Адам Блейк
Децата на Юда (8)

7.

Осем успоредни редици с кашони. Никакво празно място по рафтовете, макар Гасан да й бе казал, че стаята е запълнена само до една трета от капацитета си. Това беше първото.

— Значи в някои от тези кашони няма нищо? — попита тя Ръш.

— Всички онези от края на редица C нататък — потвърди той. — Чиновниците обикновено запълват мястото отпред. Но вероятно има още няколко празни кашона, смесени с пълните — места, които не са били запълнени, или преместени на ново място предмети, оставили празнина.

— Защо си правят труда да държат празни кашони?

Ръш се замисли.

— Предполагам за заблуда — най-после отговори той.

— Имаш предвид, че това би накарало крадеца да отвори всеки кашон?

— Да. Но честно казано, смятам, че е било повече заради мястото. Кашоните са твърди, с подсилени страни, високо качество. И къде другаде да ги подредим? Глупаво ще е да отделяме стаи за празни кашони, когато можем просто да запълним рафтовете тук и всичко да е готово, когато пристигнат новите неща.

Кенеди кимна.

— Да, глупаво би било.

Тя накара Ръш да й покаже двете скрити камери и с негова помощ обходи районите, видими от всяка от тях. Сляпото петно, където камерите не можеха да видят нищо, беше мястото, откъдето започна.

Ръш я загледа как отваря кашоните и наднича в тях. Беше озадачен.

— Тези са празни — каза й той.

— Да — съгласи се Кенеди. — И се обзалагам, че никой не си е направил труда да ги прегледа?

— Не знам. Не би имало смисъл, нали?

— Зависи какво търсиш.

Ръш зачака да чуе нещо повече, но Кенеди замълча. Ако грешеше, не бе нужно да споделя това с някого. По безбройните рафтове имаше стотици празни кашони. Пълните бяха със същия размер, тъй като съдържанието им бе еднакво: книги от излишъка на Британската библиотека. Празните кашони бяха подредени където бе имало място за тях. Бяха с различни размери, които отразяваха безкрайното разнообразие на предмети в музейната колекция.

Кенеди си правеше труда да отваря само големите и бе възнаградена още преди да стигне до ред D.

Тя махна на Ръш да се приближи и му посочи отворения кашон. Той се вторачи в него ококорено. Съдържанието му се състоеше от черен пуловер и черен клин. Черни ботуши. Черна маска, покриваща цялото лице. И солидно количество от нещо, което приличаше на пепел.

— Господи! — възкликна той. — Не разбирам. С това ли е бил облечен крадецът?

— Да — потвърди Кенеди. — С това.

— Защо тогава е още тук? Видяхме го как напуска стаята.

— Не, не го видяхме. Видяхме само как се пъха в окачения таван. Но и двамата знаем, че оттам няма изход. Така че каквото и да сме видели, не е било великото бягство. А нещо съвсем различно.

Кенеди все още сглобяваше мозайката в ума си, но фактът, че се бе оказала права в предположението си, й вдъхна увереност да се втурне по останалите по-неуловими аспекти на престъплението. Ако това въобще бе престъпление.

— Стаята е била заключена и никой не е имал достъп до нея от деня след взлома — отбеляза тя.

— Да — потвърди Ръш. — Вече ти казах това.

— Служителите са прегледали съдържанието й, но през цялото време са били наблюдавани. На никого не е било позволено да влезе тук сам.

— С изключение на полицията.

— С изключение на полицията. Запомни номера на кашона, Ръш. И после затвори тук. Остави всичко точно така, както е.

— Добре.

— И не споменавай и дума на никого.

— Добре. — Той примигва бързо и я изгледа бдително.

— Ще поговоря с професора — каза Кенеди. — И с Торндайк. Не те моля да лъжеш шефа си. Просто не говори с никого от персонала, ясно ли е? Слухът ще се разнесе светкавично, заподозреният ще го чуе и ще се прецакаме. Мисля, че това е шансът ни да разрешим случая.

Ръш, изглежда, хареса местоимението „ни“, но се почувства задължен да попита:

— Разполагаме със заподозрян? Откога?

— Отпреди пет минути. Няма да ти съобщавам име — не още. Ако видиш този човек, ще трябва да се държиш абсолютно нормално, за да не го поставиш нащрек. Но ти обещавам, че ти ще си първият, който ще узнае. След професора.

Кенеди се върна в конферентната зала, взе две от досиетата и ги занесе в кабинета на Гасан. Метна ги на бюрото му и застана със скръстени ръце, докато той четеше имената.

Професорът я погледна втрещено.

— Да не искаш да кажеш, че тези двамата имат нещо общо с взлома?

— Всъщност, професоре, казвам, че те са го извършили. И знам как са го направили. Единият отвътре, а другият отвън. Вероятно това е единственият начин, по който е възможно да се извърши. Но се нуждая от помощта ти за следващата част.

— Която е?

— Да разбера какво точно са направили.

Професорът разтърка челото си, сякаш го мъчеше главоболие. Очевидно новината, че взломът може да е бил вътрешна работа, не го зарадва. Той премести очи от едната папка към другата, после обратно към първата.

— Неприятно ми е да ти посочвам грешката, Хедър — най-после каза той, — но Марк Силвър вече бе мъртъв, когато стана взломът. Грешиш.

— Може би — допусна тя. — Дай ми отчета кой кога е напуснал службата в онзи ден и ще узнаем. Защото, ако съм права, двамата са излезли по едно и също време на нощта в…

Мобилният телефон на Кенеди изсвири кратка джазова мелодия — входящо съобщение, а не обаждане — и тя спря за миг, за да го прегледа. Беше от Джон Партридж и новината бе добра. От „Суонзи“ се бяха съгласили. Микроскоп „Келвин“ плюс оператор. Само за един ден. Утре.

Тя взе папките от ръцете на Гасан.

— Не е нужно да ми вярваш — каза тя. — Просто ме остави да проверя. Ще знаем повече утре. Защото тогава ще можем да отидем там, където те са били. Да видим какво са гледали и докосвали. Да открием какво са взели, ако въобще са откраднали нещо.

Професорът я изгледа скептично, сякаш тъкмо се бе опитала да му продаде таймшеър^[1].

— И как ще направим това? С вълшебство?

— Нещо такова — отговори Кенеди.