Адам Блейк
Децата на Юда (66)

65.

На пет километра от Манхатън, в каросерията на камионетка, фучаща с висока скорост, Кенеди се държеше здраво за напречната пръчка и се опитваше да не мисли за положението, в което се намираха.

Ръш бе потънал в мрачно самосъжаление. Двете Елохим, Алус и Тария, седяха неподвижно и изглеждаха равнодушни към околните, но Кенеди усещаше силното им присъствие. Тилмън беше буден, но немощен, завързан с каиши към пейка в предната част на камионетката, така че непрестанното друсане да не го запрати на пода. Все още имаше опасност раните му да се отворят и Кенеди виждаше по съсредоточеното му изпотено лице какви усилия му струваха опитите да не припадне всеки път, щом ги раздруса неравна отсечка от пътя. Диема седеше на няколко стъпки от него в ъгъла и наблюдаваше баща си замислено. Нахир наблюдаваше всички така, както котка дебне пред миша дупка.

Пътуването от Унгария не й остави време да поговори с Тилмън или Ръш. Беше хаотично безкрайно мъчение, което започна с рисковано препускане по тесни претъпкани улици към словашката граница. После нощен полет от частно летище близо до Подлужани, което се оказа не истинско летище, а само тясна писта от пресен асфалт, насипан върху трева и плевели и изгладен с градински валяци. Докато вървяха към самолета, краката им едва се отлепяха от още влажната му повърхност и шумно жвакаха.

В самолета бяха изтръгнали редица седалки и бяха приспособили тази зад тях във временна носилка, закрепяйки ранения с колани и широки лепенки. Той често губеше съзнание, тъй като лекарят Елохим очевидно предпочиташе режим с болкоуспокоителни, които действаха като химически чук. Но в един от кратките периоди, когато Тилмън бе в съзнание, Кенеди поне успя да го попита как се чувства.

— Чудесно — отговори той лаконично. — Добре съм, Хедър. Боли ме само когато се смея.

— Тя ни предаде, Лио — каза му Кенеди, като се наведе към него, за да прошепне в ухото му. — След като ти падна на хълма Гелерт, тя ни заведе у дома да се запознаем с роднините. И сега те ръководят шоуто. И нас.

Тилмън се усмихна накриво.

— Аз съм неин роднина — каза той.

Това стресна и ужаси Кенеди, която си помисли, че може би се бе издала по някакъв начин.

— Знаеше го?

— Да, знаех. И затова последвах сигнала й на хълма. Знаех, че и ти може да си в опасност. Също и момчето. Но чух… стрелба, експлозии около нея. Не можех да я оставя там. Съжалявам, че оставих вас двамата да се справяте сами.

— Не съжалявай — промърмори Кенеди. — Откъде знаеш, Лио? Какво казах?

Той поклати глава бавно.

— Нищо. Е, в „Гълъбарника“ спомена, че си дошла при мен едва след като си се запознала с Диема. Не каза, че е заради запознанството, но това бе очевидната причина.

— Мамка му — изруга Кенеди мрачно.

— Бездруго щях да разбера. Тя прилича невероятно много на майка си.

— Мисля, че приликата е само външна.

Кенеди трябваше да изрече следващите си думи, независимо колко щеше да го нарани. В противен случай раната щеше да е много по-страшна по-късно.

— Не й пука за никого от нас. Накара ги да забият игла в сърцето ти, за да те събудят и да могат да те разпитат.

Тилмън се намръщи от болка, но Кенеди не знаеше дали от раните или думите й.

— Добре — каза той.

— Добре ли?

— Тя не прави разлика между мен и Адам, а благодарение на възпитанието си смята Адам за лайно. Милион мъртви, Хедър. Това предстои да се случи. Диема играе с картите, които са й дадени, и искам тя да прави точно това. Аз самият бих го направил.

Разговорът им приключи тогава, защото вече кацаха. Диема внезапно се бе появила до тях, за да им го съобщи, и нямаше начин да разберат откога ги слуша.

За Кенеди все още бе загадка как бяха влезли в Съединените щати. Вероятно не беше официално. Самолетът трябваше да мине митническа проверка, разбира се, но никой не провери съдържанието му, нито паспортите им, имиграционните процедури не бяха спазени. Кенеди предположи, че са се приземили на отдалечено поле, използвано най-вече от търговци на дрога, а Племето на Юда се бе възползвало от мрежата си от подкупи, тайни канали и полупрофесионални връзки. Що се отнася до щатската митница, всички те представляваха товар. Който и да беше прибрал рушвета, не се интересуваше дали бяха секструженици, терористи или свенливи рок звезди.

И затова на нито един етап от процедурите не получиха възможност да се откъснат от Предвестниците и да поискат убежище. Действаха според условията на Диема и бяха изложени на нейната милост още след битката на хълма Гелерт. Бяха попаднали в откачен свят, успореден, но напълно отделен от техния. А сега съдбата им беше в ръцете на луди и на хлапета.

Беше малко след девет във влажната и слънчева неделна сутрин, което означаваше, че до Армагедон остават десет часа.

Камионът зави рязко и се заклати като лодка в прилив. Една от телохранителките на Куутма, според Кенеди беше Алус, заговори бързо на другата, която шофираше. И двете се бяха преоблекли в униформите на охранителна фирма, в случай че някой спре камионетката. Всички други получиха нови дрехи, когато напуснаха Будапеща, и сега бяха издокарани небрежно-елегантно и не привличаха вниманието. Само Тилмън приличаше на ходещ мъртвец, а лицето на Ръш бе покрито с шевове.

— Къде сме? — попита Диема Алус.

— Хе вутех — отговори жената кратко. — Тунелът.

Диема погледна Кенеди и Тилмън, но пренебрегна Ръш.

— Стигнахме до тунела „Линкълн“ — съобщи им тя. — Влизаме в Манхатън. Трябва да решим къде да отидем най-напред.

— Фабриката — промърмори Тилмън неясно. — В Бронкс. Там, където Лусим е преработил рицина. Искам да я видя.

— Тя вече е претърсена от хората ни — обади се Алус. — Няма да откриеш нищо, пропуснато от тях.

Той реши да не губи енергия, за да спори с нея, и Кенеди знаеше защо. Девойката все още отговаряше за операцията и важен беше нейният глас.

Диема каза нещо, което прозвуча само като една дума, на Алус, а тя заговори през рамо с Тария.

— Това е глупаво — каза Нахир с нисък свиреп глас. — Загуба на време. Всички други претърсват северния край на острова.

— Виждаш ли смисъл в това и ние да правим същото като останалите? — попита го Тилмън.

Диема каза нещо бързо на арамейски на Нахир и той замълча. Значи тя се доверяваше на инстинкта на Лио. Също като Кенеди. Всеки се нуждае от скала, за която да се хване по време на наводнение.

Нямаше какво да правят, докато минат през претовареното движение до Бронкс. Кенеди се приближи до Ръш, който все още бе потънал в мрачните си мисли, и сложи ръка на рамото му.

Той я погледна изморено.

— Държиш ли се? — попита го тя.

— Добре съм — отговори той и дори опита да се усмихне.

— Не мисля, че някой от нас е добре, Ръш. Но не си казал и дума, откак напуснахме Будапеща. Случи ли се нещо там?

— Много неща се случиха там.

— Вярно е — потвърди Кенеди. — Но ти се справи чудесно. Изправи се срещу опитен убиец и оживя, а това е едно на нула за нас. Няма да ти се наложи да го правиш отново, ако това те тревожи. Разберем ли къде Бер Лусим ще нанесе удара си, хората на Куутма ще се задействат, а не ние.

— Не е това — каза Ръш. — Аз…

Той затърси подходящите думи. Кенеди осъзна, че Нахир ги наблюдава от другата страна на тясното пространство, и се премести, за да блокира гледката му. Звукът от движението и тракането на дизеловия двигател на камионетката щяха да заглушат думите им.

— Какво? — попита тя.

— Диема има проблеми с хората си — отговори Ръш. — Мисля, че е заради мен.

Мисълта, че той може да се тревожи за момичето, въобще не бе хрумвала на Кенеди и тя се обърка.

— Какво? — попита тъпо.

— Заради нещо, което се случи в обезопасената къща. Мисля, че тя май е арестувана или нещо подобно. Онова лайно там, Нахир, й крещеше, а после страшният плешив тип заговори и каза, че щял да издаде присъда.

— Каква присъда? Имаш ли представа?

Той поклати глава.

— Ще ми се да не бях идвал тук — промърмори той тъжно. — Не помогнах с абсолютно нищо. Не знам защо си въобразявах, че мога да помогна. Само прецаках нещата.

— Не си експерт в това, което правим в момента — нежно го утеши Кенеди. — Нито пък аз.

Той прикова очи в нейните.

— Хедър, аз не съм експерт в нито едно отношение.

Тя извади преписа от книгата на Толър и му го подаде.

— Не е вярно — възрази тя. — Ние с теб сме детективи, Бен. И затова те имат нужда от нас.

Камионетката най-после спря и Тария отключи и отвори задните врати отвътре. Излязоха на слънце за първи път от два часа. Тария и Алус помогнаха на Тилмън да слезе с изненадваща нежност и внимание.

Кенеди си напомни, че със същата лекота щяха да прережат гърлото му, ако получеха заповед. Човек трябваше да е нащрек с тези типове.

С всекиго от тях.

Фабриката представляваше само вехта черупка. Повечето й прозорци бяха разбити или заковани с дъски, а стените — украсени с графити. Издигаше се на напукана и начупена от плевели асфалтирана площ. По первазите на високите прозорци се виждаха гълъбови гнезда, а по стените — дупки с изпадали тухли. Видяха голям надпис, омазан от птичи курешки. Думите „Желязо и стомана Парнас“ бяха изписани на фона на планина като в логото на „Парамаунт“.

Отвъд увисналата телена ограда водите на река Харлем се плискаха в бетонен кей, на който стоеше древно канапе, мухлясало и миризливо. До него се виждаше купчина празни бирени бутилки и кутии с логото на „Макдоналдс“. По-далеч назад, доминиращи над всичко, се издигаха небостъргачите на Манхатън — страната на млякото и меда, точно от другата страна на реката.

Един от Предвестниците на Куутма, който изглеждаше на възрастта на Диема или около година по-стар, стоеше и ги чакаше до портала на фабриката. Беше облечен в съдрани джинси и избеляла тениска. Застана мирно, когато Диема се приближи към него, и я поздрави със знака на примката. Очевидно двамата се познаваха.

— Разийл — каза тя.

Той се изчерви от удоволствие, че го е познала.

— Готов съм да ти служа, сестро — отвърна.

После тръгна след нея, без да каже и дума повече. Останалите, с изключение на шофьора, я последваха в сградата. Тилмън, облегнат на двете телохранителки на Куутма, вървеше най-отзад.

— Къде са варелите? — попита той. — Бих искал да ги видя.

Разийл погледна Диема, която кимна.

— Изпълни молбата му.

Разийл ги поведе към огромно помещение, което заемаше по-голямата част от вътрешността на фабриката. Таванът очевидно беше долната част на покрива на постройката, укрепен с масивни стоманени греди, по които висяха кабели. Под него летяха гълъби и всичко наоколо бе изцапано от тях. Плясъкът на крилата им напомни на Кенеди за велосипеда, който имаше на седем годинки. Беше сложила карти в спиците на задното му колело и звукът, който издаваше, когато го караше, беше същият като от уплашените гълъби.

В средата на помещението, явно много по-нови от всичко останало, но също вече оплескани с курешки, стояха седем гигантски варела. Бяха от жълта пластмаса и стигаха до рамото на Кенеди. Във всеки имаше около два сантиметра гъста зелена утайка.

— Дайте ми малко от това — каза Тилмън. — Но не го докосвайте с ръце.

Тария намери дървена пръчка, която използва като лъжица, и загреба малко от утайката. Поднесе я към Тилмън, който се облегна на бетонна колона, преди да поеме пръчката и да подуши мазната течност.

— Това ли е отровата? — попита го Кенеди.

— Не, прекалено е мокра — отговори Тилмън. — Това е само калъп. Хората на Бер Лусим са смачкали зърната тук, извлекли са маслото, а после са филтрирали утайката няколко пъти. И е трябвало да утаят рицина, а това е двуетапен процес. Търсим стая с много широки и плоски тави в нея.

— И защо я търсим? — саркастично попита Нахир.

Диема го пренебрегна и излая бърза команда. Разийл и ангелите на Куутма направиха знака на примката и се задействаха. Нахир остана на мястото си.

— Дадох заповед. Добре е да я изпълниш — каза му Диема.

Тонът й беше мек, но очите — присвити. Нахир задържа погледа й за миг, после се включи в търсенето.

Диема остана с тримата англичани и се обърна към Тилмън.

— Виждал ли си подобно място преди? — попита го тя.

— Два пъти — отговори той, като вдигна ръка и изброи на пръсти. — Първият път в Афганистан, вторият път — тук в Америка. Тексас. И двата пъти бяха малки групи, доколкото успяхме да разберем, никоя от двете не бе произвела достатъчно рицин, за да отрови някого. Но това изглежда по-мащабна операция — посочи Тилмън чувалите с химикали, подредени до варелите. — Натриев сулфат. Въглероден тетрахлорид. Голямо количество и от двете. А седем варела означава, че едновременно са извличали и сушили. Истински конвейер.

Той протегна ръка, за да се почеше по гърдите, но дебелите превръзки му попречиха и се отказа след миг.

— Всеки път е системата за доставка — промърмори той.

— Какво? — попита Диема.

Тилмън я погледна и сви рамене.

— Проблемът с рицина. Гадно нещо. Убива, ако е погълнато, вдишано или вкарано в организма по друг начин. Но са нужни повече от едно-две зърна. Трябва ти гъст спрей или твърда сачма. Чувала ли си някога за Георги Марков?

Диема поклати глава.

— Български писател, политически дисидент. Живя в Лондон през седемдесетте години. Говореше неприятни, но верни неща за Съветския съюз. Искаха да му затворят устата, затова накараха наемен убиец да го прободе с острието на чадър. Три дни агония, после умря. Чадърът бе изработен да изстрелва сачма с рицин.

— Което е удобно, ако искаш да убиеш един българин — отбеляза Диема.

Тилмън кимна.

— Но не можеш да бомбардираш Ню Йорк с отровни чадъри. Нужна ти е система за доставка, която ще наводни улиците с милиони от тези сачми или с милиарди по-дребни твърди частици. Ако се досетим за системата, ще знаем къде да намерим Бер Лусим. Каквото и да е измислил, той го е сглобил тук, значи тук можем да открием следа.

Нахир и Разийл се завърнаха, последвани след няколко минути от Тария и Алус.

— Нищо — съобщи Нахир. — Няма тави, нито явна повърхност, върху която да са били подреждани тави. Май грешиш.

Тилмън се завъртя бавно към него.

— Възможно е да греша за изпълнението — призна той. — Но не и за химията. Процесът произвежда мазна каша, която се събира от повърхността, след като изсъхне. Разполагаш я в плитка тава, защото ти трябва голяма повърхност. Ако Бер Лусим не е извършил това тук, значи е занесъл извлечената каша някъде и е събрал каймака там.

— Втора фабрика за преработка — обади се Кенеди. — Може да е в самия Манхатън. Дали има начин да я идентифицираме?

Тилмън поклати глава неохотно.

— Не, операцията е доста проста. Това е най-голямата и трудна част от работата. Смачкването на зърната, извличането на маслото и преработката на кашата. Отнема време, работна сила и голямо количество мощни химически разредители. Но щом събираш каймака, единственото, от което се нуждаеш, е гребло.

— И ръкавици — добави Диема. — Така поне предполагам.

— Да, определено не искаш да докосваш тази гадост. Или да я вдишваш. Събирачите ти ще бъдат в защитни костюми със собствен въздушен резервоар. Но освен ако не излязат да изпушат по цигара и забравят да се преоблекат, не виждам как това ще ни помогне.

— При всички случаи събирането вече е приключило — намеси се Кенеди. — Каквото и да възнамерява да направи Бер Лусим, трябва да приемем, че всичко вече е готово.

— Камионите, доставили рицина и химикалите тук — обади се Тария, — къде са отишли после?

Кенеди никога преди не я беше чувала да говори и се изненада, че гласът й е нежен и мек.

— Не знам — призна Диема. — Добър въпрос. Нахир, разбери това.

Нахир извади мобифона си и набра, без да протестира. По-раншното напомняне за заповедите очевидно бе свършило работа, помисли си Кенеди.

Докато той говореше — или с Куутма, или по-вероятно с някого от подчинените му — Тилмън обиколи фабриката, като се движеше трудно. Кенеди тръгна с него, за да го подкрепя.

В главното помещение нямаше нищо, което да привлече вниманието му, но в задната част на сградата, далеч от вратата, през която бяха влезли, имаше двойна врата, някога заключена с катинар. От едната й дръжка още висеше верига, а дървото на крилата бе разцепено по краищата. Отначало Кенеди си помисли, че Предвестниците на Куутма сигурно са разбили вратата, когато са претърсвали фабриката. Но после осъзна, че счупената верига е буквално заварена към касата с огромни количества гълъбови курешки. Явно стоеше тук от дълго време.

Зад вратата намериха яма за смазка. Тилмън я огледа отблизо, макар да му се наложи да коленичи, за да го направи. Беше огромно пространство, около седем на три метра площ и метър и петдесет дълбоко, с две успоредни решетки от ръждясало желязо на дъното.

— Тук е имало някакъв хидравличен кран — замислено отбеляза Тилмън. — Имам предвид едно време, когато мястото е работело.

— И се чудиш дали Бер Лусим е разположил тави там, за да събере рицина? — попита Кенеди.

— Да, мина ми през ума.

На пръв поглед не изглеждаше твърде вероятно. Подът на ямата бе покрит с гъста миризлива утайка от масло и кал.

Но Кенеди потропа с крак по ръба на ямата. Тилмън погледна натам, накъдето сочеше върхът на обувката й: пресните драскотини, които изглеждаха много светли на фона на маслените петна по ръба, и разчупената кора от гълъбово гуано показваха къде е било преместено парче ръждясала ламарина.

— Нещо е било правено тук — отбеляза Кенеди. — Той може да е хвърлил покривало върху ямата и да е разположил стойките на него.

Тилмън огледа бавно и съсредоточено празното помещение. После обиколи ямата, което му отне десетина минути, и се върна при Кенеди.

— Много следи от движение — каза той. — Местене на тежки предмети. Мисля, че си права, Хедър. Бер Лусим е преработил рицина тук и после го е изнесъл. Сега търся нещо, което да ми подскаже какво друго е правил с него. Дали все още е на прах, или е бил пакетиран в някакъв вид контейнери. Спрейовете са възможни, но в такъв случай трябва да намерим още химически утайки. Лусим е трябвало да работи с пропанови или етерови съединения, за да приготви експлозив, и ако беше така, щяхме да усетим силна миризма.

Кенеди си погледна часовника. Беше 14:48. Оставаха четири часа и дванайсет минути.

— Да отидем да видим дали Нахир е намерил нещо — предложи тя.

Откриха, че другите се бяха върнали в камионетката. Ръш седеше отзад и преглеждаше преписа от книгата на Толър, а Диема говореше с останалите Елохим на родния им език.

Тя се завъртя към Тилмън и Кенеди и мина на английски:

— Камионите са потеглили към парцел в Локуст Пойнт — съобщи им тя. — На около шест километра на изток. И все още са там. Никой не ги е използвал оттогава.

— Добре — кимна Тилмън. — Проверихте ли за…

Нахир го прекъсна.

— Празни са и идеално почистени. Нищо, за което да се захванем. Нищо, което да използваме. А наемът на парцела е платен от компания в Белгия. Задънена улица.

— Но има и още нещо — добави Диема. — Куутма работи по сателитните снимки и откри нещо. Доколкото знаем, са доставили рициновите зърна втория път, когато са посетили това място. А камионите са идвали тук и седмица по-рано. Значи може да има и друго освен рицина. Друга заплаха.

— Не — обади се Ръш.

Нахир изгледа момчето раздразнено и промърмори нещо на арамейски.

— Просто няма логика — каза то, като сви рамене. — Пророчеството говори за едно нещо. За един дъх, убиващ милион хора. А не за многобройни атаки.

— Бен е прав — каза Кенеди. — Каквато и да е била първата доставка, трябва да е свързана с рицина. Можем ли да узнаем каква е била?

— Опитваме се — отговори Диема. — Информацията може да е в компютрите, които взехме от хълма Гелерт. Но не можем да си позволим да я чакаме. Или трябва да намерим Бер Лусим, или да защитим всяка база.

Кенеди усети как я залива вълна от фаталистично отчаяние. Имаха прекалено много работа, а разполагаха с прекалено малко време. Бер Лусим бе следвал плана си през цялото време, а те не бяха постигнали нищо повече от това да се озоват на предния ред за представлението. При тези обстоятелства й беше трудно да повярва, че нещо друго може да има значение.

Но Диема се разхождаше нервно и замислено. Тилмън я наблюдаваше с изражение, което бе едновременно тревожно и болезнено. Желанието му да й помогне за успеха на мисията й се виждаше ясно. Почти бе умрял заради нея, а проблемите все още не бяха приключили.

Какво оставаше? Какво пропускаха? На какво още можеха да се надяват?

— Ти спомена, че хората ти вече са проверили водата? — обърна се тя към Диема.

— Да — нервно отговори момичето. — Там няма нищо. А Елохим са разположени по местата, където се сливат реките. Ако се появи нещо, което не би трябвало да е там, ще го наблюдават и елиминират, ако се наложи.

По местата, където се сливат реките. Това означаваше северния край на Манхатън, точно срещу реката, където се намираха сега. Кенеди се зачуди дали момичето е наясно колко издава и реши, че отговорът е положителен. Каквато и да беше Диема, определено не беше глупачка.

Големият финал на Бер Лусим включваше и завръщането му у дома. Къде другаде един от избраните да очаква слизането на Месията? Кенеди вече бе намерила Гинат Дания два пъти, а този път дори не я беше търсила. Това бе поредният проблем, срещу който щеше да им се наложи да се изправят: дали имаше начин те тримата да се измъкнат живи, като се има предвид всичко, което знаят.

— Добре — каза тя. — Покривате и уличното движение. Въздушното разпространение изглежда най-вероятно, но пък Лусим няма начин да се приближи, като отклони търговски полет. Събитията от единайсети септември затвориха тази вратичка.

— А ние сложихме ръка на всички частни летища — намеси се Алус. — Нищо не може да излети във въздуха, без Елохим да го видят. И ако не харесат видяното, ще го унищожат още преди да се издигне от пистата.

— Влаковете в метрото — каза Кенеди, макар да не вярваше много в тази възможност.

— Според нас само една станция би могла да бъде мишена — сподели Диема. — 207-а улица, на върха на Бродуей. Тя е крайната северна точка за една от основните подземни линии, така че няма странично движение, за което да се тревожим. Но Куутма разположи Предвестници по платформите и околните улици, в случай че Бер Лусим се опита да внесе нещо по този начин.

— По този начин? Имаш предвид във влак? Добре, но да предположим, че е сложил нещо в тунелите. Може би си струва да изпратиш екип да провери.

— Не мислиш за бройката — презрително й каза Нахир. — В края на линията почти няма хора. Цялата мрежа на метрото превозва около четири милиона пътници на ден. Може да са и повече, но не много повече. Какъв процент от тях според теб ще посетят 207-а улица и Бродуей, невернице? Гарантирам, че няма да са двайсет и пет процента.

Кенеди направи всичко възможно да не обръща внимание на гнева, който се надигна в нея. А фактът, че Нахир беше прав, не й помогна.

— Може би трябва да забравим за картите за известно време — предположи тя.

— И какво да правим?

Любезността беше още по-вбесяваща от презрението му.

— Да се върнем към книгата. Ръш, ще ни припомниш ли последното пророчество още веднъж?

Ръш я погледна, кимна и обърна на последната страница от преписа. Зачете на глас:

— И камъкът ще бъде търколен встрани от гробницата, както беше…

— Знаем какво гласи — нервно го прекъсна Диема.

— Да — съгласи се Кенеди. — Но отчетохме ли всички променливи величини? Камъкът, гробницата и гласът — да. Всичко това се случи, когато Шеколни умря. А „времето преди“ вероятно се отнася за смъртта и възкресението на Христос. Толър, изглежда, твърди, че поне някои от обстоятелствата при втората поява на Христос ще са същите като при първата.

— Очевидно — обади се Нахир.

— А после идва и дъхът. „Той ще унищожи мнозина на един дъх.“ Ако Бер Лусим действа буквално, както при другите пророчества, сигурно е превърнал рицина в газ.

— И ние така предполагаме — потвърди Диема.

Гласът й все още звучеше изнервено, сякаш тези разсъждения я отвличаха от по-важни неща.

— Колко високо трябва да е, за да се разпръсне тази гадост по вятъра? — зачуди се Кенеди. — Някой направи ли си труда да пресметне?

— Не е въпрос на височина — възрази Нахир. — С лек самолет би могъл да покрие район от…

— Не мисля за самолет — прекъсна го Кенеди. — А за покриви. Первази на прозорци. Тераси. Ами ако предположим, че разчита само на вятъра? Рицинът се разпространява най-добре като прах. Ако го е превърнал в такъв, може да разполага с тонове отрова, които да изхвърли във въздуха. Ти си мислиш за самолети, но той може да използва нещо по-просто.

Диема грабна телефона си. След секунда вече говореше с Куутма или с някого другиго, по-висш от нея.

Изключена от разговора за пореден път, Кенеди върна преписа на Ръш.

— Мисля, че май скоро ще потеглим — каза му тя. — Приготви се.

Диема отпусна телефона.

— Преобладаващият вятър е западен — каза тя. — Но само за няколко часа. Прогнозата е, че ще задуха от север, както през последните три дни. Куутма ще изпрати Предвестници по върховете на най-високите сгради. Ще търсят подозрително движение. Но говорим за хиляди прозорци и стотици покриви. Той е… — тя се поколеба, подбирайки думите си внимателно, — той ще се опита да мобилизира допълнителни Елохим.

— Търси доброволци — преведе Тилмън. — Събира дружина от загрижени граждани.

Последва кратка пауза. Диема кимна.

Нахир промърмори нещо свирепо и Диема го смълча с рязко:

— Ве рахи!

Току-що бе потвърдила, че Гинат Дания е точно тук, и този факт не остана незабелязан от останалите Предвестници.

Кенеди се опита да не мисли върху това.

— Поправи ме, ако греша — каза тя. — Но северният вятър ще мине точно оттук, нали?

— Да — потвърди Диема. — Куутма вече отбеляза това. Той ще изпрати колкото се може повече хора тук. Но в момента сме прекалено малко на брой. Надали ще успеем да проверим всички възможни места навреме.

— Тогава да започваме — каза Кенеди. — Можем да действаме навън от това място в полукръг, като се връщаме назад всеки път щом стигнем до реката.

— Остават само два часа — обади се Тилмън. — Не твърдя, че грешиш, Хедър, но май не е много разумно да слагаме всичките си яйца в една кошница.

— Това е единствената ни кошница — възрази Диема. — Освен ако някой не се сеща за нещо по-добро, ще действаме точно по този начин.

Тя зачака и огледа лицата на присъстващите. Никой не проговори.

— Значи сме съгласни. Разделяме се на двойки. Във всяка двойка ще има по един Предвестник, за да можем да поддържаме връзка един с друг и с Куутма.

— Мога ли да дойда с теб? — попита я Ръш.

— Не — отговори тя.

Той опита отново, колеблив, но упорит.

— Бих искал… трябва да поговоря с теб за някои неща. Моля те, позволи ми да дойда с теб.

— Ще поговорим по-късно, Ръш. Засега върви с Тария. Алус, ти си с Кенеди. Аз ще тръгна с…

— Аз оставам тук — каза Тилмън. — Това е висока сграда. Ако успея да се изкача на покрива, мога да огледам района оттам. Бездруго само ще те бавя. Ще свършиш два пъти повече работа без мен, а можем да държим връзка по телефона. Ако се сетя още нещо, веднага ще те уведомя.

— Той трябва да бъде охраняван — обади се Нахир, като пренебрегна Тилмън и заговори директно на Диема. — Особено след непредпазливите ти думи. Не можем да го оставим, за да говори с други като него или да им остави съобщение. Някой трябва да го наблюдава отсега до…

— Тогава го наблюдавай — рязко каза Диема.

— Да — намеси се Ръш саркастично. — Това ще свърши работа.

Той се изправи, плясвайки с навития препис по камионетката. Шумът накара всички да погледнат към него, както се бяха вторачили в Тария, когато тя доказа, че не е няма. Лицето на Ръш бе изкривено от гняв, объркване и наранена гордост.

— Имам предвид, че твоят приятел няма да ни очисти веднага щом си обърнеш гърба. Нищо че вече се опита да убеди шефа ти да ни убие в Будапеща. Не, той е разумен човек. Обзалагам се, че дори няма да си помисли да си изпробва ножа в бъбреците на Лио.

Диема се залюля нетърпеливо на пети.

— Той ще изпълнява заповедите — сковано каза тя. — Куутма обеща да издаде присъда. В безопасност сте, докато Куутма се произнесе.

— Ти смяташ така. Ако Лио остане, и аз оставам. И ще наблюдавам приятеля ти през цялото време, през което той наблюдава нас.

Ръш се вторачи в нея мрачно. Изглеждаше готов да се разплаче. Диема отвърна на погледа му с ледено лице. Той вдигна преписа като щит пред очите си.

— Кенеди каза, че отговорът е тук, и аз й вярвам. Прави каквото искаш. Аз ще остана тук и ще си наваксам с четенето.

— Твоя воля — лаконично отвърна Диема. — Ще търсим около час, после ще се съберем тук. А междувременно ще поддържаме връзка по телефона.

И потегли напред заедно с Алус, Тария, Кенеди и Разийл. Тя и Кенеди се качиха в камионетката, останалите поеха по улиците пеша.