Адам Блейк
Децата на Юда (63)

62.

В продължение на около петнайсет минути след като бе хвърлен обратно в килията си, Ръш седя на кушетката, отпуснал глава на коленете си. Но постепенно скуката и безсилието надделяха над страха.

Той уби малко време, драскайки неприлични графити по стените с ръба на монета. После тропа по вратата, настоявайки да получи нещо за ядене и пиене. Накрая си спомни ябълката, която Диема му беше дала, и я изяде. Тя утоли и жаждата му за известно време, но най-вече му напомни колко му се искаше да хапне един хамбургер или пиле по индийски.

Ръш се опита да потисне страха си, но бе видял как Нахир и хората му наблюдават него и Кенеди в пещерите и бе убеден, че знае какво означават погледите им. Двамата англичани вече не бяха полезни, не че той изобщо е бил особено полезен за тях някога. Елохим щяха да разберат пророчеството и без тяхната помощ или пък щяха да се провалят. Но и в двата случая той, Кенеди и Тилмън, ако още е жив, щяха да бъдат отведени зад хамбара. Дори и Диема да искаше да ги защити, вероятно не би могла да направи много по въпроса. А и според него Диема бездруго бе…

Резето на вратата изтрака и се отмести. Ръш се завъртя, очаквайки да види Предвестника, който го бе довел тук, но беше Диема.

Тя затвори вратата зад себе си тихо, но решително. Вгледа се в Ръш с непроницаемо изражение.

— Е, как мина денят ти? — попита той.

— Млъкни — отвърна тя.

— Добре.

— И легни на леглото.

Не беше очаквал да чуе подобно нещо, затова не можа да реагира с хаплива забележка, а само попита:

— Какво?

— Леглото — заповяда му Диема, като се приближи и го побутна към него.

Тялото й бе сковано от напрежение.

— Легни. Бързо!

Развеселен, Ръш се подчини, но това очевидно ядоса момичето.

— Не с дрехите! — извика тя. — За бога, никога ли не си правил секс! Свали си панталона! Панталонът!

Ръш се надигна.

— Шегуваш ли се? — попита той. — Защото наистина не съм в настроение. Ябълката? Е, добре, тя беше смешна, но това…

Осени го внезапна мисъл и той замълча насред изречението. Не беше шега. Въобще не беше шега, а… Отрова върху бучка захар. Молба да преброиш обратно от десет, за да не усетиш иглата, която се плъзва във вената ти на седем.

— Хей — каза той с разтреперан глас. — Хайде да не правим това. Кълна се, че няма да кажа на никого за теб. А и никой няма да ми повярва, ако го направя. Не е нужно да…

Диема въздъхна раздразнено, извади светкавично нож — един от онези зловещи сики — и го притисна в корема на Ръш.

— Ох, мамка му! — избъбри той.

С рязко движение тя преряза колана му и копчето на дюкяна. После отново го бутна на леглото. Срита обувките си и се съблече от кръста надолу. После, все още хванала ножа в ръка, се покатери върху Ръш. Лицето й беше сериозно, дори строго.

— Разполагаме с десет минути — каза тя. — Можеш ли да ме задоволиш за десет минути, Ръш?

— Мога ли…

— Защото ако не можеш, няма да нося отговорност за последиците. Но мога да гарантирам, че ще има много кръв.

Тя хвана члена му и го започна да го масажира енергично и не особено нежно. Когато стана достатъчно твърд, го вкара в себе си.

Това му напомни за „Гълъбарника“. Само дето когато Диема го наби във фермата, не се притесняваше за представянето си. Нужно му беше доста време да влезе в ритъм и един-два пъти едва не изгуби ерекцията си. Диема се тласкаше в него енергично, но по лицето й нямаше и следа от удоволствие.

Веднага щом Ръш свърши, тя се отдръпна от него и прибра ножа, после започна да се облича безмълвно.

— Беше ли… беше ли ти хубаво? — попита Ръш замаяно.

Диема изсумтя презрително.

— Не!

Той се повдигна няколко сантиметра, за да я погледне.

— Защо тогава го направихме?

Тя вдигна панталона си, обу обувките си и коленичи да завърже връзките.

— Защо? — настоя Ръш.

Страхуваше се от отговора, но наистина трябваше да знае.

Диема вече вървеше към вратата. Отвори я, но спря за миг на прага и го погледна.

— Защото не ти вярвам, че можеш да лъжеш — студено отвърна тя.

От тона на гласа й и погледа й човек би помислил, че Ръш току-що е прегазил кучето й, а не че са преживели истинска интимност.

Вратата се затвори с трясък зад гърба й.

Той се отпусна обратно на леглото и затвори очи, обзет от чувство за безпомощност и отчаяние.

Може би всеки осъден на смърт се чувства така след последната си богата вечеря.

Диема бе потисната от чувството, че времето изтича, макар образът в ума й да не приличаше на пясък, изтичащ през часовник. Виждаше запален фитил, устремен към взрива.

Намери Нахир седнал зад бюрото в командната стая, потънал в разговор с Куутма. Изчака до вратата да я забележат, готова да се оттегли, ако Куутма я пренебрегне, но той й махна да влезе.

— … наблюдение на данните от скенерите по летищата и границите — каза Нахир, когато тя влезе. — Но още не разполагаме с нищо. Проверяваме всички познати псевдоними на Бер Лусим, но разбира се, надали знаем всичките му самоличности. Откак затворихме летищата, започнаха проверки по всички главни пътища в града. Не можем да твърдим със сигурност, че сме го спрели, но съм убеден, че поне сме го забавили.

Куутма кимна.

— Разумни мерки — отбеляза той. — Диема, твоето мнение?

— Моето мнение? Не мисля, че можем да причиним някакви щети — отговори Диема.

Бавният й замислен глас загатваше за огромно количество неизречени думи.

— Какво би направила ти, което аз не съм свършил? — попита Нахир, понесъл обидата с ледено лице.

— Ако приемем, че си разположил Предвестници по крайните и началните гари в Келети и Нюгати…

— Разбира се.

— … и че наблюдаваш излитащите от частните летища самолети, тогава бих казала, че си направил всичко възможно да попречиш на Бер Лусим да напусне града.

— Благодаря ти.

— Така че това, което аз бих направила, Нахир, е да приема, че си се провалил, а после да положа всички усилия да открия къде отива Лусим.

Диема застана пред Нахир, който също се изправи, може би за да използва предимството на високия си ръст.

— Да положиш всички усилия — повтори той студено. — Това е безсмислена проповед, Диема Бейт Евром, а не съвет, който бих могъл да използвам.

— Тогава направи това — каза тя. — Събуди Лио Тилмън.

Нахир погледна от нея към Куутма и обратно. Поклати глава, но не в знак на отказ, а на объркване.

— Тилмън бе завербуван като убиец — напомни й той. — И ползата от него определено приключи.

— Нуждаем се от онова, което е в главата му. Той намери склада на Бер Лусим в Лондон. Видя документацията за оръжията и оборудването, които Лусим вече беше изпратил.

— Вече получаваме тази информация от компютрите, които намерихме в пещерите.

— Добре — отвърна Диема рязко. — Не казвам, че тези усилия трябва да се прекратят. Но съм убедена, че трябва да използваме всяка възможност, която ни се предостави. Кенеди е права, че адамитите, тя и останалите, разглеждат пророчествата на Толър не като нас, а от различен ъгъл. Тя току-що го доказа и оправда решението ти да я завербуваш, Танану. Искам да използвам способностите на Лио Тилмън. Тактическото му разузнаване, което бе достатъчно добро да му позволи да открие Гинат Дания.

Куутма потърка бузата си с пръст.

— Възможно ли е това да стане? — попита той Нахир. — Можете ли да го събудите? Или е почти мъртъв?

Нахир сви рамене небрежно.

— Не знам, Танану — призна той. — Гледах на Тилмън като на изчерпан актив, затова не съм молил лекарите да ми докладват за състоянието му. Ще го направя веднага.

— Благодаря ти, Нахир — каза Куутма. — Вземи телохранителките ми с теб. И двете имат опит във военната медицина. Вероятно ще ти бъдат полезни. А ние скоро ще се присъединим към вас.

— Искам и останалите да са там — бързо каза Диема. — Кенеди и Ръш.

Куутма се намръщи.

— Мислех, че те не са били с Тилмън в склада — отбеляза той.

— Не. Но и двамата проучваха Йохан Толър и пророчествата му. Това също е използване на всички възможни активи. Ако някой от тях има идея, която може да ни свърши работа, трябва да я изстискаме от него.

— Много добре — съгласи се Куутма. — Нахир, моля те, нареди да ги доведат.

Нахир направи знака на примката, на който Куутма отвърна, после излезе. Диема забеляза изключителното напрежение в раменете и гърба му. Той нямаше да й прости за униженията, на които го бе подложила днес. Но по някакъв начин това я улесняваше да направи необходимото. Нахир бе толкова съсредоточен върху наранените си чувства, че тя въобще не биваше да мисли за тях.

Сам с нея за първи път, Куутма я прегърна кратко, но топло.

— Доволен съм от всичко, което свърши — каза той. — Доволен и горд. Операцията тук бе проведена чудесно.

— Благодаря ти, Танану.

Диема възприе същия покорен тон, с който винаги говореше с него в Гинат Дания. Сърцето й се изпълни с гордост както винаги, когато я хвалеше, но този път бяха примесени и други емоции и тя подбра думите си внимателно.

— Но мисля, че можех да свърша повече и по-бързо. А и бездруго планът беше твой.

— Да — съгласи се Куутма. — Планът беше мой. Казах ти да вкараш Тилмън и неверницата в разследването ни и да използваш талантите им. Знаех, че искам много от теб. Знаех, че изпълнението ще е доста трудно. Но ти го извърши безукорно.

— Благодаря ти, Танану.

— Притеснява ме само мисълта как самата ти да не бъдеш наранена, особено при срещата с Лио Тилмън и принудата да работиш в близост с него. Никой Предвестник не е понасял подобно бреме.

Диема знаеше, че няма начин да се престори на безразлична, затова му позволи да види част от напрежението й и направи гримаса.

— Не беше лесно. Понякога виждах братята си в него. Дори себе си. И в тези моменти беше адски трудно да не му покажа колко силно го мразя.

— Ела с мен — предложи Куутма.

Поклони се и й махна да тръгне пред него. Напуснаха командната стая на Нахир и той тръгна до нея, сключил ръце зад гърба си. Движеше се с лекота и спокойствие, които не подхождаха на напрегнатото им положение.

— Значи омразата ти е така силна, както и преди? — попита той.

— Престъплението му си е същото като преди.

— Разбира се. Важно е да го знаеш в сърцето си, Диема. Изключително важно. За една година си направила за града ни повече, отколкото други за цял живот. Добруването ти означава много за мен.

— Знам — потвърди тя и сведе очи надолу.

— Добре — каза Куутма. — Получих отговор. Но дори не трябваше да питам. Ти самата предложи да събудим Тилмън и да говорим с него въпреки сериозността на раните му. Очевидно не те притеснява, че можем да забавим възстановяването му или да причиним смъртта му. Лекарствата, които ще използваме, ще бъдат много силни и ще напрегнат сърцето му, което вече е доста слабо.

Диема преглътна затруднено.

— Дано да оживее достатъчно дълго, за да говори с нас — подхвърли тя небрежно.

— Ето ни тук — каза Куутма.

Бяха стигнали до врата, която приличаше на всички други. Диема се зачуди как ли я е различил сред останалите. Дали бе проучил плановете на къщата, преди да пристигне? Или в обезопасените къщи имаше знаци, за които той знаеше, а тя не?

Дали му беше също така лесно да разчете и лицето й?

Диема знаеше, че продължителната употреба на келалит може да причини психози и параноята беше основната сред тях. Тя се протегна и отвори вратата, като се поклони на Куутма и му направи път. Дори не погледна отвъд прага.

— Танану — прошепна тя.

— Благодаря ти, Диема.

Той влезе и тя го последва, като се стегна. Когато й се наложи да извърши убийство, то се оказа много по-трудно, отколкото бе очаквала. Но това, което се канеше да направи сега, щеше да е още по-трудно.

Трябваше да изведе тримата адамити живи оттук.