Адам Блейк
Децата на Юда (13)

12.

Няколко часа — четири или пет — преминаха зашеметяващо бързо. Несвързани картини, а между тях интервали, запълнени с безкрайни повторения на онзи незабравим миг. Кенеди се опита да пропъди спомена от мислите си, но непрестанно виждаше как кръвта на Алекс Уелс се стича по ножа, по ризата му, бежовия мокет и по ръцете на Ръш и нейните, докато се опитваха да спрат кървенето.

И през цялото време Уелс им се бе усмихвал презрително, развеселен от безплодните им опити да го задържат жив въпреки желанието му.

Кенеди даде показания пред полицията и пред една от многото антитерористични агенции, които бяха нащрек заради скорошните пожари, експлозии и взривени коли. Никой не я винеше за смъртта на Уелс. Показанията на Ръш се покриваха с нейните, а следователите разглеждаха събитията в светлината на нападението върху нея преди два дни. Изглеждаше повече от вероятно, че Уелс е бил нападателят. Несъмнено, Торндайк и Гасан също биха потвърдили историята й, но никой от двамата не можеше да бъде разпитан. Торндайк изпадна в истерия след самоубийството на Уелс, продължи да проявява признаци на паника и ужас, докато отнасяха трупа, а при пристигането си в болницата бе упоен. Емил Гасан беше в спешното отделение и можеше да не оцелее.

Криминолозите потвърдиха самоубийството. Ъгълът на прореза в гърлото на Алекс Уелс отговаряше на самонанесена рана и макар никой да не бе споделил това с Кенеди, очевидно бяха проверили ножа за отпечатъци и бяха открили само тези на Уелс.

Но персоналът на спешното отделение нямаше желание да я пусне да си отиде у дома. Бяха убедени, че съсирената по нея кръв е нейната собствена, и смятаха, че е в шок.

Може и да беше, но горещият сладък чай нямаше да й помогне да излезе от шока. Трябваше да се измъкне от равнодушните ченгета и да осмисли какво означаваше цялата тази история.

Племето на Юда. Племето на Юда се бе сблъскало с нея и Емил Гасан. Как бе възможно това? Какво би могло да го обясни?

Трябваше да се обади на Изи и да се увери, че е добре. Желанието й не бе особено логично, нямаше причина да се съмнява в това, но инстинктът й бе прекалено силен. Да се измъкне от болницата, като убеди дружелюбните детективи да я уверят, че е свободна да си ходи, щеше да отнеме доста време, затова тя отиде в тоалетната и звънна оттам.

Изи не отговори и Кенеди започна да се паникьосва. Но докато набираше отново, за да остави съобщение, телефонът й иззвъня.

— Съжалявам, бебчо — каза Изи. — Изпуснах те. Всичко наред ли е?

Нищо не беше наред, но внезапно езикът на Кенеди се върза. Изи бе в безопасност при брат си. А ако й разкажеше за случилото се, щеше да започне разправия, защото тя щеше да настоява да се върне и да се грижи за нея, а това бе последното, което Кенеди искаше в момента. Убийците от Племето на Юда не работеха сами, действаха по двама или трима. Мъжът, нарекъл се Алекс Уелс, беше мъртъв, но можеше да има други.

Кенеди надрънка няколко банални лъжи как всичко е наред и абсолютно нищо не се е случвало.

— Господ знае, че ти съчувствам — каза Изи мрачно. — Играта на „Забавни факти“ с Хейли и Ричард беше най-интересното в гостуването ми досега. И ме размазаха. Чувала ли си някога за Франки Кокоза^[1]?

— Не — отговори Кенеди. — Изи, трябва да вървя. Някой тъкмо влезе.

— Добре. Какво е това ехо? Звучи сякаш си в тоалетната. А ако си там и някой тъкмо е влязъл, можеш да го съдиш.

— Аз съм… в коридора.

Внезапно Кенеди осъзна, че утрешните вестници щяха да са пълни с репортажи за жестокото самоубийство в Райгейт Хаус и Изи със сигурност щеше да научи за него. Затова тя промени решението си, заговори откровено и й разказа редактирана версия на скорошните събития. Обясни й само, че някой е умрял.

— Пред теб? — учуди се Изи. — Някой е умрял точно пред теб? Не загрявам.

— Беше… трудно е да се обясни, Изи. Но съм добре. Съвсем. Той се самоуби.

— Какво?

— Самоуби се. Човекът, проникнал в склада на музея. Заловихме го, но той се самоуби.

— Мили боже!

Дългата тишина от другата страна на линията показа колко учудена е Изи. Мълчанието не беше типично за нея.

— И всичко свърши? — накрая попита тя.

— Тази част свърши.

— Значи е безопасно да си събера багажа и…

— Не, не е. Дай ми още няколко дни.

— Сериозно ли?

— Сериозно.

— Не мога да издържа повече от два дни. Проклетата вещица Каролин ме гледа мръсно всеки път, когато изтърся лоша дума.

— Добре.

— А знаеш колко лоши думи използвам.

— Добре, Изи.

— Не, бебчо. Не е добре. Никак. Казваш ми, че си добре, но не звучиш така, а и знам как премълчаваш проблемите си. Платих доста, за да го разбера. Само кажи и веднага идвам.

— Не, Изи. Остани там, където си. Ще ти звънна утре.

— Добре, добре. Хедър?

— Да?

— Обади ми се утре.

— Ще се обадя.

— Обещай.

— Обещавам.

— Знаеш ли, някои хора смятат мръсните разговори по телефона за полезни. Ако се нуждаеш от професионалните ми услуги…

— О, за бога! До утре, Изи.

Кенеди затвори, още по-неспокойна и изнервена от преди. Изи й липсваше. Все още негодуваше срещу нея, но и се страхуваше за приятелката си. Не искаше да я види никога вече, но копнееше да са заедно в момента.

А после идваше Племето на Юда, което все още й се струваше пълно безумие. Нямаше никакво обяснение.

 

 

Най-сетне лекарите и сестрите приключиха с подлудяващите си грижи и неохотно се съгласиха да изпишат Кенеди на нейна отговорност.

Преди да си тръгне, тя разпита за останалите. Гасан и Торндайк бяха в безсъзнание. Единият бе стабилен, а за другия нямаше да има новини преди следващата сутрин. Ръш беше изписан преди няколко часа.

Но не бе отишъл далеч. Чакаше Кенеди на улицата до входа, облегнат на табелата, която й показа, че се намира в университетската болница на улица „Юстън“. Дори не се беше сетила да попита, а ако някой й бе казал, явно не го беше разбрала.

Ръш изглеждаше измъчен и изтощен от умора. Дясната страна на лицето му бе подута, а очите му — почти затворени.

— Искам да поговорим за това — каза той.

— Тази вечер ли? — учуди се Кенеди.

— Да.

— Не може ли да почака?

Ръш сви рамене в жест, който обхващаше нараняването му, нейното, болницата и цялата откачена история.

— Ами ти ми кажи.

Кенеди се поколеба. Знаеше, че ще отговори само на няколко от безбройните му въпроси. Но се налагаше да признае, че той има право да зададе много повече. Погледна часовника си. Беше девет и половина вечерта. Учудващо рано.

— Добре — кимна тя. — Да поговорим.

Хванаха такси и потеглиха към кръчма на улица „Сейнт Мартин“. Можеха да стигнат дотам и пеша, но присъствието на шофьора ограничаваше разговора и осигури на Кенеди време да обмисли какво точно да сподели с Ръш.

Младежът се опита да плати пиенето, но тя го отпрати да намери места, взе халба бира за него и уиски с лед за себе си и го потърси с поглед. Беше избрал ъглова маса и седеше с лице към вратата. Ръцете му трепереха, когато хвана халбата и изпи половината на екс. Насиненото му лице привличаше любопитните погледи на околните посетители на заведението.

— Как си? — попита го Кенеди.

Ръш поклати глава. Вероятно и той самият не беше наясно как се чувства.

— Ти предвиди действията му — каза той. — Или поне някои от тях. Знаеше какво ще направи.

— Нямах представа докъде ще стигне.

Ръш отпи отново и остави почти празната халба на масата.

— Но знаеше, че е опасен. И че има оръжие. Задвижи се към алармата още преди той да извади ножовете. Затова си мисля, че би могла да ми обясниш какво, по дяволите, видях днес. Защото в момента имам чувството, че се давя. Не разбирам какво ми се случи. Едва не умрях. Струва ми се, че от небето падна метеор и ме фрасна по главата. Или нещо подобно. А не виждам смисъла, нали разбираш?

Кенеди завъртя чашата си, но не изпита желание да отпие. Стомахът й бе свит като юмрук.

— В лек шок си — каза тя. — Вероятно не трябва да се връщаш на работа. Ако бях на твое място, щях да си взема няколко почивни дни. Това, което преживя, не е в обичайните ти задължения.

Той се вторачи в нея изумен и недоволен.

— Ти така ли ще постъпиш? Ще си вземеш ли почивка?

— Не — призна Кенеди.

— Не. Защото зад всичко това има нещо много по-сериозно, нали?

— Да.

Ръш ококори здравото си око.

— Знаех си. Разбрах го по лицето ти. Искам да ми разкажеш за това.

— Не мога да го направя, Ръш.

— Не можеш?

— Няма да го направя. Повярвай ми, за теб е много по-добре да не знаеш. Да не се доближаваш до тази история.

— Какво означава това? — попита той.

Кенеди се опита да подбере думите си грижливо, но сякаш бе оглупяла и с вързан език.

— Това е от онези неща… веднъж узнаеш ли за него, не можеш просто да се оттеглиш. Има последици.

По лицето му пролича, че бе издрънкала дивотия.

— Готов съм да рискувам — отвърна той.

— Не — възрази Кенеди. — Слушай, Ръш, чувствам, че ти дължа нещо. Но не обяснение, а предупреждение. Попита ме дали знам кой е Алекс Уелс.

— Знаеш ли?

— Познавам… семейството му. Срещала съм ги преди и знам какви са. Ще търсят отмъщение за онова, което се случи с него. Срещу всеки, който се намираше в стаята, веднага щом узнаят кой точно е бил там. Така че най-разумното е да изчезнеш колкото се може по-далеч от Райгейт Хаус за известно време и да изчакаш суматохата да утихне.

— Наистина ли мислиш, че ако държат да ме намерят, няма да продължат да ме търсят?

Мамка му! Добър въпрос.

— Не — призна тя. — Ще продължат да те търсят.

— Точно така. А ти самата ще се върнеш там утре сутринта и ще възобновиш разследването, нали? Не съм малоумен, Хедър. Поне не съм толкова тъп, колкото изглеждам. Знам, че има още неща, които не си разбрала. Въпроси, на които трябва да се отговори.

Сърцето на Кенеди се сви.

— Ръш, въпросите са единственото, с което разполагам — каза тя, а гласът й прозвуча раздразнено. — Тези хора проникнаха в пещерата на Аладин и откраднаха една-единствена книга. Или пък не са я откраднали. Може само да са проникнали и да са я изгорили. Можеш ли да обясниш това? Защото аз не мога. И това е дори преди да стигнем до онази част, където позволих Емил Гасан, когото смятам за приятел, да бъде намушкан, може би смъртоносно, пред очите ми. Да, все още съм натоварена с работата. Но твоите задължения се различават от моите.

— Нямах предвид това — възрази Ръш.

— Така ли? Какво тогава имаше предвид?

— Защо Уелс бе още там? Откраднал е или е унищожил книгата преди три седмици. Ако работата е била свършена, можеше просто да изчезне.

— Е, и?

— Значи работата не е била свършена. Върнал се е, за да я довърши, а каквато и да е била, си е струвала риска да се мотае наоколо по време на следствието.

Кенеди бе стигнала до същия извод, но не желаеше да води този разговор с Ръш. Просто искаше той да разбере колко близо стои до ръба на пропастта и да прояви разум да тръгне в обратната посока.

— Предстои ли ти ваканция? — попита тя.

— Ваканция? — презрително попита Ръш. — Още не ми е свършил изпитателният срок. Аз съм прост работник.

— Тогава подходи небрежно — посъветва го Кенеди. — Не отивай на работа утре. Ако те уволнят, просто си тръгни. Млад си. Ще намериш нещо друго. Стой далеч от Райгейт Хаус. А ако някой те попита какво е станало днес, не отговаряй.

— Ами ако ме разпитват ченгетата? — саркастично отвърна Ръш.

— Ако са ченгетата, направи се на луд. Не помниш, не си видял, никой не ти е разказал нищо. Ти си прост работник.

— Приемаш много неща за дадени.

— Какво например?

— Например че смъртта означава за мен същото, което и за теб.

— Смъртта означава едно и също за всекиго — остро реагира Кенеди. — Означава, че сърцето ти спира, мозъкът ти угасва, а хората започват да те наричат „трупа“. Няма хубава смърт, Ръш. Просто някои са по-лоши от останалите.

Ръш потупа халбата си с пръст и се загледа в нея.

— Най-добрият ми приятел загина в битка с ножове в училище — каза той с почти небрежен тон. — Намушкаха го. А първото ми гадже се самоуби с приспивателни, защото вторият й баща я изнасили. Изпрати ми съобщение, за да се сбогуваме, а аз не успях да стигна там навреме. Сигурно е знаела, че няма да успея, но все пак ми написа съобщението. Още го пазя. Хвърлих се върху мръсника и едва не го убих, но когато го стоварих на земята, открих, че не мога да го направя. Предполагам, че просто не съм склонен към убийства.

— По време на интервюто ти за работа стана ли дума за някое от тези неща? — лаконично попита Кенеди.

Той сви рамене.

— Беше много отдавна.

Тя въздъхна.

— Добре, разбирам. Казваш ми, че знаеш за лошото и мрака в света на възрастните. Може и да е така. Ако си убеден, че искаш истината, ще ти я кажа.

— Искам я — светкавично отговори той.

И тя му разказа цялата история. Или поне онази част, която можеше да сподели.

Започна със смъртта на Крис Харпър, партньора си, който кървя в ръцете й, след като бе намушкан от един от отровните ножове на Предвестниците. Трудно й бе да говори със спокоен глас. Макар да бяха минали три години, все още я болеше.

После говори за Племето на Юда в продължение на час или повече. Разказа на Ръш как живеят като отделно племе сред човечеството. Как се крият из градовете, избирайки места с многобройно население, как са усъвършенствали изкуството на камуфлажа до висша степен.

Ръш мълча през повечето време.

— И те наистина вярват, че произлизат от змията в райската градина? — попита той, когато тя свърши.

— Да, по линия на Каин и Юда — отговори Кенеди.

— Но змията е дяволът.

Кенеди сви рамене.

— Това е нашата версия. А тяхната е, че змията е емисар на истинския Бог, който стои над и извън сътворението. Затова Каин и всичките му потомци били специални, а пък Ева била създала потекло от грешници и непрокопсаници. Нарекли се на Юда, защото той бил човекът, сключил договор с Господ от тяхно име.

— И сделката била?

— Три хиляди години в пустинята. През цялото това време децата на Адам ще се разпореждат с всичко живо. Но щом времето изтече, правоверните — истинските потомци на Каин и Юда — ще получат наградата си. А наградата е господство над целия свят.

Ръш обмисли думите й безмълвно.

— Откога се броят тези три хиляди години? — накрая попита той.

— Ами да кажем, че Господ вече трябваше да се обади. Юда сключил сделката преди около две хиляди години, но референтната дата е около хиляда години преди новата ера. Обединяването на израелските племена при цар Давид. Що се отнася до Юда, той е крайъгълният камък на историята — момент във времето, познат на всички, който никой нямало да оспори. И той, и Христос са отправна точка. Поне така твърди Евангелието на Юда.

— И са чакали толкова време… — замисли се Ръш.

— Още чакат. Не са доволни от това, но на този етап нямат избор. Проблемът е, че не са много. А три хиляди години е дълго време, когато става дума за кръвосмешение. И затова от време на време се появяват на бял свят. Имам предвид някои от тях.

Ръш я зяпаше с объркано изражение, затова Кенеди продължи, като подбираше думите си внимателно. Тази част от историята принадлежеше на Тилмън и в нея имаше неща, които се бе заклела, че няма да сподели с никого.

— Изпращали жени навън, за да забременеят. Да влеят нови гени в племето. Жените се запознават с адамити, омъжват се и отглеждат семействата си с тях.

— Адамити? — намръщи се Ръш. — Какво е това? Ние, нормалните хора?

— Точно така. А тези жени, наречени Келим или Съсъди, забременяват три пъти. Щом третото дете стане достатъчно голямо, за да пътува, просто изчезват. Връщат се при племето и взимат децата със себе си. Задачата е изпълнена.

— Майтапиш се с мен — запротестира Ръш. — Никой не би постъпил така. Откачено е.

— Да научиш всичко това е като да влезеш в друг свят — спокойно отвърна Кенеди. — Те си имат собствени правила. Свой начин, по който гледат на нещата. И той им върши работа, защото не позволява да измрат от двойни рецесивни гени. Но всичко би могло да се случи на жена, излязла в нашия свят сама. Жена, отгледана в уединение, напълно лишена от улични умения и хитрост. Затова има помощници. Агенти. Хора, които действат като ангели хранители за Келим, следователно и за цялото племе. Те се наричат Елохим, което на арамейски означава Предвестници. И ако решат, че някой знае прекалено много… специалността им е смърт при инцидент, но се справят идеално и с директното убийство. Алекс Уелс беше от тях.

Кенеди най-после замълча и Ръш се вторачи в нея безмълвно.

— Не знам защо седях търпеливо да слушам тези дивотии — каза той накрая.

— Да, знаеш — възрази Кенеди. — Защото видя как днес пред теб се самоуби човек и не можеш да пропъдиш картината от главата си. Готов си да изслушаш какви ли не дивотии, ако те ще ти помогнат да разбереш случилото се.

— Да, щеше да е чудесно, ако вършеше работа. Но не разбирам абсолютно нищо. Тъпа история.

— Така е, нали?

— Но ти каза, че ти се е случило и преди.

— А също и на теб. Днес, Ръш. Ти беше в стаята. Ако извадиш късмет, те няма да узнаят за това, но може би не е толкова лошо, че ти разказах историята. Поне сега може да те подгони параноя в момент, когато си струва да си настроен параноично.

— Благодаря — мрачно промълви Ръш. — Трябва ли да дебна за нещо специално?

— За онова, което се случи с очите на Уелс. Случва се често. Когато убиват. Когато обмислят убийство. Или понякога просто като реакция на стрес или емоция. Нарича се хемолакрия. Сълзят кръв.

— Господи!

— Причината е субстанцията, която взимат. Отровна е и накрая ги убива, но ги прави по-бързи, по-силни и устойчиви на болка. Вярвай ми, нужна е адска сила, за да се справиш с един от тях.

— Е, както ти каза — напомни й той, — аз бях в стаята.

Той се замисли, загледан в празната си халба.

— Но защо просто не уби всички ни? Имам предвид Уелс. Нямаше да му е много трудно.

Кенеди усети как я притисна тежестта на вината и тревогата.

— Можеше да го направи, ако искаше. Но мисля, че е трябвало да избегне разпитите. Те се крият от светлината. Споменах за полицейските разпити с надеждата, че той ще избяга. Не предположих, че ще се самоубие, за да избегне неудобни въпроси на дневна светлина.

Тя взе чантата си, оправи сакото си и се подготви да тръгне. Ръш пренебрегна тези сигнали.

— Какво ще правим сега? — попита той.

Кенеди се намръщи.

— Няма да правим нищо — отговори. — Прибираме се да спим. Никой от нас не е във форма да взима важни решения.

Ръш се засмя глуповато.

— Мислиш, че решенията ще зависят от нас. Наистина ли?

Кенеди се надигна.

— Мисля, че трябва да изчакаме и да видим — отвърна тя. — Ако извадим късмет, всичко ще приключи тук.

Но нямаше да стане така, разбира се. И точно по тази причина бе наредила на Изи да не се връща у дома и бе разказала на Ръш достатъчно, за да го накара да внимава. Нищо не бе приключило. Нямаше начин.

Тя и Емил Гасан. Не беше съвпадение. Беше привлечена в тази история от сила, която не можеше да види или определи. Намираше се тук поради някаква причина, за която нямаше представа.

— Ще говорим утре — каза. — Трябва да поспя.

— Добре.

— Тук ли оставаш?

— Имам нужда от още едно питие.

— Не забравяй, че ще ти се наложи да се прибереш у дома — напомни му тя. — Ще се видим утре.

Но когато му обърна гръб, той извика името й. Кенеди погледна през рамо.

— Бен — каза той завалено и тя не го разбра.

— Какво?

— Бенджамин. Малкото ми име. Бях кръстен…

— Добре — кимна тя. — Съжалявам, превалено е късно за това. Сега си Ръш.

Той въздъхна тежко.

— Каква е тайната на хубавата шега? — попита Ръш.

— Точният момент.

— Да. Значи тази беше лоша.

Кенеди едва успя да хване автобуса на площад „Лестър“, после се спусна към Пимлико с последния влак.

Краката й тежаха и през целия път се чудеше къде точно да спи. Предишната нощ в леглото на Изи, ала сама, се бе почувствала като на чужда планета. Но подозираше, че в собственото си легло щеше да е като в гробница.

Накрая се спря на леглото на Изи, защото бе оправено и можеше направо да се просне в него. А дали щеше да заспи, бе въпрос, на който щеше да получи отговор след известно време. Тя отвори вратата и влезе, като се зачуди за миг защо ключалката й се стори по-хлабава от обикновено. Прекрачи прага и видя, че вратата на всекидневната е отворена. Знаеше, че я бе затворила сутринта, следователно вече знаеше и защо ключалката бе хлабава.

Да остане или да избяга? Професионалист не би й дал възможност да избяга, а ако беше обикновен крадец — дано, господи — вероятно можеше да се справи с него. Тя бръкна в чантата си, за да извади лютивия спрей.

Някой я хвана изотзад и прикова ръцете й встрани. Притиснаха нещо към лицето й и макар да се мъчеше да не си поеме дъх, изгуби съзнание още преди да усети миризмата на лекарството.