не пожелае да се доближи до Хедър на подобно място.

— И също така много причини да се страхува с кого тя ще се срещне там — възрази Диема. — При всяко положение има риск. Бер Лусим може да реши, че тя е дошла точно заради това. Че е очаквала среща с човек от правителството и тъкмо й се е отворил парашутът. Лусим ще иска да узнае с кого е срещата и какво планират. И ако предприеме нещо, вероятно ще го направи веднага щом разбере къде отива Кенеди — или докато е в предното фоайе или дори още преди да влезе в сградата.

— Това не ми харесва — каза Тилмън. — Там ще има въоръжена охрана. Ако хората на Бер Лусим нападнат Хедър, тя може да се озове под кръстосан огън.

— Хедър участва в разговора — обади се Кенеди по радиостанцията. — Без болка няма успехи. Съгласна съм с доводите на Диема и съм готова да действам.

Но Тилмън все още обмисляше положението и имаше въпроси.

— Колко изхода има там?

— Повече от дузина — призна Диема. — Но аз помислих за това. Хората ми ще ни доставят нещо, което ще ни осигури предимство.

— Какво нещо? — полюбопитства Кенеди.

— Джипиес чип. Размерът му е колкото главата на карфица и можем да го имплантираме под кожата ти. Така ще определяме местоположението ти с абсолютна точност. А това означава, че ако по някаква причина те загубим, бързо ще успеем да те проследим. Ще ми доставят чипа в следващите няколко минути. А аз трябва да го доставя на теб. Най-лесният начин е просто да вляза вътре, сякаш посещавам някого или нося нещо. Остави си вратата отключена.

Радиостанцията замълча, но само за няколко минути.

— Тилмън? — обади се Ръш.

— Момче, или използвай шибаните бутилки от вода, или изчакай докато…

— Не става дума за това. А за цялата тази история. За появата на Кенеди пред очите на врага.

— И какво имаш предвид, Бен?

— Мисля, че имам по-добра идея.

Кенеди изпълни нареждането на Диема и отключи вратата. Няколко минути след това се разхожда из стаята, без да може да седне спокойно. Накрая се върна до прозореца и се вторачи в контейнерите, като се опитваше да определи къде точно се е скрил Тилмън. Където и да се намираше, укритието му беше идеално. Но той я виждаше, така че и тя би трябвало да го види. Е, така или иначе й бе интересно да гледа, сякаш играеше шах само с един ход. Вратата изшумоля за миг по мокета и лек полъх докосна гърба на Кенеди. Тя се завъртя и видя как Диема я затвори и заключи.

— Добре — каза момичето. — Хайде да свършим работата.

Носеше чанта през рамо. Извади нещо като запалка „Бик“ от нея и я метна на леглото.

— Това ли е? — попита Кенеди.

— Това е апликаторът. А това — протегна тя другата си ръка, в която държеше малка тубичка, — е местна упойка с антибактериален крем. Трябва да го размажеш на мястото и да го оставиш да подейства около половин минута. Свали си панталона и седни на леглото.

— Какво да сваля?

Диема отговори спокойно:

— Ще има раничка от импланта. Миниатюрна, но все пак забележима. Ако разполагахме с време да заздравее, можеше да я направим навсякъде по тялото ти. Но сега най-разумното е да не оставяме видими белези. Доставчикът каза, че вътрешността на бузата ти върши работа, но добави, че лицето ти може да се подуе, а това ще изглежда подозрително. Затова смятам да последваме съвета му и да имплантираме чипа в стената на влагалището ти.

Кенеди скръсти ръце и остана на мястото си.

— Мисля да се придържаме към бузата — отвърна тя кротко.

Диема се вторачи в нея изненадана и леко раздразнена.

— Знаем, че хората на Бер Лусим изпитват отвращение към жените — започна тя с тон, който говореше, че ще продължи да обяснява, докато Кенеди най-после загрее. — Ако нещата се объркат и успеят да те отвлекат, може да те претърсят. Но двамата Елохим, които те нападнаха в Лондон, нямаха желание дори да те съблекат напълно, затова съм убедена, че не биха се ровили из дупките ти.

Тя изчака Кенеди да осмисли думите й и да я послуша.

— Седни, момиче — каза Кенеди.

Диема изглеждаше шокирана от поканата.

— Няма време — грубо отговори тя. — Ако настояваш на бузата, тогава хайде…

— Седни — повтори Кенеди. — Трябва да поговорим.

— Не — възрази Диема и дори не си направи труда да скрие презрението си към по-възрастната жена. — Не трябва да говорим. Само трябва да работим заедно. Мислех, че това е ясно.

— Може да е ясно за теб. Аз обаче ще седна. Ти можеш да си стоиш права, ако предпочиташ, но ще ти се наложи да поговориш с мен. Защото ако не го направиш, цялата история приключва.

Диема се ококори.

— Лъжеш — каза тя. — Заложени са прекалено много животи.

— Може би и два-три повече, отколкото предполагаш — отвърна Кенеди, като седна на единствения стол в стаята и зачака мълчаливо момичето да се присъедини към нея.

Диема постоя нерешително няколко секунди, после, скована от напрежение, прекоси стаята и седна на леглото срещу Кенеди с презрително изражение на лицето.

— Защо си смени името? — попита Кенеди.

Диема примигна.

— Какво?

— Въпросът не е толкова сложен. Защо си смени името?

— Няма причина да знаеш — отвърна Диема равнодушно.

Кенеди зачака.

— Защото си смених живота — най-после каза момичето със същия тон.

— Да — съгласи се Кенеди. — Виждам това, Грейс. Просто се опитвам да разбера колко дълбока е промяната.

Изражението на момичето не се промени, с изключение на леко потръпване на клепачите.

— Бях Табе — каза Диема. — Никога не съм била Грейс. Просто биологичният ми баща ме кръсти с това име.

— Биологичният ти баща? Така ли мислиш за него?

Диема отвори уста, за да заговори отново, но Кенеди вдигна ръка и я спря.

— Няма значение. Не се преструвам, че разбирам обичаите ви, но грешиш за това и трябва да го знаеш.

— Името ми е…

— Майка ти те е кръстила Грейс. И тя е кръстила братята ти Джуд и Сет. По принцип и тримата е трябвало да запазите имената си, когато ви е отвела обратно у дома, защото никое от тях не е било обидно за племето ви. Традицията е да се дават нови имена на децата само ако техните са прекалено адамитски. Но Джуд и Сет са чудесни библейски имена, а и кой би могъл да оспори Грейс?

— Казах, че името ми е Диема — процеди момичето през стиснати зъби.

— Но вашият Майкъл Бранд, вашият Куутма, смятал, че миналото на братята ти и твоето трябвало да бъде напълно заличено. Обичал майка ти Ребека и искал нейното семейство да бъде и негово. Но тя се самоубила. Не искала да живее без баща ти. Имам предвид биологичния ти баща, Лио Тилмън. А след като тя починала, Майкъл Бранд дал нови имена и на трима ви. Нарекъл те Табе, а братята ти Озия и Цефас.

Диема не изглеждаше трогната.

— Явно мислиш, че трябва да се интересувам как съм била кръстена тук в твоя свят — каза тя презрително, — но не е така. Този свят никога не е бил мой, а само място, където работя.

Кенеди кимна.

— Знам — каза тя. — Твоят свят е голяма пещера с нарисувано на покрива небе. Не мога да си представя как може да се живее така, но знам, че за теб не е било тежко. Не ти липсва това, което никога не си имал. Но не ти ли се струва ужасно сега, след като вече си видяла истинския свят, че някой трябва да порасне и да живее по този начин? В тъмното?

Кенеди чу треперенето на гласа си и усети сълзи в очите си. Опитваше се да говори с младата жена, но непрестанно виждаше затвореното в нея дете. Гледката беше толкова кошмарна, че изпитваше силно съчувствие.

— Не е тъмно — възрази Диема. — Беше тъмно само когато ти го видя. И то бе защото ти виждаше собствената си тъмнина.

— Не — рязко отвърна Кенеди. — Не. Повярвай ми, знам разликата. И знам, че не мога да кажа нищо, което да те промени. Не мога да върна годините назад. Но поне помисли за това. Моля те. Защо те изпратиха? Защо точно теб? Защо те превърнаха в… — тя посочи момичето с трепереща ръка — … в това? Не мога да забравя какво каза Куутма на Лио единствения път, когато го видяхме. „Дъщеря ти е художничка. Рисува. В нея има красота, която се излива от пръстите й в света.“ Той го каза! А после се обърна и те превърна в един от убийците си.

Кенеди усети, че сълзите ще потекат по бузите й, и се помъчи да ги сдържи. Знаеше, че момичето ще ги помисли за слабост. Но въпреки всичките й усилия по лицето й се стече сълза. Плачеше за Грейс и за Табе, и двете изчезнали без следа.

Диема не реагира с презрение на сълзата, а с възмущение.

— Никой не ме е карал да правя нищо! — извика тя. — Решението си беше мое. Куутма видя потенциала ми и ми даде възможност да служа на хората си.

Кенеди поклати глава.

— И те изпрати при мен, защото знаеше, че ще видя лицето на Лио в твоето. Знаеше, че ще ми се наложи да отида при Лио и да го въвлека в това отново. Не се самозалъгвай, Диема. Ако някога си била художничка, вероятно притежаваш дарбата да виждаш точно какво стои пред очите ти. Така че погледни тази картинка и виж какво ти говори. Обучиха те и те изпратиха при нас, защото знаеха, че си единствената, която би могла да получи помощта ни. Въобще не става дума за съвпадение. Нито за избор. За никого от нас.

Диема скочи на крака. Изглеждаше готова да побегне, но остана на място, стиснала юмруци.

— Не съм изненадана — изрече тя с почти овладян глас, — че се опитваш да ме настроиш срещу собствените ми хора. Точно това очаквах от теб. Само съм изненадана, че изчака, докато стигнем до тук. Трябваше да го направиш още в „Гълъбарника“, където ти и Лио убихте братята ми.

Единствената надежда на Кенеди беше, че бяха спестили на момичето поне това. Тя отпусна глава в ръцете си и изпита силно отчаяние.

— О, да — презрително се ухили Диема. — Да не смяташе, че можеш да ме излъжеш, Хедър Кенеди? Да не мислеше, че щяха да ме оставят да се срещна с него и с теб, без да ми кажат какво сте направили? Твърдиш, че съм била лъгана и манипулирана от хората, които обичам. Но забрави да споменеш какво ми причини Лио Тилмън. И какво ми отне. Вероятно се е изплъзнало от вниманието ти.

Кенеди се насили да я погледне в очите. Струваше й доста усилия. Наистина се страхуваше от презрението и омразата и онова, което те можеха да предизвикат.

— Диема — каза тя с дрезгав от плача глас, — питала ли си някога, разказвали ли са ти учителите ти защо Лио и аз отидохме в Гинат Дания?

— За да я унищожите — бързо отговори момичето.

— Не. Въобще не беше така. А и тя вече бе унищожена. Пристигнахме прекалено късно. Аз отидох там, за да арестувам някого. Но Лио търсеше жена си и децата си. Търсеше теб. Беше ви търсил в продължение на дванайсет години. От момента, в който се прибрал у дома и заварил къщата празна. Обичал ви повече от всичко на света. Не можел да живее без вас. Затова продължил да ви търси, макар да било изминало толкова време, че никой не вярвал, че дори сте живи.

— Не бяхме живи! — изкрещя Диема. — Майка ми вече беше мъртва. Братята ми бяха мъртви, защото той вече ги беше убил в Англия. Аз останах съвсем сама.

— Но той не знаеше това. И още не го знае. Знае за Ребека. Майкъл Бранд му разказа как е умряла. Но не знае за Озия и Цефас. А ако някога научи, това ще разбие сърцето му.

Диема се наведе към лицето на Кенеди и стисна реверите на сакото й.

— Тогава, когато всичко приключи — изръмжа тя, — ще разбия сърцето му.

Яростта премина през момичето като вълна и го остави уморено и отвратено. То се отвърна от Кенеди, но не защото се предаде, а защото искаше да приключи с всички тези думи и мисли.

— Сложи си чипа в бузата, невернице — дрезгаво каза. — Искам да се разкарам оттук.

— Задръж си го — отвърна Кенеди.

— Нуждаем се…

— Знам защо се нуждаеш от мен. Но след като си поговорихме, премислих. Смятам, че е лоша идея да си имплантирам чип, чрез който хората ти да ме намерят винаги когато поискат. Така че забрави за това.

Диема се вторачи в нея.

— Изборът си е твой — каза тя студено.

— Да, така е.

Радиостанцията, настроена на вибрация, се завъртя върху нощното шкафче.

Кенеди я взе и я включи. Диема извади своята и се завъртя настрани, когато я притисна към ухото си.

— Приключихте ли? — попита Тилмън.

— Да. Не. Почти — промърмори Кенеди. — Ще ни дадеш ли още няколко минути, Лио?

— Колкото искаш. Но чуй какво казва Ръш, преди да тръгнеш.

— Какво пък има да каже момчето? — извика Диема ядосано. — Защо някой трябва да се интересува от думите му? Той не знае нищо по въпроса.

— Всъщност — отвърна Тилмън — думите му са твърде разумни. Хедър, не би трябвало да ходиш в парламента.

— Къде тогава да отида?

Струваше й се, че всичко това е без значение сега. Попита механично, защото Тилмън очакваше въпроса й.

— В баните — отговори той.