Адам Блейк
Децата на Юда (70)

69.

— Кървя — съобщи им Ръш от пода. — Мили боже, кървя ужасно. Помогнете ми.

Диема изпълзя до него, като влачеше безполезния си крак зад себе си. Тя огледа раните на младежа. Входната беше малка и чиста и нямаше да създаде никакви проблеми. Изходната обаче беше доста по-голяма и куршумът бе отнесъл и месо със себе си.

По времето, когато уцели мишената си, куршумът бе изхабил поне една трета от началната си скорост в Бен Ръш. Нищо чудно, че бе заковал Бер Лусим на мига. Забавеният куршум нямаше енергията да напусне тялото, след като бе проникнал в него, и вместо това бе предизвикал кошмарна ударна вълна вътре, която бе размазала вътрешните му органи като чук.

— Добре се справи — похвали Диема Ръш, докато го превързваше.

Кенеди коленичи до нея и й помогна да скъса още няколко парчета плат, за да закрепи превръзката на мястото й.

— Справи се чудесно — потвърди тя. — Ръш, как, за бога, успя да разбереш тези неща?

— Не ги разбрах — промърмори той с пребледняло лице. — Измислих си повечето. И вероятно всичко е грешно. С изключение на знака. Бях почти сигурен за знака.

— Предотврати милион убийства — каза Диема. — Ти беше щит за моите хора. И за част от твоите. Май от теб ще излезе нещо някой ден, малко момченце.

— А ти… ох, мамка му… а пък на теб някой ден може да ти пораснат гърди — парира Ръш. — Мечтай си за големи.

Диема насочи вниманието си към Кенеди.

— Аз ще довърша тук — каза тя. — Ти отиди да видиш баща ми. И докарай камионетката. Тръгваме си.

Двете се спогледаха. Кенеди кимна и ги остави насаме, после бързо се върна долу до ямата.

Диема продължи да наглася превръзката, но Ръш я хвана за ръка, за да я спре.

— Когато правихме секс — каза той, — само за да забременееш ли го направи?

— Не съм бременна, Ръш.

Той се вторачи в нея изумено.

— Не си?

— Не съм. Казах го, за да попреча на Нахир да ти пререже гърлото.

— А, добре.

Той се замисли за миг и добави:

— Защо?

Диема замълча за дълго.

— Какво точно имаш предвид? Защо това би му попречило да те убие? Или защо ми пука дали ще те убие?

— И двете.

— Трудно е за обяснение — отговори тя. — Моите хора гледат на някои неща по доста странен начин.

Ръш се намръщи, когато случайно движение изпрати вълна от зловеща болка в разкъсания му раменен мускул.

— Айде бе. Е, благодаря за героичната саможертва.

Диема не отговори, престори се, че проверява посивяващото тяло на Бер Лусим за признаци на живот.

Историята още не бе приключила.

— Готов ли си да се раздвижиш? — попита тя.

Ръш се опита да се надигне, но го болеше ужасно от всяко движение. Диема го подкрепи, доколкото можеше, и го повдигна като знаме, сякаш се предаваше, макар и прекалено късно, на логиката на довода, който бе чула преди три години, когато ръцете й бяха около врата на Роналд Стивън Пинкъс, а светлината в очите му гаснеше.

— Готов ли си?

— За какво да съм готов? — изстена Ръш. — Да не искаш да танцуваме?

— Трябва да вървиш.

— Добре.

Отне им цяла вечност да се качат по стълбите. Кенеди ги посрещна горе с мрачно лице.

— Лио е буден — съобщи тя на Диема, — но мисля, че някои от раните на гърдите му се отвориха. Страхувам се да го помръдна.

— Нямаме избор — каза Диема.

И двете се вторачиха в Тилмън. Той бе на крака в ъгъла на ямата, подпрян на ръцете си. Главата му бе отпусната на гърдите. Приличаше на боксьор, който едва бе преживял предишния рунд.

Диема се завъртя към Кенеди.

— Хедър, трябва да вървим — каза тя. — Това е…

— Знам какво е.

— Това винаги е част от плана. Вадиш тоягата от огъня, пребиваш враговете си, после я хвърляш обратно и я оставяш да изгори.

— Схващам, Диема. Загрях го още в самото начало.

— Мога да вървя — обади се Тилмън.

Гласът му звучеше зловещо, сякаш идваше от гърлото на обесен.

— Докажи — каза Диема.

Но първо трябваше да излязат от ямата, което беше толкова трудно, че тя изпита носталгия по стълбите. Двете с Кенеди трябваше да опрат Тилмън на стената й, после да вдигнат крайниците му един по един, сякаш се опитват да сглобят куба на Рубик. Когато свършиха, той лежеше по гръб на ръба, изтощен от болка, и си поемаше дъх с такова затруднение, че предницата на ризата му, вкоравена от прясна кръв, дори не помръдваше.

После трябваше да извършат същото и с Ръш.

Накрая и двамата мъже бяха извадени и се движеха. Диема подкрепяше Тилмън, защото бе по-силната от двете, а Кенеди помагаше на Ръш.

Тръгнаха измъчено като последен отбор в трикрак маратон през главната зала към предната врата.

По пътя минаха покрай Деш Нахир, който лежеше в кървава локва. Диема промърмори благословия, но не спря. Вратата вече беше пред тях и тя видя задницата на камионетката. Тилмън се хлъзна в калта на полузасъхнала локва и едва не падна, но тя го задържа прав, като се пъхна под него и го бутна нагоре.

Приковала очи в земята, защото бе принудена да внимава за всяка стъпка, Диема видя как краката й и тези на Тилмън пристъпиха в слънчево петно върху мръсния цимент. Излизаха във външния свят бавно като костенурки.

Куутма прекрачи прага, обграден от Алус и Тария, и ги посрещна там. Други Предвестници стояха на асфалта отвън, неподвижни и безмълвни, и чакаха заповедите му.

Той се вторачи в Диема и тя се закова на място. Изражението му беше сложно и неразгадаемо.

— Докладвай — нареди й Куутма с опасно мек тон.

Диема се опита да говори, но помътеният й мозък й попречи да се изрази.

— Аз… ние… — опита.

— Бер Лусим е мъртъв — обади се Кенеди. — Свършено е. Но трябва да разглобите бомбата. А вашият човек Нахир се нуждае от медицинска помощ.

Погледът на Куутма се насочи към нея за миг, после се върна върху Диема.

— Вярно ли е? — попита той.

Диема кимна.

— Премахната ли е заплахата? Значи вече няма опасност?

— Има… — отново опита Диема. — Бомбата. Както Кенеди каза. Свалихме детонатора, но бомбата трябва да бъде разглобена. А Нахир…

Куутма се завъртя към Алус и Тария.

— Погрижете се за него — заповяда им той и те изчезнаха в миг.

— Дан чейра ху меирха! — изкрещя Куутма.

Предвестниците се подчиниха на заповедта, втурнаха се вътре и обградиха малката група.

С Ръш, подпрян на дясната й ръка, Кенеди се опита да бръкне с лявата в якето си, за да стигне до кобура си. Диема протегна ръка със светкавично движение и стисна китката й. Ако Хедър успееше да извади оръжието, щеше да умре, преди да си поеме дъх.

Куутма наблюдаваше Диема внимателно през цялото време.

— Добре свършено — каза й той. — Много добре. Можеш да си починеш, Диема Бейт Евром. Другите ще довършат останалото.

Тя не помръдна. Стори й се, че мускулите на гърдите притискат дробовете й и не й позволяват да си поеме дъх.

— Танану — каза бавно. — Трябва да поговоря с теб.

— Не — възрази Куутма. — Не трябва.

— Да — настоя Диема. — Трябва да докладвам.

— Чух доклада ти, Диема. Сега нещата са в мои ръце. Излез навън. Обмислих проблема с бременността ти и взех решение. Единственото възможно решение, ако искаш да избегнеш порицанието. Смъртта на момчето защитава честта ти. За другите смърти вече се уговорихме, преди да напуснеш Гинат Дания. Но няма нужда да присъстваш на тях. Разбирам, че може да се разстроиш, ако видиш как хората, които се биха на твоя страна, загубват живота си. Върви. Отиди до портата и ме чакай там.

В гърлото на Диема се надигна горчилка и тя я преглътна затруднено.

— Танану — каза тя измъчено. — Искам да говоря. Показанията ми са важни. Изслушай ме.

Гледаха се напрегнато няколко секунди. Ако Куутма забеляза напрежението в позата й и разбра какво означаваше то, не се издаде с нищо.

— Много добре — съгласи се той накрая.

После излая няколко команди и Предвестниците се приближиха, за да дръпнат Тилмън от ръцете на Диема и да хванат Кенеди и Ръш.

— Кучи син! — изрева Кенеди и изгледа свирепо Диема, която пренебрегна погледа й.

Съдбата им вече беше в ръцете на Куутма.

Той се отдалечи от тях и й махна да го последва. Диема се подчини.

— Слушам — каза Куутма. — Но няма начин да спреш това, малка сестричке. Трябва да го знаеш.

— Братко — каза Диема, като го погледна в очите, — така е. Ти си Куутма, Бранд, и каквото кажеш, че ще стане тук, ще стане. Никой няма да спори с теб.

Куутма сви рамене небрежно.

— Това е без значение. Не мога да се отрека от това, което вече казах. Те ще умрат.

Той въздъхна бавно.

— Виждам, че тези тримата означават нещо за теб. Забелязах го още в Будапеща. И ми е мъчно за теб. Вече понесе доста загуби в живота си. Но смъртта на Кенеди и Тилмън беше част от задачата, която прие. Бъди силна и се примири с това. А що се отнася до момчето, дори и да го обичаш, скоро ще го забравиш. Намери си друг любовник. Или дори съпруг. Деш Нахир ще се радва да е с теб.

Диема не обърна внимание на зловещото предложение, а продължи да настоява.

— Танану, Лио Тилмън е мой баща.

— Не, Диема, не е. Той е само…

— Той е бащата на плътта ми и на духа ми. Той е единственият баща, когото признавам. Ще му бъда вярна и ще остана до него. Ръката, която го нарани, ще се превърне в ръка на мой враг. На хълма Гелерт той се би за мен, готов да се пожертва, макар че почти не се познавахме. Вече знам, че е обичал децата, които е загубил, следователно не е убил братята ми нарочно. Станала е ужасна грешка, както ми обясни неверницата Кенеди. Чудовището, с чиято смърт се съгласих, никога не е съществувало. А не съм съгласна със смъртта на баща ми, Танану.

Куутма изслуша речта й с мрачна загриженост. Когато Диема приключи, той не проговори дълго време.

Накрая протегна ръка и я сложи на рамото й.

— Направих ти лоша услуга — тежко каза той. — Сега го разбирам. Обичам те и те почитам, Диема, но те потопих в тази болка и не виждам как да я прогоня от теб.

— Остави ги да живеят.

— Не мога да го направя. Нямам право да избирам.

— Тогава и аз нямам — отвърна Диема, като извади сиката си от канията и допря острието до корема си. — Убий Лио Тилмън и аз също ще умра.

Куутма се ококори ужасено.

— Диема — прошепна той. — Не го мислиш.

— Съвсем сериозна съм.

Безброй емоции се изписаха по лицето на Куутма. Най-видима бе болката.

— Това е богохулство — каза той.

— Вече съм прокълната. На хълма Гелерт прострелях Хифела и го гледах как умира. И те излъгах в Будапеща, Танану. Не съм бременна. Казах го, за да спася момчето, а то току-що спаси всички нас.

Тя се бореше с думите, с логиката и се опитваше да обясни нещо, което бе осъзнала неочаквано.

— Ако ги оставя да умрат — продължи тя, — ще се превърна в нещо много по-недостойно от тях. Много по-недостойно от това, за което ги смятах, преди да ги опозная.

Лицето на Куутма все още бе измъчено и озадачено.

— Мога да те обезоръжа — напомни й той.

— Възможно е — отвърна Диема. — Но не можеш да ме обезоръжиш завинаги.

Тя отстрани ножа от корема си, за да наблегне на думите си.

— Не е нужно да умирам тук и сега, Танану. Разполагам с цялото време на света. Ако реша да се самоубия, единственият начин да ме спреш, е ти да ме убиеш.

Настъпи мълчание. Двамата се гледаха втренчено, без да помръднат. Без да издадат никакъв звук, Алус и Тария застанаха от двете страни на Диема.

— Деш Нахир ще живее — съобщи Алус.

— И оттегли проклятието си — добави Тария. — Не иска да нарани Диема Бейт Евром.

Куутма кимна.

— Благодаря — каза той. — Обезопасете Диема Бейт Евром и конфискувайте оръжията й.

Двете жени изпълниха заповедта. Момичето не се възпротиви, когато Алус хвана ръцете му зад гърба, а Тария методично го претърси за оръжия. Очите на високата жена срещнаха нейните и Диема разбра колко тежко е за телохранителките да се отнасят по такъв начин с една от своите.

— Пазете я — нареди Куутма.

Тария кимна.

— Да, Куутма. Ами неверницата и останалите? Дали да…

— Не правете нищо — каза Куутма. — Искам да говоря с Лио Тилмън.

Изпълнявайки резките му заповеди, Предвестниците преобърнаха един от пластмасовите варели и го търколиха в далечния край на стаята. Тилмън бе полуотнесен, полузавлечен дотам и настанен на варела. Куутма се присъедини към него.

Тилмън все още агонизираше от болка, но медицинските умения на Алус отново се оказаха полезни. Тя му бе направила коктейл от силни лекарства, за да преодолее болката и да остане в съзнание. Разширените му зеници и напрегнатата му поза издаваха, че лекарствата вече действат.

Куутма се вторачи в адамита с обърканото изражение на математик, обмислящ решението на трудна задача.

— Имах план — каза той, — който включваше смъртта ти. Твоята и на жената.

Тилмън кимна.

— Вярно е, че смъртта ви беше само подробност — продължи Куутма. — Начин да се справим с неудобната ситуация, която предшественикът ми допусна. Но основната цел на плана беше свързана с много по-ясни опасности.

Той се поколеба за миг, после седна до адамита. Това му даде възможност да сниши гласа си — всички Предвестници наскоро бяха взели солидни дози келалит, който засилваше сетивата, така че можеха да ги чуят въпреки голямото разстояние.

— Иска ми се първо да те бях убил, а после да намеря начин да разреша останалите си проблеми — сподели Куутма.

Тилмън се засмя кратко.

— Да — отвърна той. — Струва ми се, че това обобщава какви сте. Все размишлявате прекалено много и все допускате една и съща грешка.

Куутма се намръщи, но тонът му остана спокоен и овладян.

— И каква е тази грешка, господин Тилмън?

Лио прокара ръка по изпотеното си лице и примигна няколко пъти. Лекарствата влияеха на възприятията и мисловния му процес.

— Тя е забележителна, нали?

— Какво? — обърка се Куутма.

— Малкото ми момиченце. Страхотна е. Предполагам, че това се отнася за всички жени в семейството й. Напомня много на съпругата ми.

— Ребека не беше твоя съпруга.

— Така ли?

— Не. Връзката между Келим и баща адамит не се брои за брак според нашите закони. Каква грешка смяташ, че допускаме, господин Тилмън?

Тилмън примигна още няколко пъти и завъртя глава, за да погледне Куутма.

— Има една стара поговорка, която сигурно си чувал. „Ако имаш само чук в кутията си с инструменти, всичко ти прилича на пирон.“

— Това наблюдение ми е познато.

— Прекарали сте две хиляди години, убивайки всеки, който се доближи до истината за вас. Играете си с историята.

— Правим това, което трябва да направим.

— Не — възрази Тилмън леко завалено. — Правите каквото знаете да правите. Не променяте репертоара си дори когато виждате, че не ви върши работа.

— Досега ни е вършил работа — отвърна Куутма.

Тилмън се засмя отново.

— Тогава защо въобще съществуваш? Ако ви вършеше работа, ако въобще някога е вършил работа, нямаше да има нужда от теб. Хиляди години, прекарани в убийства, и всеки път, щом приключите с една операция, трябва да започнете отново. Стотици Елохим слухтят из целия свят, опитвайки се да проследят шепота на седем милиарда гласа. Разбира се, че ще се провалите.

— Да не твърдиш, че има по-добър начин? — саркастично попита Куутма.

— Да.

— Научи ме, учителю Тилмън.

— Ами като начало — каза Тилмън — не потулвайте историята. Изкрещете я. Наводнете света със слухове за Племето на Юда и Гинат Дания. Разкажете на всички за святата книга и загубеното евангелие. Кажете им, че ако го прочетат, бледи мъже с кървави сълзи ще ги намерят и убият с ножове, които са виждани за последен път преди двайсет века. Разкажете им за красивите жени, които ще спят с тях, а после ще изчезнат, оставяйки ги да полудеят, докато ги търсят. Разкажете им за подземния град и всичко останало.

— Защо? — попита Куутма озадачен. — Защо да правим всички тези неща?

— Защото светът е пълен с лъжи — отговори Тилмън. — Прелива от тях. Когато историята ви излезе навън, ще прилича на поредната лъжа. Ще се говори за нея около час, а после ще затихне и всички ще се насочат към следващата интересна история. „Все още се опитваш да продадеш ония дивотии с Племето на Юда? Сериозно ли? Нова книга твърди, че Исус е бил жена!“ Ето от какво се нуждаете, Куутма. От познатото усещане „бил съм там, чувал съм го вече“. А е толкова лесно. Единственото, което трябва да направите, е да погледнете натам, накъдето гледат всички други, да се загубите в тълпата. А вместо това вие плувате срещу течението през цялото време. И не само ви е по-трудно, но и всеки път, щом направите нещо, създавате нова пътека, която някой би могъл да проследи.

Речта очевидно изчерпи силите на Тилмън. Той отпусна глава на гърдите си и затвори очи.

Куутма се изправи и след моментно колебание се отдалечи.

— Позволи ми да поговоря с нея за последен път — каза Тилмън.

Куутма се закова на място.

— Защо?

— За да се сбогувам.

— Тя не се нуждае от сбогуване с теб. Примирила се е със смъртта ти.

Тилмън махна изнурено с ръка.

— Щом така казваш. Знам, че не можете да лъжете.

Не, помисли си Куутма, вторачен в ранения мъж, не можем.

Но можем да залъгваме самите себе си.