Адам Блейк
Децата на Юда (45)

44.

Диема си спомняше много малко за биологичния си баща. Майка й я беше отвела обратно при племето още преди третия й рожден ден и разбира се, никога повече не го бе видяла. Три години бяха достатъчно време, за да се запазят някои спомени, но тъй като те принадлежаха на различен свят и друг живот, в мозъка й имаше все по-малко неща, които да задържат спомените. И те постепенно избледняха. Но имаше моменти, когато си припомняше разни неща.

В единия си спомен тя седеше до ниска дълга маса. Седеше на земята, така че сигурно това бе масичка за кафе. Рисуваше с цветни моливи. Картината й изобразяваше лъв в джунгла. Моливите бяха нови и непознати за ръката й.

Тя почти бе свършила рисунката си, но в мозъка й се прокрадваше чувство за напрежение, сякаш времето й изтича. После големи нежни ръце се сключиха около кръста й и тя усети как я вдигат и прегръщат.

Лицето на баща й, с квадратна челюст и набола четина, й се усмихваше мило. Басовият му глас й обясняваше, че е време за сън, и тя бе отнесена далеч от моливите и почти готовия лъв, за да бъде сложена в леглото с бели чаршафи в друга стая. Вероятно, тъй като стаята беше детска, в нея бе имало цветни предмети, но в спомена на Диема тя беше бяла като чаршафите и празна като осиротелите й ръце.

И макар споменът да беше неясен, тя знаеше, че никога вече не бе държала моливите и така и не завърши рисунката си. Това простичко, но прекрасно нещо беше откраднато от нея.

Биологичният й баща се отъждествяваше със загуба още тогава.

Диема прикова очи в отворените врати на сеновала, където нищо не помръдваше. Зачака да я повикат. И най-после да види лъва.