Адам Блейк
Децата на Юда (5)

4.

Гасан се извини, че се налага да ги остави, защото трябва да свърши някаква работа, преди да си тръгне. Помоли Кенеди да се отбие при него, когато приключи с проверката, но тя реши да се престори, че не го е чула.

На път към стая 37 тя се опита да накара Ръш да поговори за себе си. Повечето охранители, които познаваше, бяха бивши ченгета или военни, а понякога и бивши престъпници. Бе любопитна защо някой би започнал подобна работа веднага след училище. Но Ръш беше свенлив и не искаше да говори за себе си.

Стаята беше също така незабележителна и при втория оглед. Редица след редица опаковъчни сандъци и кашони и стълба, облегната на едната стена. Нямаше ни един от едрите и интересни предмети, които се издигаха над стелажите по другите стаи.

Кенеди се разходи по пътеките между рафтовете. Както вече бе чула, не изглеждаше нещо да е било пипано. Нямаше никакви следи, нито кашони, които да не са на мястото си. По прахта можеше да са оставени отпечатъци или следи, че нещо е било местено, но пък нямаше прах. Макар и заключено от три седмици, мястото бе безукорно чисто.

Тя се върна при Ръш, който нагласяше стълбата.

— Ето — каза той, като посочи нагоре. — Ето тук се е изкатерил. Кобет и аз се качихме горе да проверим, докато чакахме ченгетата. После те изпратиха свои хора горе, затова не мога да твърдя, че нищо не е било пипано.

Той подаде на Кенеди фенера, който бе донесъл от стаята за наблюдение, и задържа стълбата, докато тя се качваше.

— Внимавайте къде стъпвате — посъветва я.

Макар да носеше панталон, Кенеди забеляза, че момчето държи лицето си скромно извърнато настрани от задника й. Безукорни маниери. Или пък просто тя бе прекалено стара за него.

Окаченият таван бе изработен от полистиренови^[1] панели върху метална решетка. Кенеди вдигна ръце към панела, който Ръш й бе посочил, и го бутна нагоре и настрани. Успя да провре глава и рамене през тясната пролука над себе си. Видя, че има свободно пространство от около деветдесет сантиметра между окачения таван и истинския.

Светна фенера и той разкри ниското, но обширно пространство, еднакво по размери със стаята отдолу. Нямаше отдушници, тръби, дупки или решетки, през които натрапникът би могъл да се измъкне.

— Пропускам ли нещо? — извика тя към Ръш. — Струва ми се, че оттук няма изход.

— И ние не открихме изход — отвърна той. — Стените са солидни. Таванът е солиден. Ако е намерил дупка там, взел я е със себе си.

Кенеди направи още един оглед с фенера, като този път не търсеше изхода, а нещо, което да не е на мястото си. Не откри абсолютно нищо. Наведе се напред, за да огледа най-близката стена, до която можеше да стигне лесно. Почука с кокалчетата на пръстите си по нея. Солидна.

— Навсякъде ли е тухла? — извика тя на Ръш. — Никъде ли няма гипсокартон?

— Няма. Нито празнини. Нито скрити панели. Нищо освен това, което виждате, сержант.

Кенеди погледна надолу и срещна любопитните, леко нервни очи на Ръш.

— Не съм сержант — каза тя. — Вече не.

— А, добре.

— „Хедър“ ще свърши работа.

— Добре.

Очевидно в тавана нямаше нищо, което да заслужава внимание, затова Кенеди се смъкна обратно долу. Когато стъпи на твърда земя, помоли Ръш да й повтори последователността на събитията от момента, в който бяха открили взлома.

Той се замисли.

— Няма много за разказване — призна. — Намерихме ножа… чула си за него, нали? Намерихме го рано във вторник сутрин. Но взломът бе предишната нощ. Времето, показано на записа, който видя, е 11:58 вечерта.

— Как бе намерен ножът? — попита тя. — Проверявате всяка стая всеки ден ли?

— Да, проверяваме. Дежурният офицер се регистрира в шест сутринта, вписва останалите от нас в списъка и ни уведомява, ако има нещо специално. После правим две визуални проверки на всяка стая. Но не с помощта на камерите. Просто обикаляме сградата. Стив Фърнес намери ножа на пода ей там. Тринайсет или петнайсетсантиметрово острие. Адски остро. И беше използвано. По него имаше кръв.

— Откриха ли чия е кръвта?

Ръш поклати глава.

— Предполагам, че са направили проби, но не ни съобщиха какво са открили. Очевидно ние търсехме труп, но нямаше такъв. Нито дори още кръв, а само онази по ножа. Никой от персонала не липсваше, а и на записа можеш да видиш, че онзи тип не носи труп със себе си, когато си тръгва.

— Не изглеждаше да носи почти нищо.

— Не — съгласи се Ръш. — А и знаеш, че не открихме никакви липси. Но проблемът е, че става дума за стотици хиляди, може би дори милиони предмети, а някои от тях са съвсем малки. Нещо би могло да изчезне и липсата да не бъде открита дълго време. Служителите се увериха, че всички кашони са още тук и печатите върху важните неща не са били счупени.

— Всичко ли е запечатано?

— Не. Само най-ценните предмети. Може би десет-петнайсет процента от колекцията. Направиха две визуални проверки на всички тях. Но все пак е възможно да са пропуснали нещо. Повече от възможно дори.

Кенеди се заразхожда из стаята, като оглеждаше рафтовете и тавана.

— Колко камери има тук? — попита тя.

— Две.

— Скрити?

— Всичките ни камери са скрити, сержант… Хедър. Ако бяха на въртящи се поставки, трябваше да са на открито.

Тя знаеше, че пропуска нещо, някаква аномалия, която я дразнеше подсъзнателно. Реши да я зареже за известно време и да я остави да излезе на повърхността сама, за да не я подплаши.

— Нещо друго случи ли се в понеделник или вторник? — попита тя.

— Нищо значително.

— Забрави за значителното. За какво си мислеше в онзи ден?

Ръш се замисли за момент.

— Марк Силвър — най-после отговори той.

— Кой?

— Един от другите пазачи. Оказа се, че е починал в неделя вечерта. Научихме за това в понеделник.

— Как е умрял?

— Ударил го пиян шофьор. В понеделник следобед някои от служителите на рецепцията обикаляха наоколо и събираха пари за погребението му. Настроението беше доста мрачно. Случи се едва няколко седмици след като доктор Лиополд — директорът преди професор Гасан — получи инсулт. Всички говореха за това как лошите новини идват по три. Взломът в тази нощ беше третата лоша новина.

— Този тип Силвър беше ли ти приятел?

— Не. Не, наистина. Познавах го, но никога не съм говорил много с него. Просто ми беше кофти, че е загинал по такъв тъп начин.

Кенеди зададе още няколко безобидни въпроса, насочвайки разговора обратно към емоционално неутрална територия. Парченцата от мозайката все още не се наместваха по местата си, но тя видя, че темата разстрои момчето, затова реши да не го тормози повече.

— Благодаря ти за помощта — каза накрая. — Утре искам да прегледам дневниците на персонала, както и досиетата им. Също така трябва да проведа разговори с всички, които са били дежурни онзи понеделник. Можеш ли да се отбиеш в кабинета на професор Гасан и да му съобщиш това?

— Добре — съгласи се Ръш. — Разбира се. Или пък мога да те заведа там, за да му го съобщиш лично.

— Няма нужда — бързо отвърна тя. — Ще се радвам, ако ти предадеш думите ми.

Когато Кенеди напусна Райгейт Хаус, трима души я наблюдаваха.

Първите двама седяха в сребрист форд мондео — най-популярния цвят на много популярна кола — на около петдесет метра от предния вход на сградата. Бяха невзрачно, дори мизерно облечени, но от тях се излъчваше кротко напрежение, което привличаше втори поглед.

Те изчакаха Кенеди да си хване такси и да мине покрай тях на път обратно към центъра на града. После шофьорът запали двигателя и небрежно подкара след таксито. Мъжът до него огледа улицата с опитно око, за да види дали ги наблюдават.

Наблюдаваха ги, но той не забеляза това. Далеч от сградата, Диема гледаше към тях откъм покрива на заключен гараж през растителността, която я скриваше от любопитни погледи, но й осигуряваше идеална гледка към улицата. Тя не ги последва. Засега беше тук, за да наблюдава и да прецени риска. Преценката й бе, че такъв почти няма. Нито Кенеди, нито хората, които я следяха, бяха наясно с присъствието на Диема, както и с факта, че собственото им наблюдение става част от нещо много по-голямо.

Дойдеше ли време за действие, Диема щеше да действа. А тези, срещу които се насочеха действията й, нямаше да усетят приближаването й.