Адам Блейк
Децата на Юда (64)

63.

Когато видя Лио Тилмън за първи път, Кенеди едва потисна ужасения си вик. Бе видяла раните му още пресни и мислеше, че е бронирана срещу всичко, което можеше да открие, когато Предвестниците набутаха нея и Ръш в медицинската стая и им наредиха да чакат там.

Но не беше взела предвид смахнатата психика на Елохим. Раните на Тилмън бяха превързани и му бяха направили кръвопреливането, от което се нуждаеше отчаяно. Всъщност очевидно се бяха погрижили за него безукорно. Диагностични машини бяха докарани отнякъде и бяха закачени към тялото му заедно със системи и катетри. Превръзките му бяха чисти, а също и чаршафите. Но някой си беше спомнил, че все пак си имат работа с враг, и бяха оковали ръцете и краката на Лио с четири чифта белезници, стегнати толкова силно, че почти повдигаха тялото му от леглото.

Лекар проверяваше кръвното му със спокойно изражение. Двата ангела на Куутма стояха до него и го наблюдаваха с ледено безразличие.

— Мили боже! — възкликна Ръш.

Кенеди се завъртя към четиримата Елохим, които ги бяха довели в стаята.

— Освободете го — каза тя.

Изрече думите рязко. В слепоочията й пулсираше кръв и й се стори, че ще се задуши от яростта и паниката, които започнаха да се надигат у нея.

Предвестниците не й обърнаха внимание. Очевидно не изпълняваха заповеди на хора като нея.

Тя насочи вниманието си към Нахир, който стоеше в ъгъла на стаята и ги наблюдаваше безмълвно. Не бе помръднал, откакто влязоха, и затова не го бе видяла досега. Изражението му не беше толкова безразлично като това на лекаря и ангелите. По лицето му бе изписано най-вече любопитство.

— Какво? — извика Кенеди. — Да не се страхувате, че Лио ще се сбие с някого? Освободете го!

— Не — отвърна Нахир.

— Той е човешко същество.

— Така ли?

Тя се приближи до леглото и започна да развързва Тилмън. Когато Предвестниците пристъпиха да я спрат, се завъртя и фрасна най-близкия в лицето.

Обездвижиха я, преди да успее да си поеме дъх. Всъщност мъжът, когото тъкмо беше ударила, я стегна в здрава хватка без помощта на тримата си колеги. Ръш се втурна напред да й помогне, но се натъкна на човешка барикада: мъж и жена Елохим, застанали рамо до рамо, предизвикващи го да вдигне ръка срещу тях.

Той прие предизвикателството, но за разлика от Кенеди, не разполагаше с предимството на изненадата. Един от двамата го събори с кроше, което младежът въобще не видя. Ръш се просна на пода и се замъчи да си поеме дъх.

— Внимавай да не ме отпуснеш и сантиметър — изстена Кенеди.

— Няма — обеща й Предвестникът почти развеселен.

— Човешко същество — повтори Нахир. — И себе си ли смяташ за такова? Предполагам, че да. При това го изричаш без никаква ирония.

— Искаш ирония? — извика Кенеди. — Ще ти кажа какво е иронично. Това, че вие не смеете да се убивате един друг, когато убийството е единственото нещо, за което ви бива!

Нахир направи знак на Предвестника да я освободи. Кенеди видя по лицето и позата му, че очаква тя да го нападне и е готов за атаката й.

— Влагаш в това лично отношение, нали? — попита го тя, като притисна изтръпналата си ръка към гърдите.

Нахир се намръщи.

— Ни най-малко.

— Просто се опитвам да разбера защо — продължи Кенеди. — Дали защото намерихме Гинат Дания? Виждам, че от това те боли.

— Нищо, което си способна да направиш, не може Да ни засегне.

— Но все пак сме тук — ухили се Кенеди. — Спасяваме ви от самите вас. Защото три хиляди години се оказаха недостатъчно дълги за вас, жалки копелета, да се вразумите. Да твърдиш, че не се нуждаете от нас, е тъпа шега, след като положихте толкова усилия да ни докарате тук.

Нахир сложи ръка на колана си.

— Кажи още една дума — подкани я той — и ще разбереш колко се нуждая от теб.

Тя отвори уста, но скърцането на вратата я прекъсна и вероятно спаси живота й.

— Добре — каза Куутма. — Всички са тук. Предполагам, че всичко си е на мястото.

Диема влезе след него и затвори вратата. За момент прикова очи в тези на Кенеди, сякаш й задаваше безмълвен въпрос, после погледна настрани.

— Докторе? — каза Куутма.

Лекарят, мъж на възрастта на Предвестниците и със същата фигура като тях, се поклони любезно и направи знака на примката.

— Извърших подробен преглед на пациента — отговори той. — Очевидно е бил в идеално здраве, преди да получи раните. Организмът му е доста съсипан в момента, но вярвам, че мога да го събудя, като инжектирам адреналин и метилфенидат право в сърцето му. Разбира се, процедурата е доста рискована, но ако времето е от значение…

— Времето е от изключително важно значение — прекъсна го Куутма. — Направи го, моля те.

Лекарят се завъртя към количките и подносите до стената и започна да избира флакони оттам.

— Какви са рисковете? — попита Кенеди.

Приготвяйки инжекцията, лекарят отговори през рамо. Вероятно не беше забелязал, че въпросът му бе зададен от адамитка.

— Възможен е кръвоизлив в сърцето, но не е твърде вероятен. Главният риск е масивно свиване на сърцето, което да лиши организма му от кислород. Ще приготвя и инжекция с бензамин, в случай че това стане.

— Не го правете — обърна се Кенеди към Диема.

— Хванете я — заповяда Нахир. — Тя може да попречи на процедурата.

Двама Елохим хванаха ръцете на Кенеди. Другите останаха над Ръш, който вече седеше, но не бе успял да стане.

— Действайте — каза Куутма.

Лекарят използва епидурална игла, която приличаше на рапира за фехтовка. Кенеди се насили да не отмести поглед, когато той вкара иглата между четвъртото и петото ребро на около седемнайсет сантиметра дълбочина. За секунда тялото на Тилмън остана спокойно и неподвижно. После се разтърси зловещо. Мощна мускулна контракция премина по него, като го повдигна от леглото и опъна белезниците.

— Дръжте го! — нареди лекарят на двете телохранителки и те стиснаха здраво Тилмън.

Последва втора контракция, после трета, не така силна като първата, но по-продължителна.

Очите и устата на Тилмън се отвориха. Гърдите му се повдигнаха и гърлото му се раздвижи, но не излезе и звук. Лекарят бързо го инжектира във врата. Гърлото му захъхри като кафеварка, но звуците бързо замряха.

Лекарят се завъртя напрегнато към Куутма, очаквайки заповед или разрешение.

— Той едва диша. Имам нужда от химическо противодействие, за да се преборя с адреналина. Но тук не разполагам с такива средства. Къщата не е добре оборудвана като кабинета ми. Не се сетих да донеса…

— Глицеринов тринитрат — обади се едната телохранителка.

Лекарят примигна и ченето му увисна.

— Но това е… това е химичният състав на нитроглицерина. Експлозив.

— Също и съдоразширяващо — каза жената и погледна Нахир. — Разполагаш ли с него?

Нахир сви рамене.

— Почти сигурен съм, че имам.

Един от Предвестниците отиде да го търси. Останалите бяха изгонени от стаята, за да дадат възможност на лекаря да подготви Тилмън за ЕКМО (екстракорпорално мембранно окисляване). Ако се наложеше, щяха да вкарат кислород в кръвта му с помощта на канули^[1] и мембранни осцилатори.

Кенеди все още бе стегната в хватката на двамата Елохим, на които Нахир бе заповядал да я пазят. Но вече не се бореше с тях и те я държаха хлабаво. Ако Лио умреше, тя възнамеряваше да се отскубне от пазачите си, но нямаше представа дали ще нападне Нахир, Куутма или Диема. Просто чувстваше, че дължи на Тилмън да нарани един от тримата дори ако умре, докато се опитва.

Очите й се върнаха към Диема, която стоеше със скръстени ръце и мрачно изражение. Всичко, което се случваше тук, бе по нейна вина. Можеше да спре процедурата, но не каза нищо, не се ангажира с нищо.

Нитротолуолът беше донесен. Кенеди очакваше малка тухла, опакована в специална хартия като пакет С4, но експлозивът бе в бутилка и приличаше повече на лекарство. Елохим го занесоха в стаята на Тилмън и затвориха вратата зад себе си.

— Знаеш ли кое е единственото, за което съжалявам в цялата тази история? — обърна се Ръш към Диема, която се вторачи в него, стресната и извадена от унеса си.

— Че ти позволих да ме докоснеш — обясни той.

Тя не отговори. Куутма се намръщи и я изгледа, изненадан и замислен.

Вратата се отвори и лекарят ги погледна. Равнодушното му изражение не издаде нищо, но той кимна.

— Готов е за теб — съобщи на Куутма.

Върнаха се в стаята. Очите на Тилмън бяха отворени и той дишаше — не нормално, а дълбоко, като прохъркваше при всеки дъх. Кенеди се опита да се приближи до него, но Предвестниците не й позволиха.

— Лио — каза тя.

Очите му примигнаха и се обърнаха към нея. Тилмън се опита да проговори и накрая издаде звук, сякаш искаше да произнесе името й.

— Хе…

Секунда по-късно:

— … дър.

Куутма реши да не губи време.

— Както пожела, Диема — каза той, като й махна. — Моля те, действай.

Диема пристъпи напред.

— Намерихме базата на Бер Лусим под хълма Гелерт — съобщи тя на Тилмън. — Но той ни избяга. Смятаме, че се стреми да осъществи последното пророчество от книгата на Толър. Затова трябва да отидем да го спрем. Целта ни е същата, както през цялото време — да спасим живота на един милион хора. Успеем ли, всичко, което се случи, ще бъде оправдано.

Тонът на гласа й бе странен. А също и думите й, помисли си Кенеди. Звучеше, сякаш защитава каузата си, а не провежда разпит.

Тилмън кимна и преглътна, преди да се опита да проговори отново.

— Островът — каза той.

Диема кимна.

— Островът, даден за остров. Всички мислихме за това. Ако имаш някаква идея, ако някой от вас има идея, вероятно това е последната ни възможност да решим проблема.

Никой не отговори. Диема изгледа всички поред.

— Моля ви — отчаяно каза тя. — Каквото и да е. Не става дума за чувствата ни и дали се доверяваме един на друг, или не. Помислете за хората, които скоро ще умрат.

Нахир се намръщи и поклати глава. Очевидно мислеше, че тази сцена е под достойнството му.

— Имало е договори — обади се Ръш неохотно.

Диема се завъртя към него.

— Продължавай.

— През седемнайсети век. Понякога държавите търгували собствеността си върху колониите, за да предотвратят война или да си разделят печалбите след такава. Намерих цял куп договори.

Диема все още го гледаше с очакване. Също и Куутма. Ръш сви рамене.

— Не мисля, че мога да си спомня.

— Опитай — нареди му Диема.

Той се намръщи и се вторачи в пода.

— Островите на подправките — започна. — Западното крайбрежие на… мисля, че беше Индия. Дадени на Англия през 1660 година. Това е подходящото време за Толър, но не е имало размяна. Имам предвид, не били дадени за остров, а били част от зестра. Когато Катарина де Браганса се омъжила за Чарлс II.

— Вероятно тогава не са те — отбеляза Диема. — Какво друго?

Ръш се замисли.

— Азорските острови непрестанно били разменяни между Испания и Португалия през шестнайсети и седемнайсети век. Също и архипелагът Мадейра. Има куп договори, в които са си разменяли контрола над един или друг остров, изоставяли крепости, наемали земя и т.н. Може да се каже, че всеки от тези острови е бил даван за друг остров в даден момент.

— Там няма достатъчно хора — обади се Кенеди, припомнила си бележките на Жил Бушар. — Дори сега населението на Мадейра не надвишава четвърт милион. А Азорските острови са още по-малки.

— Добре — кимна Ръш. — Остров Ран в Индонезия. Великобритания го дала на холандците през 1667 година и получила Манхатън. Тогава Ню Амстердам станал Ню Йорк. Мартиника също е възможна. Била френска, английска, после отново френска. И все по времето на Толър. Гренада. Французите изкарали туземното население оттам през 1640 година, което отново е подходящо за Толър, и го забутали на по-малките острови в Гренадините. И пак можеш да кажеш, че остров е даден за остров. Има и други, но не мога да си спомня подробностите. Аруба подхожда, също и Тасмания. Абел Тасман доставял продукти на кораба си в Будапеща по време, когато Толър може още да е бил там.

Ръш поклати глава.

— Истината е, че можеш да си избереш всеки остров, който искаш. Навремето големите европейски сили са имали много колонии за размяна. Няма как да стигнем до отговора по този начин.

Всички се замислиха мълчаливо. Диема отпусна ръце настрани, после сви юмруци. Внезапно в ума на Кенеди проблесна образ: Алекс Уелс в залата за конференции в Райгейт Хаус в мига преди да се впусне в насилие.

— Манхатън — обади се Тилмън.

У Предвестниците настъпи някаква промяна. Опитаха се да я скрият и тя изчезна бързо — страховитият им самоконтрол се погрижи за това, но за миг изглеждаха по същия начин, както когато Диема бе отправила забележката си за Господ.

— Защо? — попита Куутма.

Тилмън се вторачи в него.

— Защото „Скоростен превоз“ имаха пратки за Манхатън.

— Разполагаме с тази информация — обади се Нахир. — От компютрите, които Бер Лусим остави зад себе си. Компанията наистина е имала пратка за Манхатън, но не оръжия, а хранителни продукти.

— Манхатън — промърмори отново Тилмън, този път с по-немощен глас.

— Какви хранителни продукти? — обърна се Куутма към Нахир.

— Боб.

— Боб?

— Рицинов боб.

— Това не е храна — намеси се Диема разгневено.

— Естествен… естествен източник — промърмори Тилмън.

— На рицинова отрова — довърши Куутма вместо него. — Поздравявам те, малка сестричке. Също и вас, господин Тилмън. Нахир, веднага отвори въздушното пространство. Свърши всичко необходимо. Диема и аз заминаваме за Ню Йорк.

Той отвори вратата и й направи път да мине. Диема остана на мястото си.

И си пое дъх дълбоко.