Адам Блейк
Децата на Юда (1)

Пролог

Участниците бяха подготвени.

Похитителите им бяха завързали ръцете и краката, бяха ги подредили в определения ред и ги бяха принудили да коленичат на студения каменен под в малката стая в задната част на старата сграда. Стаичката беше прекалено тясна за ритуала, който щеше да се състои там. Имаше и други, който щяха да са по-подходящи, но тази бе избрана от пророка по езотерични причини, които малко от тях разбираха.

Беше топла вечер и слънцето тъкмо се скриваше зад хоризонта, но плочите бяха още студени. Вероятно по тази или поради други причини, също така основателни, мъжете и жените трепереха, докато чакаха на колене.

Бер Лусим изпрати един от хората си да съобщи на пророка, че са готови да започнат. Мъжът се върна почти незабавно, като вървеше почтително зад светия човек. Шеколни се бе издокарал в червена роба, поръбена с черно. Червено за кръвта, черно за траура. Червени плитки бяха вплетени в черната му брада, а по нежните му длани, които напомняха ръцете на цигулар или лекар, с червено мастило в черни картуши бяха изписани арамейските думи за живот и смърт, сочещи, че Господ му бе възложил силата да предпазва и да унищожава.

Пророка държеше свещената книга отворена в ръцете си, главата му бе сведена, сякаш четеше от нея. Но очите му бяха затворени. Другите мъже в стаята знаеха, че не могат да говорят в подобен момент, но си размениха погледи, притеснени и възхитени от този незначителен знак за неговата изключителност.

Бер Лусим се поклони на светия човек — бавно, продължително изразяване на почит — и останалите го последваха. Шеколни отвори очи и се усмихна на старите си приятели — спонтанна усмивка, изпълнена с топлина и споделена радост.

— Работихте дълго за това — каза той на родния им език. — И сега най-после е тук.

— Всички се трудихме — отговори Бер Лусим. — Нека Едното име да ти помага. Нека Небето да даде сила на ръката ти.

— Моля ви! Кажете какво ще ни направите! — проговори един от пленниците. Очевидно бе ужасен и отчаяно се опитваше да не го показва.

Бер Лусим изпита уважение към смелостта на човека: той сигурно вече знаеше отговора.

Шеколни пренебрегна въпроса и се вторачи продължително и замислено в редицата коленичили мъже и жени. Бер Лусим застана до него и зачака мълчаливо. След като вече бяха тук и подготовката бе приключила, той щеше да следва Пророка.

— Мисля, че устите им трябва да бъдат запушени — най-после каза Шеколни. — В противен случай ще има страхотен шум. Неприличен и излишен шум. Смятам, че това ще ни разсее от тържествеността на случая.

Бер Лусим кимна на най-близкия от хората си.

— Направи го.

Двама от последователите тръгнаха покрай редицата и напъхаха кълбета от смачкан лен в устите на жертвите. Свършиха бързо. Когато и последният от дванайсетте бе смълчан, изпълнителите поздравиха началника си с вдигнат юмрук, а Пророка — със знака на примката. После се оттеглиха до вратата.

— Къде е острието? — попита Шеколни.

Знаеше къде е, разбира се. Въпросът беше част от ритуала.

И Бер Лусим му отговори ритуално. Разтвори сакото си, за да покаже ножницата от тъкан коноп, закрепена към подплатата, и извади един от ножовете. На много места тези ножове се наричаха „шанкове“, тъй като нямаха отделна дръжка, а само удебелен ствол, който можеше да се държи безопасно, и тънко несиметрично острие, закръглено от едната страна до върха и достатъчно остро да разреже косъм.

— Ето острието — каза той, като го завъртя и го подаде на Шеколни.

Пророка го взе и кимна благодарно. После се завъртя към коленичилите мъже и жени.

— От греха ви ще дойде велико добро — каза той, като заговори на собствения им език, за да го разберат и да се утешат. — От болката ви ще се роди невероятна благословия. А от смъртта ви — вечен живот.

Оказа се прав за шума. Въпреки запушените усти и бързината на Шеколни следващите двайсет минути бяха мъчителни и изтощителни. Всички от наблюдателите бяха запознати със смъртта, но смърт от този вид, където жертвата е безпомощна и обзета от паника, защото вижда какво предстои, не е приятна за гледане.

Но те наблюдаваха. Защото знаеха за какво бяха убийствата и какво зависеше от тях. Пророка най-после се надигна, ръката му трепереше от умора. Робата му вече не беше червена. В сумрачната стая кръвта от която бе прогизнала, я правеше черна. Бер Лусим пристъпи напред, за да подкрепи Шеколни, и част от кръвта се просмука в него, буквално и преносно.

— Колелата започват да се въртят — каза Шеколни.

— А крилата да пляскат — отвърна Бер Лусим.

— Амин.

Бер Лусим направи знак да запалят огъня.

Когато подкараха напред, старата къща гореше. Не като главня, а като фар в старите времена, разположен на хълм, за да предупреди спящите жители за предстояща криза.

Но никой нямаше да го разтълкува по този начин, помисли си Бер Лусим. Предупреждението щеше да остане незабелязано, докато не стане прекалено късно.

В този величествен момент го осени мисъл. В по-младите му години, когато устремът му понякога надвиваше над вниманието, той си бе спечелил името Дявола. А сега вече беше нещо много повече.

Когато паднеше капакът на ада и всички демони се вдигнеха изведнъж, вероятно хората щяха да запомнят иронията.