Адам Блейк
Децата на Юда (54)

53.

Хотел „Гелерт“ се издигаше в подножието на хълма Гелерт, в Буда, отвъд Моста на свободата. Беше постройка в стил ар нуво, облицована с бял камък, и с турски минарета в ъглите, макар че отоманците бяха изчезнали от Будапеща няколко века преди построяването на хотела.

На върха на хълма, 235 метра над главата на Кенеди, на ръба на пропастта, стоеше бронзова статуя на свети Гелерт, вдигнал едната си ръка над главата, сякаш се кани да скочи.

Хотелът с огромния си комплекс от бани беше основна туристическа забележителност, а в горещ ден като днешния до страничната му врата се виеше огромна опашка. Предната врата и площадът между хотела и реката бяха заети от просторен пазар.

Кенеди застана на опашката и се опита да не слуша разговорите на английски, унгарски, немски и италиански. Зад гърба й се издигаше хълмът Гелерт, покрит с дървета, които се спускаха от върха му до реката.

— Ето какво си мисля — беше казал Ръш. — Толър е използвал рисунката в заглавната страница на книгата си, нали? Обзалагам се, че къщата му също е тук на картината. Какво друго би искал да ни покаже? А ако Шеколни се опитва да следва примера на Толър, той може да е в същата къща, или поне колкото се може по-близо до нея. Така че няма смисъл Кенеди да ходи в парламента. Той се намира на грешната страна на реката и прекалено далеч на север. Тя би трябвало да отиде на място, изобразено на рисунката. Или на място, което се намира там, където са били къщите от картината.

После, доволен от самия себе си, той бе разкрил подходящото място: хотел „Гелерт“. Помнеше го от ваканцията си в Будапеща преди години. Хотелът щеше да е на картината на Толър, ако бе построен тогава. Беше достатъчно голям и претъпкан, за да е идеално място за срещи, но имаше само два главни входа. И нямаше въоръжена охрана.

Диема не хареса идеята му и дори не искаше да я обсъжда. Сблъсъкът с Кенеди я бе накарал да се оттегли в себе си и да премисли кои битки си заслужава да води. Но тя не успя да оспори доводите на Ръш и накрая се примири с факта. Дотогава вече бе станало ясно, че Кенеди и Тилмън предпочитат плана на Ръш и са отхвърлили нейния.

И така Кенеди прекоси реката по моста и зачака търпеливо в жегата. Най-после опашката се раздвижи достатъчно, за да й позволи да влезе в огромното фоайе с дървени колони, елегантни голи статуи и геометрични мозайки. Някои от тях бяха оригинални и наближаваха стотния си рожден ден. Останалите бяха изградени отново след 1945 година, когато руските бомбардировки над оттеглящите се немски войски бяха сринали по-голямата част от Буда.

Гишето за билети, към което Кенеди бавно се приближаваше, бе украсено с масивни дървени табла за бележки — едното на унгарски, а другото на лош английски, рекламиращи разнообразни услуги и лечения. В добавка към спа салона имаше сауни, будки за масаж, маникюр и педикюр, кални бани и хладни басейни. И бар, както Кенеди доволно забеляза.

Опитвайки се да не оглежда лицата около себе си и да не среща нечий поглед за повече от секунда, си взе карта за целия ден. Тя щеше да й осигури достъп до всички басейни и сауни. Специалните услуги с тежести, кал или маски струваха повече. Дадоха й хавлия, гривна за китката и инструкции на бърз унгарски, на които тя само кимна в съгласие. За мъжете и жените имаше отделни входове. Унгарският на Кенеди й позволи да последва стрелките към блестяща стоманена въртележка, поставена под декоративна арка, чиято дърворезба пресъздаваше асмите по хълма. Жена с каменно лице и бяла тениска с логото на хотела й показа как да използва гривната, за да влезе вътре.

Без да се оглежда наоколо, Кенеди продължи надолу по стълбището и през подземния тунел към главния комплекс с бани. Осъзна, че голяма част от него се намира под земята, макар навсякъде да имаше стрелки, които сочеха нагоре към външния басейн. Тя влезе в единична съблекалня, където си свали сакото, ризата и панталона и ги замени с тениска и шорти. Няколкото й дребни вещи бяха прибрани в чантичката на рамото й.

Изглеждаше безвредна. Невъоръжена. Агне, което отива на заколение.

Излезе от съблекалнята и се замота по безкрайните пътеки, докато намери една от извитите стълби, които водеха към външния басейн. Районът около басейна беше огромен и претъпкан със загорели тела. Преди години Кенеди беше чела, че цялото население на света можело да се побере рамо до рамо на остров Занзибар. Сега й стори, че всичкото това население се е събрало около басейна в хотел „Гелерт“.

Тя се настани на шезлонг и се намаза със слънцезащитно масло, а после прибра шишето обратно в чантата си. Погледна часовника си и се отпусна назад, скръстила ръце в скута си.

Ако нещо въобще щеше да се случи, вероятно щеше да е скоро.

Тримата придружители на Кенеди трябваше да прекосят града в близост до нея, което им попречи да изберат позициите си отрано. В западния ъгъл на Моста на Свободата се проведе кратко заседание, където Диема използва хотела като визуално средство за помощ.

— Аз ще съм на хълма — каза тя. — Оттам мога да виждам предната и страничната врата на хотела, така че ще ви предупредя отрано, ако някой се появи. Тилмън, ти влез във фоайето. Можеш да наблюдаваш входа към баните и ще си на подходящото място, ако някой се промъкне покрай мен.

— Ами аз? — попита Ръш без много надежда в гласа.

— Наблюдавай предната врата отвътре и стъпалата откъм реката — отговори Диема.

Дори не си направи труда думите й да прозвучат така, сякаш задачата на Ръш има някакво значение.

— Вероятно ли е да дойдат откъм реката? — попита Ръш.

— Възможно е — отговори Диема.

Тя вече се отдалечаваше, когато Тилмън я хвана за ръката и я спря. Беше напрегнат момент, който накара Ръш да преглътне оплакването си.

— Проблем ли имаш? — попита Диема с такъв тон, сякаш го питаше дали иска да загуби ръката си.

— Джипиесът — отговори Тилмън.

— И какво за него?

— Не се обиждай, момиче, но мисля, че аз съм по-загрижен за Хедър от теб. Защо не ми оставиш уреда?

Очите им се сблъскаха за момент.

— Защитник на жените — каза Диема презрително. — Защитник на слабите и слабоумните. Това ли е мисията ти, Тилмън? Или просто искаш да свалиш гащите на Хедър?

— Ако искаш да знаеш нещо за гащите на Хедър — спокойно отвърна Тилмън, — вероятно трябва да попиташ самата нея. А междувременно аз ще взема проследяващото устройство. Освен ако не искаш да се разправяме за това.

Диема бръкна в джоба на черното си кожено яке, извади нещо, което приличаше на дистанционно, и му го метна.

— Не — каза тя. — Вземи го, имаш благословията ми. Но няма да ти свърши работа. Тя промени решението си и се отказа от чипа. Трябва да дисциплинираш кучката си някой ден. Господ знае, че се нуждае от дисциплина.

Отдалечи се, преди Тилмън да успее да й отговори, и се отправи към източната част на хотела и хълма. Не погледна назад.

Тилмън се завъртя към Ръш, който го гледаше зашеметено.

— Правилно ли чух? — извика момчето. — Кенеди е в опасност?

— Не и ако си свършим работата добре — мрачно промърмори Тилмън. — Избери си място, момче. И дръж радиостанцията включена. Това може да е последният ни шанс.

— Или пък нейният — отвърна Ръш.

Тилмън не му отговори и се разделиха без повече любезности.

Ръш остана на мястото си, на тротоара пред главния вход на хотела. Тилмън влезе във фоайето и тръгна към колонадата, вградена на средата на купола.

Отново можеха само да чакат. Но Тилмън започваше да мисли, че ако чакат прекалено дълго, планът им ще се провали.

Освен това се чудеше, ако успеят да намерят и неутрализират Бер Лусим, колко дълго след това Племето на Юда ще им позволи да живеят.

Седнал под купола в центъра на фоайето на хотел „Гелерт“, издокаран в шарена риза и с камера около врата, Хифела видя как Кенеди мина през въртележката и се замисли за задачата си. „Ако направи нещо, което те притесни“ — беше казал шефът му. Можеше да се посъветва с Бер Лусим, но това май отговаряше добре на определението. Фактът, че неверницата беше стигнала шокиращо близо до базата, им позволяваше твърде малко тълкувания, но във всички тях тя или някой от сътрудниците й бяха успели да ги открият. Вероятно планираше някакво нападение, но изглеждаше невероятно да го извърши през деня. Но пък бе напълно възможно да проучва терена за по-късно.

Хифела реши, че моментът е добър за намеса. Но не искаше да наруши заповедите. Извади телефона си и написа кратко съобщение до Бер Лусим: „Жената е близо до теб. Хоризонтално разстояние — двеста и петдесет метра. Вертикално — осемдесет метра“.

Той изпрати съобщението и докато чакаше отговор, се замота из фоайето, оглеждайки критично статуите. Не можеше да се успокои и бе наясно, че изглежда така, сякаш инспектира голи войници на парад.

Замисли се за повратната точка в живота си, когато бе решил да последва Бер Лусим в изгнание. Това беше акт на сляпа вяра. Тогава нямаха представа за ролята, която щяха да изиграят в човешката история. Дори не знаеха, че са избрани. После Пророкът пристигна и им изясни всичко. Обеща да им покаже чудо и спази обещанието си. Показа им как всяко тяхно действие е парченце от мозайка, неслучайно, а идеално и необходимо. Когато Шеколни говореше, виждаха перспективите.

Така поне казваха останалите Елохим. За Хифела винаги ставаше дума за лоялност към шефа му, дори за любов. Онова, което изпитваше към Бер Лусим, беше по-пламенно и силно от любовта към жена, също както интимността на бойното поле е по-силна от интимността в спалнята.

Телефонът му бипна леко. Той погледна екрана и отвори съобщението, което се състоеше само от една дума: „Действай“.

Надигна се бавно, включи светкавицата на фотоапарата си и засне близката статуя. Това бе уговореният сигнал. Макар в тълпата около него да не се забелязваше никакво движение, той знаеше, че заповедта е предадена и Елохим са готови за действие.

Но не срещу жената. Тя щеше да почака още малко.

Първо трябваше да се освободят от тримата й ангели хранители.