Адам Блейк
Децата на Юда (59)

58.

Беше време на болка и прегрупиране. Но не бе достатъчно, тъй като имаше прекалено много за вършене.

Екипът на Нахир от местни Елохим, лоялни на племето и клетвата си, отнесе Тилмън от хълма посред бял ден в кухата вътрешност на носилка, замаскирана като количка за сладолед. Диема и Кенеди вървяха до тях, скрили наранените си лица под маски с лика на Пунчинело, смешния детеубиец от италианската комедия дел арте. Труповете на Предвестниците, загинали на хълма, също бяха разчистени, но Диема и Кенеди не бяха в състояние да се поинтересуват как точно.

В най-близката обезопасена къща, зад обкованата с дъски витрина на бивша цветарница на улица „Столар Бела“, Диема бе прегледана от лекарите на Елохим. Сътресението й бе леко и вече минаваше, но имаше две спукани ребра и счупен пръст, който дори не помнеше как е счупила. Тя нетърпеливо отказа болкоуспокояващите, които й предложиха, и веднага щом започна да разсъждава трезво, попита за здравето на екипа си.

Нахир й обясни, че затворниците са в безопасност. Англичанинът вероятно щял да умре, но останалите били в сравнително добро състояние и готови да бъдат разпитани от нея.

Диема се надигна на пръсти, за да доближи лице до неговото, и му просъска, че ще е адски неудобно, ако англичанинът умре. Толкова неудобно, че ако се случи, тя ще се погрижи Нахир да прекара следващите няколко години в клоаката на Гинат Дания, почиствайки отходните канали с езика си.

— Аз все още съм емисарка на Куутма — напомни му тя със заплашително спокойствие. — И докато съм тук, в града ти, отговаряш пред мен.

Бяха повикани опитни лекари. Лио Тилмън бе прегледан грижливо и лечението му започна.

После Диема ги накара да намерят Бен Ръш и да го доведат. Той се намираше в болница „Ужоци“, където служеше за шивашка мостра на медицинска сестра с мускулести ръце, няколко метра конци и грубовата трудова етика. Обработен жестоко от юмруци, обувки и специални инструменти, Ръш беше неразпознаваем. Вече имаше седемдесет и три шева по лицето, скалпа, рамото и гърба. Сестрата бе оптимистично настроена за лявото му око, но засега то беше подуто, затворено и покрито с трийсет и пет шева.

Когато двама непознати мъже се появиха до леглото на Ръш и му съобщиха, че Диема ги е изпратила, той предположи, че са дошли да го убият, и категорично отказа да тръгне с тях.

— Тя каза — предаде му Шрага внимателно, — че никой освен теб никога не е обиждал гърдите й. Добави, че малко момче, което харесва големи гърди, вероятно си пада по извратен начин по майка си.

Ръш промени решението си и се съгласи да ги придружи, макар че до момента, в който видя Диема, се страхуваше да не му прережат гърлото.

Разказа на Диема какво бе направил и как бе оцелял. Бомбата с боя бе маскирала лицето му или поне го омаца, както и лицата на двайсетина други човека, попаднали в обсега на избухналата граната. А тъй като повечето от тях вече се бяха нахвърлили върху него, обзети от нетърпение да му избият зъбите, объркването стана още по-голямо. Предвестникът, изпратен да го убие, се озова в мелето, но при звука на полицейските сирени се оттегли безмълвно.

Ръш не забрави да благодари на Диема, че го предупреди, когато се появи мъжът с ножа. Тя отговори, че съжалява за изхабените заради него куршуми и че за в бъдеще не би загубила и секунда от скъпоценното си време, за да го спасява. Всъщност обаче бе едновременно изненадана и макар и неохотно, впечатлена, че момчето е оцеляло в битката. При това с помощта на гранатата с боя, която тя му бе дала в знак на презрение. Диема си припомни как след един не особено успешен изпит неин учител й бе казал, че е по-добре да си късметлия, отколкото да си добър. Момчето вероятно беше прекалено глупаво да осъзнае, че току-що бе изчерпало наведнъж запаса си от късмет.

По това време тя вече бе накарала хората на Нахир да изпълнят още няколко заповеди, Кенеди бе преместена в килия с легло, а Тилмън — в идеално дезинфекцирана стая, където старателно бе сглобена медицинска апаратура.

Диема изиска доклад от лекарите и те послушно й го осигуриха. Казаха й, че адамитът е загубил повече от два литра кръв — почти максималното количество, което човек може да загуби, без да умре. Инжекцията, която тя беше дала на Кенеди, му бе попречила да изпадне в клиничен шок и му бе позволила да оцелее достатъчно дълго, за да му бъде прелята кръв. Но раните му бяха ужасни. Повредата на дясната му ръка вероятно щеше да е необратима, а докато не дойдеше в съзнание, нямаше да знаят дали няма и мозъчни увреждания. Лекарите обаче нямаха представа кога Тилмън ще се свести.

Диема отиде да го види. Един от лекарите проверяваше реакцията на зениците му, но отстъпи встрани от леглото, когато тя влезе в стаята и зачака с отпуснати ръце.

— Излез навън — нареди му Диема. — Остани там, докато те повикам.

Лекарят кимна и се оттегли.

Тя се приближи до леглото и прикова очи в Тилмън. Изглеждаше стар, слаб и доста грозен. Кожата му беше сиво-бяла и покрита с червени петна, а бузите — хлътнали. Целият бе оплетен в системи и кабели за диагностичните машини. Лека миризма на пот и дезинфектант се издигаше от него. Миризмата на лоши новини, съобщени в добре осветени стаи.

Диема се забори със загадката, но не можеше да я разреши без никакви следи, а всеки, който би могъл да я насочи нанякъде, вече бе мъртъв. Майка й, Ребека, отнела собствения си живот. Бившият Куутма, умрял, защото бе тъгувал за Ребека прекалено много. А баща й, бащата, когото помнеше как я отнася от недовършената й рисунка, онзи, който живееше в изпепелената пръст в паметта й…

Ти ли си този човек?

Тялото на леглото, от което стърчаха кабели и системи, не можеше да й каже. Тя се сети за Пунчинело. Независимо какъв бе проблемът, единствената реакция на Пунчинело бе да грабне пръчката си, която държеше като бебе в двете си ръце, и да извърши ново убийство. После си спомни и за койота Уайли, чиято неумолима враждебност към кукувицата бе основата на съществуването му.

Искаше Тилмън да е такъв: създание от анимационно филмче, просто, предвидимо и лесно за мразене. Винаги го бе виждала такъв, дори и преди да се запознае с рисуваните герои. И все още можеше да го види така, но с повече усилия.

Ала тук лежеше друг човек, който й се бе притекъл на помощ, когато се нуждаеше от него, вместо да се опита да спаси неверницата, своята приятелка и съюзничка. Човек, който се бе изправил срещу Хифела с наранената си и безполезна ръка и бе позволил да насекат гърдите му като свинско, за да й осигури добра възможност да се прицели.

Думите на Хифела продължаваха да отекват в мислите й. „И’тух гемае ле. Нет я нею.“

Един от членовете на племето се бе опитал да я убие. А биологичният й баща я беше спасил. Трябваше да осмисли този парадокс.

Или самата тя да се превърне в герой от анимационен филм.

Беше време да спре да отлага неизбежното. Отиде да се види с Кенеди, която избухна като бомба в мига, в който вратата се отвори.

— Къде е Лио? Какво направихте с него?

Тя пристъпи към Диема, без въобще да се притесни от двамата Предвестници, които стояха от двете й страни.

— Ако е мъртъв…

— Жив е — прекъсна я Диема. — Но почти. Седни, Хедър. Моля те.

Кенеди се подчини, вероятно защото осъзна, че Диема бе използвала малкото й име, а това бе знак, че се е променило нещо важно.

Диема отпрати Предвестниците с груб жест и затвори вратата зад тях.

— Кажи ми — помоли Кенеди с притеснен глас. — Кажи ми как е Лио.

Диема й разказа за загубата на кръв, за раните по гърдите и рамото му, за продължаващата кома. Беше точно и пълно обобщение. Учителите й щяха да се гордеят с нея.

— Но той ще се съвземе — каза Кенеди с почти умолителен глас. — Това е Лио. Той ще се върне при нас.

— Лекарите мислят така — отговори Диема. — Всичко, с изключение на рамото, ще се възстанови. Казват, че щетите върху мускула са прекалено жестоки. Направиха всичко възможно да го закърпят, но не дават обещания.

— Кои са те, Диема? — свирепо извика Кенеди. — Лекарите, на които довери живота му. Това място не е болница, а затвор. Откъде си взела тези лекари?

— Не е затвор — възрази Диема. — Просто обезопасена къща. Лекарите работят тук, но поддържат връзка с други в Гинат Дания. Говориха и с най-опитните ни лечители и поискаха съвет. В момента те са на път насам. Помолих да ги изпратят и идват.

Това не беше хвалба, а просто съобщение. Куутма й бе обещал цялата помощ, от която се нуждае, без да задава въпроси. И тя му каза, че се нуждае точно от това.

— Искам да го видя — каза Кенеди.

— Той е в безсъзнание. Няма да разбере, че си там.

— Искам да го видя.

Диема кимна.

— Добре.

— Ами Ръш? Какво стана с Ръш? Искам да видя и него.

— Добре — повтори Диема. — Обещавам. Но първо трябва да те попитам нещо. Мисията стигна…

— О, господи! — побесня Кенеди. — Недей. Дори не ми говори за това. Положихме всички възможни усилия, но ни победиха. Трябваше да сме наясно с това още преди да се захванем. Не сме виновни, че мисията претърпя неуспех!

— Не.

— Ако ставаше дума за друг, а не за Лио, щях да знам, че е пълна лудост.

Кенеди говореше повече на себе си, отколкото на Диема. Тя поклати глава объркано.

— Мислех го за някакъв проклет Супермен. Вярвах, че не може да се провали. И затова го оставих да тръгне срещу тези… тези чудовища. А и аз самата тръгнах срещу тях. Като че ли имахме някакъв шанс. Но нямахме. Провалихме се, защото трябваше да се провалим, Диема.

— Не се провалихме.

— Защото никой не би могъл да се справи с цял…

— Хедър, не се провалихме.

Най-после Кенеди се успокои и се замисли върху чутото.

— Какво? — промърмори тя объркано. — Какво казваш? Всички умряха. Или избягаха. Не разполагаме с нищо.

— Разполагаме с всичко, от което се нуждаем. Знам къде е Бер Лусим, И тръгваме за него. Просто чакаме екипировката. Затова дойдох тук. Да те попитам искаш ли да дойдеш с нас. Мисля, че си спечели това право. И мисля… — тя се поколеба, защото й бе трудно да изрече грозните си подозрения, — мисля, че ще си в по-голяма безопасност, ако си с мен, отколкото ако останеш тук.

Непоколебимият поглед на Кенеди бе изпълнен с изненада, недоверие и дори и с обвинение.

— Не те моля да убиваш никого — каза Диема. — Ти вече ми каза, че това е нещо, което не можеш да направиш.

Диема бе прочела полицейските протоколи от хотел „Гелерт“ и знаеше какво бе причинила Кенеди на обучен убиец, при това със собствената му сика, но реши, че е по-разумно да остави този разговор за друг път.

— Искам те с мен заради прозренията ти. Нуждая се от теб като детектив.

Кенеди бе неумолима и огорчена.

— За да открия какво? Нещо, което твърдиш, че вече си намерила? Да не мислиш, че падам от луната, момиче? Да не мислиш, че не съм наясно как ни подхвърляше само трохи информация през цялото време? Позволи на Лио да проследи мотора ти, за да те последва до онзи склад. Остави ни да намерим книгата на Толър, а после ни разказа какво пише в нея. Нуждаеш се от Лио само за да прерязва гърла, а от мен — за да ти доведа Лио. Което, господ да ми прости, направих. Но вече приключих. Отивай да си играеш игричките сама.

— Ти ни доведе тук — отвърна Диема. — Ти и момчето. Ти сглоби парченцата от мозайката и ги осмисли. Даде ми насока. Искам да си с мен, когато отида в дома на Бер Лусим, в случай че отново се нуждая от насочване. Каквото и да намерим там, каквото и да е планирал Лусим, да го видя през твоите очи може би ще ми помогне.

— Е, кофти късмет. Очите ми си остават тук заедно с мен. И с Лио.

От нетърпение Диема стана безразсъдна. Тя шамароса Кенеди по лицето.

Реакцията на Хедър още преди да регистрира болката от шамара, бе да тресне юмрук в челюстта на Диема. Момичето пое крошето без звук и без дори да примигне.

— Твоята болка — каза то, усетило тънката струйка кръв, която се стичаше от устата му — и моята болка. Еднакви ли са?

Кенеди отстъпи назад и вдигна ръце, приготвяйки се за битка. Очевидно не се страхуваше, че боят щеше да бъде съвсем кратък. Но въпросът я притесни и тя отпусна ръце. После сви рамене отвратено.

— Моля те, разкарай се оттук — промълви тя. — Позволи ми да видя Лио или се разкарай. Нямам нищо за теб.

— Отговори на въпроса ми. Болката ти…

— Откъде да знам дали са еднакви? — изкрещя Кенеди. — Не съм в мозъка ти, нали? Не знам какво изпитваш. Или дали въобще изпитваш нещо. Не знам нищо за теб освен името ти, а дори и то е под съмнение.

— Но ние сме еднакви — каза Диема. — Под кожата. Вярваш в това, нали?

Кенеди се вторачи в нея ядосано.

— Няма значение в какво вярвам. Нито ти в какво вярваш. Нали ти и хората ти вярвате в отделното сътворение? Вашите хора и останалите? Избраните и утайката!

— И коя от нас тогава би трябвало да се тревожи повече за милиона мъртъвци? — попита Диема.

Не очакваше отговор, но се зарадва, когато Кенеди реагира, а по лицето й се изписаха безброй емоции. У дома, в Гинат Дания, Диема бе свикнала да говори онова, което мисли, или просто да отказва да говори. Но в света на адамитите говоренето беше битка. Човек казваше това, което му осигуряваше предимство.

— Не се нуждаеш от мен — каза Кенеди. — Имаш всичко, което ти трябва.

Но гласът й не прозвуча убедено. След секунда тя заговори отново:

— Успя ли да заловиш жив някого от хората на Бер Лусим? Разпитвахте ли го през цялото това време?

Диема разбра, че е спечелила битката, но не го показа с нищо.

— След половин час ще има събрание — съобщи тя. — Дотогава екипировката, която поръчах, ще е пристигнала и ще сме готови за тръгване. Бих искала да дойдеш с мен. Можеш да вземеш окончателното си решение, когато ме изслушаш.

Тя излезе от стаята, като кимна на Предвестниците да заключат вратата зад нея. Нямаше нужда да казва нищо повече.

Но трябваше да говори с Нахир, който все още не бе сигурен какво точно иска от него и може би щеше да започне да спори с нея. Канеше се да поговори и с момчето, което просто трябваше да изпълни нарежданията й. Момчето.

Роналд Стивън Пинкъс, надигнал се от гроба, за да я навестява и тормози.

 

 

— Устроихме засада, но тя не ни свърши работа. Всъщност ние попаднахме в клопката.

Гласът на Диема прозвънтя високо в малката претъпкана стая. Заедно с Нахир там имаше повече от четирийсет Предвестници, повечето от които бяха пристигнали наскоро. Седяха мълчаливо на сгъваеми столове от стомана и черна пластмаса, облечени в ръчно тъканите си ленени дрехи. Проводници на ужасяващо насилие, увиснали безтегловно. Хищни птици, свалени някак си на земята и убедени да позират за групова снимка.

А сред тях седяха Кенеди и Ръш, обградени от празни места. Никой не искаше да седи до неверницата, вълчицата, и да бъде омърсен от близостта й.

Диема замълча и се прокашля. Гласът й бе отекнал пронизително. Звучеше като идиот. Не, по-лошо — звучеше като дете. Дланите й бяха горещи и влажни. През последните три години бе направила много неща, а още повече бе изтърпяла, но никога не й се бе налагало да говори пред публика. И сега се уплаши, че не я бива за това.

Опита отново.

— Идеята беше да подмамим един от Предвестниците на Бер Лусим да се опита да отвлече Хедър Кенеди, както вече пробваха да направят в Англия, като ги заблудим, че може би знаем къде се намира базата им.

Тя огледа мрачните лица наоколо.

— Това свърши работа. Но пък те не се втурнаха само по петите на Кенеди, а срещу всички нас. И не изпратиха един Елохим, а много.

— След мен изпратиха само един — обади се Ръш. — И това се оказа грешка.

Като се имаше предвид състоянието на лицето му и фактът, че приглушеният му променен глас излизаше от едната страна на зверски подутата му челюст, думите му очевидно бяха шега. Четирийсет Елохим, които нямаха чувство за хумор, особено когато ставаше дума за святото им призвание, се вторачиха в него в мрачно мълчание.

— Бяха повече от дузина — продължи Диема, насочвайки вниманието обратно към себе си. — Не сме сигурни колко точно, защото изчакаха да се разделим и ни нападнаха на малки групи. Последният убит бе Хифела, когото всички познавате. Или поне сте чували за него.

Внезапно стаята забръмча от десетки приглушени разговори. Диема ги изчака търпеливо. Беше обмислила думите си внимателно и искаше съотечествениците й да осъзнаят значението им — дванайсет Елохим бяха изпратени срещу трима адамити, двама от които седяха пред тях и дишаха спокойно.

— Преборихме се с Хифела на хълма Гелерт — каза Диема. — Имам предвид, аз и Лио Тилмън, познат на племето, защото навремето беше…

Гърлото й пресъхна и й се наложи отново да се прокашля.

— Познат на хората ни в други времена и при други обстоятелства. Хифела се би ожесточено и можеше да спечели. Някои от вас видяха трупа му и знаят. Бяха нужни дузина куршуми, за да умре. А докато умираше на земята, изрече следните думи: „Било б’ейет ха йехуани. Сирута муат дил касех шох“.

Ново нервно мърморене из стаята. Повечето Предвестници изглеждаха озадачени или притеснени. Нахир се намръщи.

— Не може да е казал това — възрази той.

— Бях на три метра от него, братко. Повтарям ти думите му дословно.

— Значи е имал предвид учителя. Изменника Шеколни. Земята, по която той върви.

— Не каза това.

— Някои от нас — намеси се Кенеди — не говорят езика ви. Ако въобще има смисъл да седим тук, някой трябва да ни превежда.

Нахир я изгледа студено и се обърна към Диема.

— Има ли смисъл те да са тук? — попита той. — Много от нас се чудят.

Диема отговори на въпроса на Кенеди, пренебрегвайки Нахир.

— Хифела каза: „Отведете ме при Известителя. Позволете ми да умра на свята земя“.

— И защо е важно това? — учуди се Кенеди.

— Защото единствената свята земя е Гинат Дания — обясни Диема.

В стаята се усети как събраните Елохим сдържаха дъх и се напрегнаха. Диема прикова очи в тези на Кенеди. Момчето Ръш нямаше представа, но неверницата сигурно осъзнаваше, че вървят и се мъчат да запазят равновесие по тънка като острие на нож жица. Човек не говореше с децата на адамитите за Гинат Дания. Това бе едно от най-важните правила. В общество, което живееше на ръба на катастрофата, инстинктът за самосъхранение надделяваше над всички останали.

— Въпреки свободата на действие, която ти е дадена — промърмори Нахир меко, — трябва да внимаваш какво говориш.

Диема го погледна в очите, без да примигне. Беше напрегнат момент, с който трябваше да приключи бързо, все едно че минаваше по нагорещени въглища.

— Жената, Хедър Кенеди — каза тя, — и мъжът, Бенджамин Ръш, вече знаят за съществуването на Гинат Дания. Освен това знаят, че навремето е била тук. Необходимо е да им обясним тези неща, за да открием следите на Бер Лусим, което ти, Нахир, въпреки всичките си източници не успя да направиш.

— Имам нож — извика една жена от задните редици на Предвестниците. — И съвест. Кажи ми защо да не се възползвам и от двете.

Жената седеше точно зад Кенеди. Кенеди не се обърна към нея. Знаеше, че това е игра на Диема, и бе достатъчно разумна да не се меси в нея.

— Използвай ума си, сестро — студено отвърна Диема. — Не го пренебрегвай. Жената знае за Гинат Дания от години и Куутма пощади живота й. А още по-важното е, че Куутма одобри намесата й в този случай. Тя има благословията му — първата адамитка, която получава благословия. А ти имаш само желание нещата да си останат като в старите дни. Но те са мъртви. Ако се придържаш към тях сега, ти също ще умреш.

Не беше категорична заплаха. Трудно бе да се определи какво всъщност означаваха думите й. Предвестницата отвори уста, но я затвори, без да проговори. Лицето й се изчерви и тя наведе глава, за да го скрие.

— Гинат Дания — каза Диема на всички в стаята, — живата и вечна Гинат Дания, е далеч от това място и очите на адамитите. Но преди триста години Гинат Дания е била тук. В пещерите под хълма Гелерт и под самия Дунав. Това е мястото, където Хифела помоли да бъде отведен. Там е домът на Бер Лусим — в лабиринт от тунели и пещери, достатъчно големи да поберат един милион души. Идеалното място, ако искаш да се скриеш от адамитите. Но не и ако искаш да се скриеш от нас. Разполагаме с карти на града, датиращи от времето, когато е бил жив. Можем да организираме издирване, което ще ги върне обратно в ръцете ни.

— Мислех, че ръцете ви трябва да са празни — вметна Бен Ръш и сви рамене в престорено извинение, когато святите убийци се завъртяха и вторачиха в него. — Имам предвид, че за вас човешкият живот е нещо незначително, но нямате право да се убивате един друг. И вече не можете да се криете зад Тилмън. Какво следва от това? Да не би да сте поискали смяна на правилата? Вече имате право да ловувате и убивате и своите?

Диема пренебрегна саркастичния му тон. Думите му подхождаха отлично на целта й.

— Мозъкът на адамитите — обърна се тя с усмивка към Елохим, сякаш ги призоваваше да се посмеят на тъпотата на Ръш. — Виждате колко малко могат да осмислят адамитите дори когато поставиш отговора в ръцете им. Точно затова не трябва да се страхуваме от онова, което знаят. В крайна сметка, знанията им са кръгла нула.

— Аз обаче знам… — възрази Ръш, но здравата хватка на Кенеди върху ръката му го спря да изтърси нещо повече.

— Нямаме право да ловуваме — каза Диема, като отвори една от кутиите и бръкна в нея. — Правилата не се променят. Но когато сме изправени пред нова ситуация, прилагаме правилата по различен начин.

Показа им пушката със стрелички и им обясни как действа. Увери ги, че тя ще срази Предвестниците на Бер Лусим, без да ги убива. Но не спомена, че куршумите, убили Хифела, бяха изстреляни от нея, а не от Лио Тилмън, с което бе нарушила табуто. Ако Елохим узнаеха това, нямаше да я оставят жива.