Адам Блейк
Децата на Юда (24)

23.

Предната врата на площад „Винсънт“ номер 276, Пимлико, бе управлявана от домофон, но някой — вероятно двамата убийци, отбили се предишната вечер — го бяха повредили и сега той висеше на два-три сантиметра от рамката и отказваше да работи. Трябваше да забележиш това, Хедър, помисли си Тилмън. Излагаш се.

Апартаментът на Изи Джеймс беше номер единайсет и се намираше на третия етаж. Ключалката не бе разбита, а отключена и Тилмън се приготви да използва собствения си шперц, но не му се наложи. Намери резервен ключ под саксия с палма, която стоеше в прозоречната ниша близо до вратата — третото най-вероятно място след изтривалката и перваза на вратата. Вътре царяха тишина, спокойствие и мрак. Коридорът на апартамента нямаше прозорци и не гледаше към външния свят отникъде. Тилмън извади фенер и раздвижи лъча из ограниченото пространство. Никакво движение, не се виждаше и нищо интересно. Библиотечка. Маса със статуетка с голи фигури. Няколко палта на закачалката.

Неподвижният въздух имаше леко застояла миризма. След като затвори вратата, Тилмън претърси жилището набързо, като се движеше по коридора със скорост, невероятна за едрото му тяло. Надникна във всички стаи и зад всеки ъгъл. Проверяваше за засада, но въздухът не го бе излъгал. Беше сам в апартамента.

Беше почти убеден, че няма да го изненадат вътре, но се придържаше към плана си: започна на самото местопрестъпление, после щеше да работи навън. Влезе направо в спалнята.

Не се виждаха трупове, точно както той очакваше, защото носът му вече му го беше подсказал. Ако нападателите на Кенеди бяха умрели тук, а труповете им не бяха изнесени, вонята на разложено вече щеше да се усеща.

Но пък можеше да са умрели и просто да са били отнесени от някого. Тилмън огледа бъркотията из стаята и започна да я тълкува. Предположи, че кръвта по чаршафите принадлежи на Кенеди. Голямото тъмно петно на около една трета надолу от таблата отговаряше на широка плитка рана в горната част на тялото. Кенеди щадеше лявата си половина, когато се видяха, и сега той знаеше защо.

На две места по мокета имаше още кръв. Точно до него, между леглото и вратата, и в далечната част на стаята до стената.

Той коленичи първо до по-близкото петно, да разгледа тъмните точки и петънца по бежовия мокет — дискретния морзов код на зрелищно насилие. Някой бе ударен жестоко няколко пъти на това място, вероятно с повече от едно оръжие. Жертвата сигурно бе стояла права в началото на нападението, но после бе паднала на пода.

Тилмън прекоси стаята, за да огледа и другото голямо петно. То се състоеше от по-малко на брой петънца, които разказваха различна история: удар в горната част на тялото или главата. Той си представи светкавичен свиреп бой, отлично насочен удар, разбил носа на врага или срязал бузата или челото му.

Стената зад кървавите петна бе повредена. Нещо твърдо се бе ударило в гипса малко под главата на Тилмън и го беше разчупило. Нечий юмрук или тилът на нечия глава.

Сега, след като видя колко тясно и ограничено бе пространството, той се възхити на уменията на непознатото момиче. Да сразиш двама въоръжени противници, когато единият вече е насочил пистолета си към теб… това е сериозно предизвикателство дори когато разполагаш с неограничено свободно място. А в малката спалня, където бойното поле включваше неподвижно проснатото тяло на жената, която момичето бе дошло да спаси, си беше направо чудо.

Но момичето бе имало предимство пред враговете си. Беше вълк в овча кожа.

Нещо ярко привлече погледа на Тилмън. Намираше се под леглото и не се виждаше отвсякъде. Той коленичи и го взе. Скъсано парче от лъскава хартия, показващо гола женска гърда и част от рамото.

Не беше симулирала само безпомощност. Дегизировката на непознатата млада жена отиваше още по-далеч. Знаела е, че си има работа с… какво по-точно? Аскети? Женомразци? Религиозни фанатици? Всички определения бяха подходящи за тези типове. Девойката се бе въоръжила хитро и бе внесла тазера си в стаята под прикритието на порносписание.

Откъде ли го беше взела? Тилмън се огледа наоколо и намери остатъка от списанието, захвърлен зад скрина. Лесбийки. Страстни женски ласки. Манди и Селест си правят кефа с играчки и момчета! Нямаше етикет с цената, нито нещо друго, което да подскаже произхода на списанието.

Тилмън се върна в коридора, осветявайки пода с фенерчето си. След няколко секунди намери смачкана найлонова опаковка. В единия й ъгъл имаше зелен етикет с цената.

Попадение. Продуктът беше местен.

Тилмън откри магазина зад ъгъла на улица „Файнс“. Беше основно будка за вестници, сладки и цигари, но се виждаше и самотен рафт, отрупан с консерви боб, царевица, сосове, бисквити и бутилки с препарат за миене на чинии. Стената зад тезгяха бе покрита с рафтове с цигари. На отсрещната стена имаше метална рамка за списания, чиито две горни лавици бяха отрупани с порно. Камера, монтирана върху стоманен лост, висеше от тавана под странен ъгъл. Ъгълът беше странен, защото връзката бе хлабава и инструментът почти се бе измъкнал от нея. Изглеждаше сякаш камерата, обхваната от воайорски импулс, се насочва все по-близо до порното.

Сред цигарите и списанията седеше отегчен мърляч с дебели стъкла на очилата и сипаничаво лице. Беше се отпуснал лениво, сякаш не искаше да се доближи до собствената си каса. После Тилмън осъзна, че и изражението, и позата на мъжа имаха обяснение — гледаше телевизия на вехт малък апарат, който бръмчеше зловещо.

— Ти ли продаде това? — попита го Тилмън, като вдигна списанието.

Мъжът се наведе, за да го огледа. Задържа очи върху него по-дълго от необходимото, като първо се порадва на образа от корицата.

— Възможно е — каза той накрая. — Продаваме доста от тях.

— Но повечето на мъже, нали? — попита Тилмън.

Мъжът премести очи от страстно прегърнатите амазонки към лицето на Тилмън.

— Разбира се, че на мъже — отговори той. — Не продавам на деца. Да не си от градския съвет?

— Не, не съм. Ти ли работи тук снощи?

— Да.

— До полунощ?

— Отворено е по всяко време. Така пише на табелата.

— Е, снощи си продал това списание на една жена. Млада жена.

Мъжът примигна и адамовата му ябълка подскочи.

— А — каза той, — да. Спомням си.

— Какво си спомняш? — попита Тилмън.

— Малка дама с кисела физиономия.

— Продължавай.

— Ами опитах се да се пошегувам с нея. Не помня какво точно й казах, но беше нещо безобидно. А тя ме изгледа така, сякаш съм някаква мръсотия, попаднала под подметката й.

— Днешната младеж, а? — изсумтя Тилмън с каменно лице. — Това нещо работи ли? — попита той, като посочи камерата, а магазинерът проследи погледа му.

— Да, работи.

— И е работила снощи?

— Работи непрестанно.

— Бих искал да разгледам записа.

Мъжът го изгледа възмутено.

— Не мога да направя това. Клиентите ми ценят дискретността.

— И затова купуват порното си в магазин за цигари? Ами ако ти кажа, че снощното момиче е непълнолетно?

Продавачът погледна смутено, но се съвзе бързо.

— Накарах я да ми покаже документ за самоличност — каза той. — Беше си редовен.

— И това ли го има на записа? — попита Тилмън.

— Ами… аз… да… мисля, че може да е било друг път, когато тя… — Мъжът заекна и се зачуди как да довърши лъжата си.

— Не съм от градския съвет — прекъсна го Тилмън. — И не ми пука какво си й продал. Аз съм социалният служител, който отговаря за нея, и искам да се уверя, че е била тя. Покажи ми записа и ще те оставя на мира.

— Дигитален е — обясни продавачът. — На диск. Аз самият не разбирам от тези неща. Ще трябва да повикам нашия Кевин.

Тилмън кимна.

— Добра идея — каза той.

Екранът на портативния телевизор бе около осем квадратни сантиметра и картината не беше по-добра от звука. Показваше изкривен образ, влошаван често от смущения, които приличаха на вихрушка от точици.

Кльощавият безмълвен тийнейджър, който отговаряше на „нашия Кевин“, се заигра с копчетата на телевизора, плейъра и отново с телевизора. Картината се размазваше и проясняваше, но след известно време стана ясно, че няма да се подобри много. Профучаха набързо през записа от предишния ден, дванайсет часа време, скупчени в две-три минути запис. Типът с дебелите стъкла на очилата беше дежурен през цялото време, с изключение на няколко отивания до тоалетната, по време на които бе заместван от Кевин.

— Ето — каза мъжът най-после, посочвайки екрана с дебелия си пръст.

Кевин замрази образа, но между кадрите, и момичето затанцува напред-назад на входа на магазина. Тийнейджърът изруга тихо и занатиска различните копчета, докато образът се стабилизира. Но беше толкова неясен, че Тилмън се протегна и натисна „Плей“, за да изгледа целия запис от начало до край. Можеше да научи повече за момичето, докато то се движи. В действията му се долавяха пестеливост и внимание, стегнатостта на пружина или на балерина, очакваща появата си на сцената.

Той върна записа отначало и загледа как момичето влезе в магазина, избра списанието след кратък оглед на горния рафт и го представи на магазинера.

— Значи е тя? — попита продавачът. — Онази, която търсиш?

— Можеш ли да го увеличиш? — обърна се Тилмън към Кевин, пренебрегвайки въпроса на продавача.

— Малко — промърмори момчето, като задържа един от бутоните и централната част на образа се увеличи.

Лицето на момичето изпълни екрана.

Беше привлекателно лице със сърцевидна форма, големи тъмни очи, обрамчени от къса, щръкнала нагоре коса. Но девойката беше прекалено бледа, достатъчно бледа, за да я помислиш за анемична или съвземаща се от наскоро прекарана болест. Или от израстването си под земята, помисли си Тилмън, в град, който никога не вижда слънцето. Е, какво мислиш за външния свят, принцесо? Вероятно не си много наясно, тъй като са те пуснали навън само за да ловуваш.

Той върна записа, за да го изгледа отново, но отиде прекалено назад, още преди влизането на момичето в магазина. Навън пред витрината едва видими хоризонтални очертания бяха последвани от вертикални. После вратата се отвори и момичето влезе вътре бързо, устремено към спасяването на живота на Хедър Кенеди.

Какво беше видял току-що?

Той върна записа отново и се вгледа в неясните очертания. Нещо се движеше по тротоара или улицата. После някакво накланяне, бързо движение.

След това вратата се отвори.

Отново. Не можеше да схване. Отново. Увеличи звука и чу ръмжене, което спря, преди момичето да влезе в магазина. Всъщност спря още преди накланянето. Разбира се.

Тилмън се завъртя към магазинера.

— Пристигнала е на мотор — каза той. — Нали?

Лицето на продавача се озари.

— Да — съгласи се той. — На мотор беше. Помня, защото нямаше каска. И точно затова я заговорих. Казах й, че някой ден ще се пребие, ако кара без каска. А тя ме изгледа презрително, сякаш въобще нямам право да говоря с нея.

— Помниш ли нещо за мотора?

Мъжът сви рамене.

— Съжалявам. Нищо не разбирам от мотори.

— Абсолютно нищо? Цвят? Украси? Един или два ауспуха?

— Всъщност — обади се Кевин — беше „Дукати Мултистрада 1200“. Спортната версия в червено и сребърно. Гуми „Пирели Скорпион“. Имаше и странични кошове.

Двамата по-възрастни мъже се вторачиха в хлапето, магазинерът — в тъпо учудване, а Тилмън — с нещо като уважение.

Кевин се изчерви.

— Но беше свалила ветрозащитното стъкло — промърмори той.