Адам Блейк
Децата на Юда (58)

57.

Кенеди ги намери първа, изминавайки същия път като Тилмън. Знаеше, че не може да е далеч от глутницата. Местната полиция и антитерористичното поделение бяха отишли право в хотела, където имаше десетки свидетели на престрелката. Виждаха се и трупове — един проснат по корем до басейна, а другият — на паркинга за персонала. Но и в парка на хълма Гелерт бяха чути изстрели и експлозии, така че това щеше да е следващата им спирка.

Тилмън беше в безсъзнание и почти със сигурност умираше. Земята около него бе пропита с кръвта му и обувките на Кенеди подгизнаха. От дълбоките рани по рамото и гърдите му течеше кръв, но слабо, като последните капки от празен варел.

Мъжът до него бе мъртъв. Дузина прострелни рани изпъкваха като черни ореоли по мъртвешки бялата му кожа.

Имаше и друг мъж, също мъртъв, но без видими рани, с изключение на повредената му ръка. И Диема бе там. Тя се опитваше да се изправи, но не успяваше. Предницата на ризата й бе омазана с повърнато, а кървясалите й очи изглеждаха неспособни да се фокусират.

Кенеди й помогна да седне и да се облегне на едно дърво.

— Имаш мозъчно сътресение — каза тя. — Не се опитвай да мърдаш.

Очите й се стрелнаха обратно към посивялото лице на Тилмън и почервенялата му риза. Трябваше да направи нещо. Вероятно беше прекалено късно, но трябваше да опита.

Тя извади телефона си и започна да набира номера за спешни случаи. Ако Унгария беше член на ЕС, той трябваше да е 112. Ако не, щеше да се обади в бюрото за информация и да помоли да я свържат. Ръката на Диема стисна китката й.

— Канал нула — прошепна тя.

— Звъня за линейка — отвърна Кенеди, като издърпа ръката си. — Опитай се да останеш будна.

— Канал нула!

Момичето откачи радиостанцията от колана си на третия опит. Но после само се втренчи в нея, тъй като не виждаше ясно бутоните, за да ги задейства.

Кенеди взе радиостанцията от ръката й и я включи.

— Какво е канал нула? — попита тя.

— Кажи им… къде сме.

Ръцете на момичето се спуснаха отново към колана му. Кенеди чу пращенето по канала. Отсреща се обади ясен мъжки глас.

Скалпът на Кенеди настръхна — беше казал нещо на арамейски.

— На хълма Гелерт сме — каза тя.

Кратка пауза.

— Кой се обажда, моля?

— Диема е тук — отговори Кенеди. — Диема. Диема Бейт Евром.

— Пере ехон! — изкрещя Диема с глас на пияна. — Пере ехон адир!

— Чух — бързо извика мъжът. — На хълма Гелерт. От северната или южната страна?

— Северната. Точно над хотел „Гелерт“.

— Дръж канала отворен. Идваме.

Кенеди пусна радиостанцията и се втренчи в Диема, или по-скоро в онова, което тя държеше в ръката си. Малка спринцовка, от онези, с които диабетиците си инжектират инсулин, и ампула с безцветна течност. И двете паднаха в праха, когато ръката на момичето потръпна.

— Дал ле бехо’ота — каза Диема.

Кенеди взе спринцовката и я размаха пред лицето й.

— Диема, какво искаш да направя с това? — извика тя. — Говори на английски!

Очите на момичето се фокусираха за момент.

— Инжектирай я в сърцето му — каза то.