Адам Блейк
Децата на Юда (22)

21.

След като се раздели с Кенеди, Тилмън се върна в кафене „Пантеонът“. Съпругата на Манолис, Кейтлин, стоеше зад тезгяха. Тя му кимна сдържано и отключи вратата към задната стая.

Той знаеше, че не е разумно да я пита дали Манолис се е обаждал. Кейтлин смяташе, че Лио принадлежи на непочтеното минало, от което съпругът й трябваше да се е отделил отдавна, и наскорошното му връщане в живота на Манолис бе причина за чести гневни разправии, които Тилмън тактично се преструваше, че не чува.

Но Манолис бе един от най-добрите тайни наблюдатели, които познаваше. Определено в Лондон нямаше равен на него, затова Тилмън бе отишъл при стария си приятел и му бе предложил добре платена, вероятно лишена от риск задача.

Всичко това стана преди обаждането на Кенеди, но това, което тя му разказа, съвпадаше неприятно добре с неговите собствени проблеми. И това бе истинската причина, поради която не я притисна за допълнителна информация. Вече разполагаше с известни факти и скоро щеше да се сдобие с повече.

Той седна до омазана от мухи маса в задната стаичка и нареди пасианс с тесте, от което липсваше двойка спатия. Играта беше безсмислена, но бе ценна от гледна точка на медитацията. След три ръце вратата се отвори и Манолис влезе, все още с кожените си рокерски дрехи и каска. Той метна раницата си на масата пред Тилмън.

Лио прибра картите в джоба си.

— Е? — попита той.

Манолис кимна.

— Следяха ли я?

Манолис вдигна ръка и доближи палеца и показалеца си.

— Мъничка — отговори той. — Сигурен съм почти сто процента, Лио. Беше същото момиче, което те следеше преди две вечери. Не видях ясно лицето му, но височината и фигурата бяха същите. Позволи ми да ти покажа.

Той свали ръкавиците и каската си. От вътрешността й извади внимателно тънка лентичка от черна пластмаса, прикрепена там с две стоманени скоби, закачени към вътрешния ръб на каската. В единия край на устройството се виждаше миниатюрна стъклена крушка — обективът на микрокамерата.

От лентичката Манолис откачи още по-дребна пластмасова вафличка — картата на паметта. Той включи компютъра в ъгъла на стаичката, който въпреки очукания си вид беше невероятно мощен, и плъзна картата в устройството за разчитане. Отвори се прозорец, който започна да се изпълва със снимки. Манолис се наведе към екрана и се вторачи съсредоточено в миниатюрните образи.

— Ето — каза накрая, като кликна върху един от образите и го увеличи.

Виждаше се част от улица „Хънтър“, която минаваше зад Корамс Фийлдс. Образът беше леко изкривен, което не бе изненадващо, тъй като бе направен от движещ се мотор. Учудващото беше, че нямаше никакво замъгляване. Манолис си знаеше работата.

Той увеличи снимката. Хедър Кенеди се отдалечаваше от камерата, лицето й бе обърнато в профил. На около петдесет метра от нея се виждаше по-ниска фигурка, слабо момиче в черни джинси и бяла тениска. Гърбът му бе към камерата и лицето му въобще не се виждаше.

Манолис кликна с мишката и образите започнаха да се сменят бързо. Той бе изпреварил момичето и бе продължил да го снима. Образите се изкривиха още малко, но фокусът бе идеален.

Главата на момичето се виждаше добре, но не и лицето. Сякаш беше усетило камерата, то се бе извърнало от нея така, че Манолис бе уловил само тила му.

— Щях да се върна за още един опит — каза той с извинение в гласа. — Но реших, че няма да се получи. Нали знаеш как понякога разбираш, че някой е включил радара си. Е, това момиче определено бе включило своя. Не исках да го уплаша. Но ми изглежда съвсем същото.

— Да, определено е същото — потвърди Тилмън. — И аз не успях да видях лицето му. Значи досега следеше мен, а сега следи Хедър. Успя ли да го проследиш до източника?

Манолис наведе глава засрамено.

— Съжалявам, Лио. Загубих я. Не знам дали ме видя. Мисля, че просто я бива в занаята й. Вървеше на зигзаг, а аз все пак карах мотор. Тръгна по улица „Онслоу“. А по нея има стръмни стъпала. Не мога да карам там. А ако бях разкарал мотора и тя ме бе забелязала, щеше да разбере защо съм там. Трябваше да я оставя да си иде. После заобиколих до Сафрон Хил, но нямаше и следа от нея. Изчезна.

— Не се тревожи, Мано. Свърши чудесна работа. Но стой свободен. Може да ми се наложи да поискам още нещо от теб.

— Всичко е включено в цената. Разполагаш с мен още три дни.

— Даде ми всичко, което исках. Ако направиш това, ще ти платя премия. Но няма проблеми, ако откажеш, защото рискът се увеличи значително.

— Никога не съм искал да си държа главата сведена, Лио. Единственият начин да избегнеш всички рискове е да си мъртъв. Какво искаш да направя?

— Все още нищо — отговори Тилмън. — Хедър каза, че била нападната снощи, а това момиче я е спасило. Ще отида да огледам терена. Може да открия нещо, което да използваме. Защото това, което най-силно искам в момента, е да се запозная с това момиче и да го попитам какво си мисли, че прави.

Манолис сви рамене.

— Тук съм, ако имаш нужда от мен — каза той. — Само още нещо, Лио. Ако трябва да видиш приятелката си отново, по-добре го направи някъде другаде.

Тилмън се изненада.

— Защо така, Мано? Струва ми се, че Хедър е точно твоят тип.

— Точно така — потвърди Манолис. — Но и Кейтлин мисли така.