Адам Блейк
Децата на Юда (18)

17.

Куутма каза, че обучението няма да е дребна работа. Всъщност то бе изпитание, което едва не я съсипа.

Девойката откри, както и бе очаквала, че нито механиката, нито етиката на убийството я обезкуражават. Винаги бе предпочитала уединения живот с малко връзки с хората. Имаше чувството, че повечето от тях не издържат дълго, а романтичните и семейни връзки бяха само удобни илюзии. Това й помогна да научи безброй начини за приключване на живота, без чувствата или съвестта й да се намесят. Всичко беше теория засега, но тя се стараеше ентусиазирано.

Физическите натоварвания при обучението бяха друга работа. Налагаше й се да издържа седемнайсет часа на ден упражнения във фитнеса, класове по саботаж, използване и поддръжка на оръжия, проникване в територията на врага, невъоръжен бой, оцеляване след битка, проследяване и наблюдение.

А след като тези уроци свършваха, започнаха други. Световна история, политика, езици, психология, социология, дори мода. Тя знаеше целта на тези смотани тривиални дисциплини и не протестираше. Когато един от другите ученици подхвърли презрителна забележка, учителката Ушана го накара да се изправи пред останалите и му се накара безмилостно.

— Може да ти се наложи да живееш сред неизбраните в продължение на десет години и да убиеш само веднъж — каза Ушана. — Така че, кажи ми, дете, как ще си разпределиш времето между битката и проникването в тила на противника?

Девойката се примири и се постара съвестно да научи онова, което й се струваше едновременно глупаво и неразбираемо като думи от непознат език. Постепенно мъртвата зона между отделните факти се изпълни с още повече факти. Логични пътеки се отвориха в лишените от смисъл територии и тя започна да вижда по-големия адамитски свят извън Гинат Дания такъв, какъвто беше: зловещо изкривено отражение на истинския свят, в който живееше тя.

Единственото, което всъщност я уплаши, беше, че започна да вижда разликата в мащабите. Племето живееше на пространство от няколко квадратни километра, дълбоко много нива. Велик град, който за повечето от тях представляваше целия свят. Но знаеха, че съществува и друг свят, който Господ бе дарил на децата на Адам, но бе обещал да върне на избраните от него.

Това, което девойката не бе оценявала дотогава, бе колко по-голям беше онзи друг свят от познатия й. Докато го изучаваше в игри, които започваха в Гинат Дания, а после я отвеждаха надалеч, тя започна да вижда истината. Светът беше толкова голям, че сякаш продължаваше безкрай, страна след страна, а нататък — още по-далечни страни. Умът й не го побираше.

По-късно Куутма й разказа, че това било нещо обичайно. Много млади мъже и жени, обучаващи се за Предвестници, преживявали нещо като концептуална парализа, когато излизали от Гинат Дания за първи път и навлизали в огромните страни на адамитите. Някои никога не се съвземали и не успявали да станат истински Елохим. Други се приспособявали, но пък развивали психози, когато били навън. И изглежда този проблем се задълбочаваше при всяко ново поколение, вероятно поради огромната пропаст между Гинат Дания и света на неизбраните.

Момичето оцеля от екзистенциалната криза, като разглеждаше света от естетическа гледна точка. Мащабът бе инструмент, използван от художниците с цел постигане на определен ефект. И колко велик наистина беше Господ, творил върху платно, толкова гигантско, че милиони мъже и жени можеха да изживеят живота си върху него.

Обучението продължи. Всяка седмица, всеки ден тя се отдалечаваше все повече от хората, с които тренираше. В ръкопашния бой редовно размазваше противници, много по-едри и силни от нея. Волята й бе като опъната струна в дребното й стегнато тяло.

Отличи се в използването на оръжия.

Отличи се в стратегическо и тактическо мислене.

Отличи се в издръжливост.

Отличи се в интелигентност и събиране на информация.

За съучениците й бе въпрос на чест да се съревновават с нея. А ако някой я победеше в нещо, макар и само временно, той се хвалеше с постижението си в продължение на месеци.

Много от момчетата в групата проявяваха романтичен интерес към нея. Също и много от момичетата, тъй като в племето нямаше задръжки относно онова, което адамитите наричаха хомосексуалност. Девойката обаче показа ясно на всички, че не се интересува от вниманието им. Всъщност тя се боеше от интимността така, както другите се страхуваха от самотата. Да допусне някого в живота и леглото си, да изрича непремислени думи в страстта си беше идея, която едновременно я възбуждаше и отвращаваше. И веднага щом изпиташе интерес към някого, независимо дали беше момче или момиче, макар че повечето бяха момчета, отвращението надмогваше възбудата. Можеше да си представи физическия акт на секса, но останалото бе прекалено изнервящо.

Когато най-после се отдаде, актът напомняше повече за насилие, отколкото за любов. Беше през третия и последен ден на полево състезание и нейният отбор се съревноваваше с друг, много по-добър от тях, който ги бе надхитрил още в самото начало. Ако тя беше водачката на групата, щеше да се справи и в крайна сметка да извоюва победа. Но водачите се избираха случайно и нейният бе импулсивно момче на име Деш Нахир, което не бе подходящо за задачата.

На третия ден отборът бе приклещен в неудобна за защита позиция на дъното на плитко дере и унищожен от енергична атака, която ги остави покрити от глава до пети с червена боя, която символизираше кръв.

Момичето трябваше да прекара три часа, легнало на мястото, където го застреляха, преди да се чуе тръбата, известяваща края на битката.

Веднага щом успя да се раздвижи, то намери водача на отбора, който се преобличаше в съблекалнята, и се хвърли върху него. Не го удари, нито го срита, само притисна тялото си към неговото, така че униформата му да се омаже с червена боя от нейната. По този начин той щеше да е задължен да поеме част от срама, който всъщност си беше негов, а не неин.

Но във вълнението й, макар и доминирано от гняв и безпомощност, имаше и други чувства. Притискането на тялото й към това на Нахир възбуди емоции, които не бяха неприятни, а когато той я целуна колебливо и уплашено, тя отговори.

Връзката им продължи пет седмици, достатъчно дълго, за да й покаже, че е била права още от самото начало: раздразнението и отегчението от близостта на човека, когото си допуснал до себе си, надмогваха възможните удоволствия. Тя съобщи на Нахир, че слага край на отношенията им. Огорчението му бе адски силно и той дори забрави за достойнството си и започна да й се моли, но тя му обърна гръб и се отдалечи.

Имаше и друга връзка, с едно момиче, четири години по-голямо от нея. Започна я, за да се увери, че причината за провала на предишната не е само изборът на неподходящ човек. Резултатът обаче бе същият, макар че отношенията им продължиха малко по-дълго и завършиха доста по-бурно.

Девойката се обучава три години. Не беше достатъчно дълго, но тя знаеше, че времето им е кратко. Усещаше това по начина, по който учителите ги подтикваха, и по факта, че понякога, когато вдигаше глава от упражненията на тепиха или в класната стая, виждаше самия Куутма или един-двама от ангелите му, които я наблюдаваха внимателно.

Учителите не се безпокояха от високия процент напускащи. Един по един учениците изпадаха, след като се проваляха на някой изпит, или просто спираха да посещават упражненията по някаква причина, която момичето не разбираше.

През третата година започнаха да взимат келалит. Първия път, когато младата жена го взе — само малка капка от прозрачната течност върху езика — й се стори, че заливат мозъка й с течен азот. Всичко стана невероятно остро, ясно и адски бавно. Чувстваше се едновременно силна и мъртва, сякаш тялото й бе пълно с разтопен метал, който сега се бе охладил и втвърдил в ужасяваща машина с нейната форма.

Изкараха я на тепиха и й изпратиха трима противници едновременно. Всичките бяха Елохим като нея, но без да са получили от лекарството. Боят продължи деветдесет секунди. После тя повърна зверски и лежа будна през по-голямата част от нощта, разтреперана и изпотена.

— Това е отрова — обясни й учителката Ушана, когато попита. — Точната формула знаят само химиците, които я произвеждат, но всичките й производни са смъртоносни. Адамитите употребяват дрогата за удоволствие и се пристрастяват към нея. Взимат все по-големи дози и накрая мозъците и телата им умират от натрупаните токсини.

Момичето бе шокирано и уплашено въпреки желязната си воля. Загубата на контрол се намираше на едно от челните места в списъка му със страшни грехове.

— По какво се различава начинът, по който ние използваме дрогата? — попита то с надеждата да получи успокоение.

— Не получаваме удоволствие от нея — отговори Ушана.

По-късно Куутма й обясни, че има и нещо повече. Каза й, че дрогата, която бе едновременно проклятие и благословия, не е обикновено вещество, а смес от много, като някои от тях воюват едно с друго. Основната й съставка предизвиква еуфория и усещане за безмерна сила, но замъглява мозъка и затъпява сетивата. Келалитът пък засилва сетивата и ускорява физиологичните процеси. Притокът на информация през нервите се засилва, което означава, че възприемането и действията са много по-бързи. Дрогата поддържа основното усещане за сила и радост, за да накара този, който я приема, да не изпитва болка, която по принцип би го разсеяла или дори обездвижила. От мръсното и срамно удоволствие на адамитите химиците на племето бяха изработили могъщо оръжие за воините.

И смъртоносно. Причината за смъртта на повечето Елохим, които живееха сред неизбраните, бе ефектът от келалита.

През следващите седмици и месеци девойката свикна с употребата на това оръжие с две остриета, на тази предателски смесена благословия. През лятото на третата година вече можеше да понесе пълна доза келалит въпреки дребното си тяло и да функционира със засилена възприемчивост и издръжливост в продължение на часове. Освен това свикна да се справя с физиологичните и емоционални сривове, които неизменно следваха употребата на дрогата.

Отново тя бе пример за всички останали. Модел, който следваха и имитираха. Когато друга ученичка, Езали, умря от свръхдоза келалит и вкочаненото й посивяло тяло бе пренесено през общежитието в пълна тишина, невяра и отрицание, девойката осъзна, че това да си начело на класа си има и отрицателни страни. Езали се бе опитвала да стане като нея.

След това момичето странеше от останалите още повече. И преди не бе окуражавало обожанието на съучениците си, но сега вече отхвърляше всички покани нарочно грубо. Не искаше повече смъртни случаи на съвестта си.

И издържа. Спечели. Взе всичко, което учителите й даваха, преработи го и като паяк го върна в копринена нишка. Само най-старият учител, Ритуел, който преподаваше някои от уроците по психология, й даде по-ниска от отлична оценка. Всъщност я скъса. Когато тя го потърси да попита защо, той отговори прямо, но загадъчно:

— За да те накарам да поспреш.

— В какво да поспра? — попита тя.

Ритуел разтвори ръце и й показа празните си длани.

— Не знам — призна той.

— Тогава…

— Бездействието може да е важно като действието. Паузата, преди да действаш, е изпълнена с много неща и едно от тях е истината.

— Но аз не се провалих на изпитите ти — запротестира тя. — Отговорих на всички въпроси. Не вярвам да съм допуснала значителни грешки.

— Въобще не допусна грешки. И точно това ме притесни. Мисля, че някой ден може да ти е от полза да знаеш, че не си съвършена. Близостта до съвършенството понякога е опасно нещо. Имам предвид, опасно за душата.

Предстоеше й още един изпит, за който учениците си разменяха откачени слухове и безвкусни шеги. Всички знаеха само, че ще бъдат изпитани, когато най-малко очакват това. И човек може да се провали, ако изтърси неподходяща дума или направи неподходящо движение.

Една вечер, след като хапна в стола, девойката бе заговорена от вестител, който й каза, че Ушана я чака във фитнеса. Когато стигна там, намери учителката на тъмно. В краката й бе коленичил мъж, всъщност момче. Ръцете и краката му бяха вързани с къси вериги към един от гимнастическите коне, към който бяха прикрепени железни халки. Момчето бе на нейната възраст, но с бяло-руса коса, каквато почти никога не се срещаше в племето. Беше с наднормено тегло и облечено в причудливи къси панталони и туника без ръкави, на която пишеше „Домашно приготвена за по-хубав аромат“. То бе ужасено, а по бузите му имаше следи от скорошни сълзи.

Момичето веднага разбра какво се очаква от него, но не каза нищо. Представи се на учителката с почтителен поклон и пренебрегна момчето напълно, докато Ушана не кимна към него.

— Това е Роналд Стивън Пинкъс — каза тя. — Поздрави го на собствения му език.

— Какъв е неговият език, Танану? — попита девойката.

Беше наясно, че не трябва да приема английския за даденост, макар надписът на тениската да бе на този език.

— Английски — отговори Ушана с одобрение в гласа.

Момичето се завъртя.

— Добър вечер, Роналд Стивън Пинкъс — каза то.

На лицето на момчето се изписа изражение, в което бяха примесени изненада и надежда.

— Мамка му! — изкрещя то. — Говориш английски! Слава богу! Слушай, станала е някаква грешка. Мислят ме за някой друг, но аз съм никой. Отведоха ме от улицата и е… ами не знам. Не знам какво искат.

Девойката му обърна гръб и погледна Ушана.

— Убий го — нареди й учителката.

Момичето кимна в съгласие, но не помръдна. Искаше да е сигурно.

— За какво престъпление? — попита то.

Момчето нямаше представа за какво си говорят.

Погледна от нея към Ушана и обратно. Вероятно си мислеше, че момичето предава на учителката онова, което той му е казал.

— Няма престъпление. Убий го, защото аз ти нареждам.

И тя го направи. С голи ръце, защото не беше определено оръжие. По-късно заплака, но безмълвно и никой в общежитието не я чу. Роналд Стивън Пинкъс не беше от племето. Беше нередно да плаче за него, а и срамно. Тя си обеща, че следващия път ще се справи по-добре.

Когато му дойде времето, я изпратиха обратно при Куутма с бележка от учителите й, в която пишеше само: „Тя е готова“.

Куутма я приветства с бащинска прегръдка и изрази страхотно задоволство от постиженията й. Девойката му благодари мило. Никой от двамата не спомена оценката по психология, дадена й от Ритуел, и така тя си спести необходимостта да критикува един от наставниците си.

Куутма я почерпи с пресни плодове и вода, подправена с канела и карамфил. Предложи й и вино, но тя не обичаше алкохол. Той пречеше на поемането на келалит и забавяше реакциите.

Поседяха в дружелюбно мълчание известно време в същата стая, където се бяха срещнали преди три години.

И Куутма мислеше за старата им среща.

— Веднъж вече ти казах, че имам план за теб — започна той. — Време е да го задействаме.

За момент девойката преживя приятно объркване. Ако Куутма я бе повикал тук, за да й нареди да действа, значи тя наистина вече бе Предвестник. Простичките му думи бяха церемонията по дипломирането й, тържественото й влизане в елитните редици на Елохим.

— Готова съм — каза тя.

— Добре.

Куутма напълни чашата й с вода, после и своята. Очевидно виното бе донесено само в случай че тя го иска.

— Но трябва да знаеш, че задачата ти е необичайна — каза Куутма. — И имаш право да я откажеш.

Тя кимна и се зачуди какво ли ще иска Куутма от нея, та смята, че може да му откаже или да се поколебае, преди да приеме.

— Знаеш, че един от старейшините ни напусна. Бих казал, че той е старейшина само по титла. Всъщност е по-млад от мен.

— Да — кимна момичето. — Разбира се.

— Той беше Йедима — продължи Куутма. — Семето. Онзи, който по време на събранията на Сима е упълномощен да обмисля бъдещето и да спори в името на промяната. Но той се отказа от поста и титлата си. И сега е човекът, който беше преди. Авра Шеколни. Шеколни започна да се разпорежда прекалено много в съвета на старейшините и да поставя под съмнение най-важните и свещени принципи, според които живеем. Идеята му е, че племето е разтълкувало погрешно сделката ни с Господ. Твърди, че целият ни начин на живот е основан на грешка. Спори, че Господ ни е обещал земята, но не е обещал да ни я достави. И очаква да предприемем определени действия, за да изпълним божията воля. Разбираш проблема, нали, сестричке?

Момичето разбираше и потвърди това.

— Разтълкувай ми го тогава.

— Адамитите са много повече — стотици хиляди срещу един от нас. И историята им е история на непрестанна война, така че оръжията им са много по-модерни и съвършени от нашите. Затова се крием. Ако се опитаме да се борим, няма начин да спечелим. Поради тази причина изчакваме. Чакаме божието решение.

— Идеално обобщено — кимна Куутма. — Съветът обясни това на Шеколни и се опита да го разубеди. Но както знаеш, той не приемаше съвети. И бе изгонен от Сима. А после напусна и Гинат Дания. Не знаем как е успял да се измъкне от града без разрешение, но сме сигурни, че го е направил. Търсим го от дълго време, но още не сме открили и следа от него.

Девойката кимна, но не проговори. Щеше да задава въпроси само ако я подканеха.

— Но колкото и лошо да бе това — продължи Куутма, — сега знаем, че има и по-лошо. Шеколни се свърза във външния свят с един от Предвестниците, по-точно с Известител, командир на Предвестниците, който, изглежда, споделя възгледите му. Въпросният командир, Бер Лусим, беше велик мъж навремето. Толкова могъщ и страшен воин, че понякога го наричаха Дявола. Предишният Куутма разчиташе напълно на него. Но преди около десет години Лусим изпадна в немилост. Провали се в свещените си задължения. Някои от нашите хора, не от адамитите, умряха и това можеше да се избегне. Старият Куутма призова Бер Лусим обратно, за да го накаже, но той отказа да се върне. Когато Предвестниците бяха изпратени да го доведат, той изчезна. Едва тогава осъзнахме колко силен култ към личността му съществува. Голям брой Предвестници го боготворяха и го последваха в изгнанието му. Те ни напуснаха — смятаме, че са заживели сред неизбраните. Държат се настрани от адамитите, но нямат никакъв контакт с племето и Гинат Дания. Съществуването им сигурно е адски самотно. Но както казах, Авра Шеколни е успял да намери Бер Лусим по някакъв начин. Отначало само предполагахме това: той изчезна така успешно, че трябва да е имал помощ. После Бер Лусим се свърза с нас и каза, че Шеколни бил изпратен при него и последователите му от Господ. Благодари ни, задето сме му помогнали да получи такъв дар. Предупреди ни да не търсим Шеколни и ни посъветва да се подготвим за възмездието.

Куутма замълча за момент и отпи от водата. Завъртя я в устата си, сякаш се опитваше да се отърве от неприятен вкус, после я глътна.

— Изпратих отговор на Бер Лусим — каза той тихо. — Или по-точно, изпратих един от моите Елохим при него. Предупредих го, че Шеколни е еретик, и го подканих да се върне в Гинат Дания, където му е мястото.

— Но той отхвърли поканата — предположи момичето.

— Да, отхвърли я. Но има и още. Това ще те разстрои, сестричке. Спомни си как Господ урежда всичко и от злото произлиза добро. Бер Лусим жигоса лицето на пратеника ми с горещи железа и ножове. Така го обезобрази, че всеки, който го видеше, потръпваше и се извръщаше настрани. Това беше обида, насочена към мен. Лицето на онзи невинен човек бе единствената хартия, върху която Лусим избра да напише съобщението си.

Девойката бе свикнала с насилието, но този разказ я шокира. Стомахът й се сви, а в гърлото й се надигна горчилка. Тя се помъчи да си възвърне самообладанието и пропусна някои от думите на Куутма.

— … разбира се, вече е невъзможно този човек да се върне във външния свят. Той бе принуден да се лиши от призванието си. А и срамът му е ужасен. Помоли да му позволим да се оттегли и да се самоубие, но му казах да помисли малко и да прекара известно време със семейството и приятелите си. Надявам се, че те ще го върнат към нормалния живот, който би могъл да го излекува.

— Този Бер Лусим е чудовище — отбеляза момичето, чието гърло все още бе пресъхнало и горчиво.

— Вероятно — въздъхна Куутма тежко. — След тази жестокост го изложихме на публично порицание — храк бишат. Както знаеш, това проклятие навремето е било запазено за хора, обладани от дявола! То означаваше, че Бер Лусим е смятан за дявол, а не човек. Най-после си спечели титлата, която вече му бе дадена — каза Куутма и се поколеба за миг. — Кажи ми, малка сестричке, когато растеше в сиропиталището, преживявала ли си някога жестокост или отхвърляне заради произхода си?

Момичето се вторачи в него, объркано от внезапната промяна на темата.

— Понякога — отговори то най-после. — Но това беше преди много време.

— Другите деца те обиждаха и те наричаха с лоши имена?

Девойката се замисли. Да, разбира се, че го бяха правили, но обидите им не означаваха нищо за нея. Учителките и сестрите бяха тези, които я бяха наранили със студенината и презрението си. Но после тя се научи да се затваря в малко местенце в себе си, където не можеха да я докоснат, и да обича цветовете и шарките повече от хората.

— Как те наричаха? — попита Куутма.

— Беше много отдавна — повтори момичето.

— Сигурен съм, че помниш — подтикна я той.

— Наричаха ме „копеле“.

А също и „смеска“, „курвенска рана“, „мелез“, „адамова ябълка“. Стотици обиди, все едни и същи. „Майка ти излиза във външния свят, разтваря крака и чака някой да я оплоди, а после се появяваш ти.“

— Бер Лусим също бе дете на жена от Келим. Вероятно обидите, които е изтърпял като дете, го настроиха срещу Келим.

Куутма вдигна чашата си, сякаш за да отпие отново, но само се вторачи във водата и не проговори дълго време.

— Шеколни беше прав в едно отношение — промърмори той накрая. — Промяната… промяната може да настъпи, независимо дали искаме, или не. Дори не съм убеден, че ще е за лошо. Вероятно на този етап застоят е най-лошия ни враг. Застой и упадък.

Той се отърси с видимо усилие от мрачното си настроение, погледна момичето и вдигна чашата си за наздравица.

— Не трябва да говоря по този начин в деня на триумфа ти — каза той. — Наблюдавах те по време на обучението. Не знам дали си наясно с това?

Тя, разбира се, беше наясно, но прояви скромност.

— Да — каза Куутма. — Наблюдавах те и бях доволен. Горд. Радостен. Преживяла си най-лошото и въплъщаваш най-доброто. Надявам се да доживея да видя как се издигаш до висотите, които заслужаваш.

Момичето се почувства неудобно от похвалите.

— Какво трябва да направя? — попита то, за да промени темата, а и защото изпитваше силно желание да научи задачата си.

— Изпращам те срещу Авра Шеколни и Бер Лусим — простичко отвърна Куутма. — Искам да разбереш колко на брой са еретиците, къде се намират и какво правят.

— И да ги доведа у дома да бъдат съдени?

— Не — поклати глава Куутма и потта по челото му проблесна. — Или поне не веднага. Бер Лусим е страшен противник и не знаем колко души го подкрепят. Не можеш да се справиш с всички сама. Помисли в какво неудобно положение ще си при подобна среща. Няма да можеш да постигнеш много по този начин.

— Тогава ми дай помощници, които са достатъчно силни — каза девойката.

Не се съмняваше, че тя ще е водачка на групата. Не подценяваше уменията си, а и Куутма не би говорил по този начин с обикновен воин.

— Да — отвърна той. — Ще го направя.

Докато й обясняваше плана си, тя започна да проумява защо й бе предложил да се откаже, ако иска. Но не възнамеряваше да се отказва. Знаеше, че скрупулите на Куутма са неоправдани, а това, което според него би я затруднило, щеше да й се удаде много по-лесно, отколкото би могъл да си представи.

Той завърши речта си и зачака отговора й.

— Ще се нуждая от ново име — каза тя накрая.

Куутма се обърка от неочакваната молба.

— Няма да мога да свърша работата, ако им кажа коя съм — обясни девойката, приковала очи в него, за да му покаже, че думите му не са я разстроили или засрамили.

Куутма се замисли.

— Така е — призна той. — Вероятно си права.

— Ще бъда Диема — реши тя.

Думата означаваше семенца от смокиня, нещо леко, което пътува надалеч с вятъра. За нея имаше и буквално, и иронично значение. Щеше да пътува надалеч, но възнамеряваше да го направи по своя воля.

Бездруго никога не беше харесвала името Табе. Напомняше й прекадено много за майка й.