Адам Блейк
Децата на Юда (29)

28.

От терминала на „Евростар“ към влака, после към Париж, Рен и Лавал. Дълго пътуване. Кенеди възнамеряваше да убие времето с четене на откъса от книгата на Толър, който Джон Партридж й беше дал, но когато отвори файла на миниатюрния лаптоп, той се оказа много по-малък, отколкото бе очаквала.

Прекосявайки Канала сто метра под океанското дъно при скорост над триста километра в час, Кенеди прочете следното:

Авторът излага като своя тема края на човешката история и началото на царството на Христос на земята. Твърди, че това е неизбежно, позовавайки се на наблюдение от скорошната история.

Толър предрича събития, които ще се случат през 1666 година. „Многобройните печати“ в заглавието отговарят на тези бъдещи събития, които ще възвестят завръщането на Христос на земята.

Имаше и още, но всичко беше абстрактно. Предвиждане на неща, които се бяха, или по-скоро не се бяха случили преди три века и половина. Ако човек търсеше определението за безсмисленост, то беше точно пред нея.

След като излязоха от тунела, Кенеди провери имейлите си. Всички освен един бяха от Изи. Прочетени последователно, те разказваха завладяваща история за безсилие, унижение и зверства. Героите — гадната вещица Каролин, мухльото Саймън, Хейли и Бен в ролите на бебетата, бяха обрисувани страхотно. Историята беше по-интересна от коледна пантомима. Или щеше да бъде, ако подтекстът не бе толкова ясен: аз съм твоята приятелка, ела и ме изкарай оттук.

А тя не можеше да го направи. След случилото се предишната нощ дори не смееше да изпрати отговор. Нямаше представа какво от живота й се следеше от Племето на Юда. Изи вече почти бе убита веднъж. Кенеди дори не можеше да си помисли да я върне обратно на огневата линия.

Затова тя отвори последния имейл, който беше от Ралф Прентис.

Е, добре. Май открих нещо за раните от нож. Не исках да говоря повече, преди да проверя лично, защото сезонът май е доста откачен. Многобройни гадни инциденти, като някои от тях са не толкова зловещи, колкото напълно озадачаващи. Кой има време да отреже главите на хиляда плъха? И откъде въобще се сдобиваш с хиляда плъха? Е, отвличам се. Помниш ли, че говорихме за пожара в Йоркшир? Известна сграда — Нънапълтън Хол. Навремето била манастир, после нещо като музей, а накрая — изоставена и порутена. Празна до момента на пожара. Местната полиция разглежда случая като терористична атака, защото използваните муниции не се намират лесно на пазара. Помолиха лондонските си колеги да помогнат с лабораторните изследвания и голяма част от документацията се озова на бюрото ми, включително докладите от аутопсиите.

Може би се чудиш защо има доклади от аутопсии, след като пожарът е бушувал в изоставена сграда. Отговорът е, че терористите са довели заложници със себе си и са ги убили там. Оръжието на екзекуцията, при това използвам думата съвсем на място, е нож. Страхотни щети и върху очите, вероятно нанесени със същия инструмент. Причината за смъртта и на дванайсетте човека е една-единствена дълбока рана на врата. Изключително остър нож, прокаран по целия врат.

Прентис не спестяваше зловещите подробности на аутопсиите и макар и закоравяла, Кенеди откри, че устата й пресъхна, докато четеше. Жертвите били със завързани ръце и крака и натъпкани в устите кърпи. Били убити, докато стояли на колене един до друг в ограничено пространство — каменен килер зад кухнята. Ослепени, а после заклани очевидно един след друг, защото някои от труповете бяха паднали върху другите по начин, който щеше да е невъзможен, ако всички дванайсет анонимни мъже и жени бяха убити по едно и също време.

Но всъщност не бяха анонимни. Всички трупове бяха идентифицирани по ДНК-то или стоматологичните си картони. Кенеди прегледа имената набързо, но не й говореха нищо. Или поне означаваха много по-малко от ужасната представа за дванайсет човека, очакващи в страшно принудително мълчание ножа на касапина.

Кенеди затвори имейла. Дали това беше свързано по някакъв начин с кражбата на книгата на Толър? Дали някаква извратена логика свързваше взлома в Райгейт Хаус с клането, станало на четиристотин километра разстояние? Крадеш книга, а после заколваш цяла стая с мъже и жени? За повечето хора тези престъпления не принадлежаха към една и съща група. Но за Предвестниците на Племето на Юда, убивали в продължение на векове, за да запазят неприкосновеността на писанията си, беше нещо съвсем възможно.

Обзе я кошмарно подозрение. Тя бръкна в джоба си и извади списъка на Бен Ръш: имената на потребителите от Британската библиотека, получили достъп до книгата на Толър, а после изчезнали. Сравни го с убитите в Нънапълтън Хол. Списъците бяха абсолютно еднакви.

Кенеди имаше здрав стомах. Но мозъкът й се разбунтува срещу това зверство. Значи не ставаше дума за отвличане, а за масово убийство. Извършено със зловеща точност и грижа. Племето на Юда, което смяташе извършените от него убийства за напълно оправдани, а не грешни, отново действаше на свобода по света.

Не. Никога не бяха изчезвали. Тя потърси данни за Нънапълтън Хол в интернет. Не се изненада, когато откри, че мястото е било превърнато от манастир в дом веднага след Гражданската война, когато един от бившите генерали на Кромуел си търсел място да се установи и да отглежда рози и когато Йохан Толър започнал да проповядва из цяла Англия второто пришествие на Христос.

Тя направи и още нещо. Затърси „плъхове с отрязани глави“. Нямаше представа за какво говореше Прентис в имейла си, но търсачката й даде отговора бързо. Някой бе застлал Уайтхол в Лондон с плъхове с отрязани глави — около хиляда на брой. Полицията твърдеше, че става дума или за протест на организациите за защита на животните, или за тъпа ученическа шега. Плъховете бяха грижливо разположени пред сграда, наречена „Къщата за банкети“, проектирана от Иниго Джоунс и завършена през 1622 година.

Кенеди си помисли, че вижда парченцата от мозайка, но е прекалено близо до нея, за да осъзнае какво точно представлява. Очевидно означаваше нещо. Тя просто трябваше да намери гледната точка, от която всички смахнати дребни подробности ще се слеят в лице, дума, отговор. Всичко това със сигурност щеше да придобие смисъл на даден етап.

А тази мисъл беше най-страшната от всички.