Адам Блейк
Децата на Юда (15)

14.

Абидос реагира по-светкавично от Кенеди и разликата в бързината им се оказа критична. Тя напрегна тялото си, за да предупреди с бурно движение новодошлата, но той стисна китките й здраво и прошепна на Самал:

— Краката.

В онзи момент краката на Кенеди вече се вдигаха от леглото, но Самал улови глезените й и ги прикова надолу бавно и категорично. Тя не успя да издаде никакъв звук освен от гърченето на тялото й върху чаршафите.

— Изи? Там ли си?

Гласът звучеше тревожно и нещастно.

— Вратата не беше заключена…

Абидос насочи смразяващ поглед към Самал, който потръпна като от шамар.

Стъпките в коридора приближиха.

— Изи?

На този етап, който и да приближаваше насам, вече бе видял светлината под вратата. Но човек не би влязъл в нечия спалня неканен. Никой не е толкова откачен или нагъл, за да направи подобно нещо, освен…

Дръжката се завъртя и вратата се открехна леко.

— Доообрееее…

Гласът се промени от колеблив в закачлив, макар все още да се долавяше неувереност.

— Ако има някого с теб, давам ти десет секунди да се скриеш под чаршафа. Девет… осем… седем… Не, по дяволите.

Вратата се отвори напълно и млада жена, много млада жена, влезе в стаята. Надали беше на повече от деветнайсет години и въпреки паниката си Кенеди се зачуди и възмути.

Мамка му, Изи!

Жената носеше джинси и бяла тениска — обикновена, дори развлечена — и черни ботуши, толкова старомодни, че сигурно си падаше по ретрото. Косата й беше къса, тъмна и ситно къдрава. Очите й бяха виолетови, а в момента бяха ококорени широко, защото каквото и да бе очаквала да завари, сега виждаше двама мъже с каменни лица и завързана жена, а Самал бе застанал с лице срещу нея, стиснал в ръката си пистолет, насочен право в нея.

— Аз… аз… — заекна тя. — Аз бях…

— Влез в стаята — покани я Абидос. — Влез. Няма да те нараним.

Гласът му беше твърд, но нисък и успокояващ. Не се приближи към девойката, но погледът му бе прикован в нея.

— Влез или тази жена ще умре.

Момичето погледна от Абидос към Самал, после към пистолета. Лицето й доби вида на жертва на травма, затъпяла от шока. Бягай, помисли си Кенеди, и се опита да го каже, но единственият звук, който излезе от устата й изпод носната кърпа, беше отчаяно ръмжене.

— Влез вътре — повтори Абидос със същия кротък глас. — Затвори вратата.

Момичето пристъпи. По-точно кракът му се премести напред, но тялото му остана замръзнало на прага.

— Мама знае, че съм тук — каза паникьосано то.

— Добре — кимна Абидос. — Всичко е наред. Затвори вратата.

Но момичето, изглежда, бе изчерпало запасите си от сила.

— Просто исках… Исках да върна книгите на Изи.

Младата жена вдигна нещо, което Кенеди не бе видяла досега: прекалено ярки цветове и силен блясък.

Беше порносписание. Лесбийско. Две голи жени бяха преплели тела на корицата. Едната бе завъртяна така, че да покаже гигантските си гърди в най-добрата светлина.

— Искате ли да видите? — попита момичето и протегна списанието.

Самал се сви, сякаш образът на корицата беше змия. Внезапно се случиха няколко невъзможни неща. При това светкавично. Изпод списанието, което се наклони неочаквано в ръката на жената, две блестящи дъги изскочиха и удариха Самал в гърдите.

Последва звук като от тиктакане на часовник, но прекалено бърз и шумен. Самал се препъна тромаво назад и раменете му се удариха в стената. Той се плъзна надолу и издиша измъчено като в агония.

Междувременно Абидос се хвърли към собственото си оръжие, но момичето бе захвърлило порносписанието и изхабения тазер^[1], бе прескочило леглото с лекота и го удряше по лицето със светкавични крошета, които го принуждаваха да използва и двете си ръце, за да се защити.

Отначало ръцете му бяха достатъчни, но момичето не спираше да се движи. Тялото му се люлееше напред-назад, бързите му ръце замахваха енергично и безмилостно. Настъпи момент, когато Абидос се предпази от два ниски удара и остави горната част на тялото си незащитена. Младата жена се възползва и заби чело в лицето му.

Той залитна назад, заслепен от болка, а тя се завъртя, левият й крак се вдигна грациозно и се стовари отстрани на главата му. Той се смъкна на колене, после се просна в цял ръст.

Движение наблизо привлече вниманието на Кенеди. Самал се мъчеше да се добере до падналия пистолет. Действайки инстинктивно, тя се търколи на леглото и спусна крака над главата му. После сви колене и лостът го удари в гърлото.

Ако не беше замаян от тазера, Самал щеше да се справи с несръчното нападение за миг. Но сега му се наложи да се бори с тежестта на Кенеди в продължение на няколко секунди преди да успее да повдигне тялото й и да я отметне от себе си. В това време младата жена отново бе прекосила стаята, грабвайки нощната лампа на Изи. Дори не се забави да огледа лампата, но със стоманената си основа и тежестта си импровизираното оръжие отговаряше на нуждите й. Тя замахна назад, после напред и нагоре, влагайки и собствената си тежест, и стовари лампата със страшна сила в брадичката на Самал. Ударът го повдигна от земята и го просна по гръб на пода, който потрепери. Жената го обиколи предпазливо. Едрият тип все още беше в съзнание. Търколи се настрани и се опита да се изправи. Без да бърза, но с лекарска прецизност момичето го халоса три пъти в тила и той заби лице в мокета на Изи, като че ли бе прикован с пирон. След кратък оглед момичето го удари отново.

Накрая то пусна лампата и раздвижи ръце, сякаш здравата хватка ги бе наранила леко.

През последните ужасяващи секунди Кенеди си бе поела дъх паникьосано, толкова дълбоко и внезапно, че отчасти бе погълнала кърпата на Абидос. И сега се давеше с нея. Загърчи се на леглото и се замъчи да си поеме дъх.

Момичето провери двете проснати тела спокойно, но най-после забеляза мъките й. Бръкна в устата й и извади кърпата.

Кенеди си пое дъх измъчено и изхлипа.

— Добре си — каза момичето и прозвуча като Абидос. — Свърши се. Но трябва да вървиш.

— Коя… — изхъхри Кенеди, — … коя… си ти?

— Аз съм Диема — простичко отговори момичето.

То започна да претърсва джобовете на Самал и Абидос за ключа от белезниците, но Кенеди не се усети, докато не го видя, когато момичето вече отключваше белезниците й и лоста на краката й.

— Трябва да изчезнеш оттук — повтори то. — Тези бяха двама, но ще има и други. Вероятно скоро.

Кенеди седна и започна да разтрива изтръпналите си ръце. Погледна надолу към Самал, ужасена, че каквото и да бе видяла и каквото и да й казваха рационалните й мисли, той може да се надигне и отново да я нападне.

— Съжалявам, но не разбирам — каза тя, когато най-после успя да проговори. — Коя си ти? Защо ми помогна? Наистина ли си приятелка на Изи?

Момичето я изгледа шашнато.

— Приятелка на любовницата ти? Не бъди глупава. Просто слушай какво ти казвам. Намери си място, за което те не знаят. После друго и друго. Не спирай да се движиш. Промени навиците си. Не бъди лесна мишена.

Полицията, помисли си Кенеди. Трябва да се обадя в полицията.

Нощното шкафче се бе преобърнало и телефонът лежеше на пода. Тя се протегна към него, но кракът на момичето настъпи китката й здраво. Кенеди изохка от болка и шок.

— Не — каза момичето.

Кенеди го погледна объркано. Лицето му, спокойно и равнодушно въпреки скорошното насилие, бе намръщено и решително.

— Знаеш ли коя съм? — попита то. — Откъде съм?

Кенеди процеди през зъби:

— Не. Всъщност не знам.

Очите на младата жена пробягаха по труповете на пода, после се върнаха на Кенеди.

— Аз съм от същото място като тях. И всички ние сме заклети да пазим мястото в тайна. Така че знаеш какво трябва да ти направя, ако вземеш телефона и се обадиш.

Тя отдръпна крака си. Кенеди предпазливо раздвижи пръстите на ръката си. Боляха ужасно и едва можеше да ги помръдне, но нито един не бе счупен.

— Помисли малко — каза момичето. — Тези мъже дойдоха тук да те разпитат и убият. Провалиха се, така че ще изпратят други. Съмнявам се, че полицията ще ти помогне много. Трудно ще им бъде дори да ти повярват. Изчезни още сега. Остави зад себе си всичко, от което не се нуждаеш. Внимавай къде ходиш. С кого говориш. Следата, която оставяш след себе си. Защото определено ще има хора, които да те издирват, а те са изключително опитни.

— Значи не бива да се връщам в Райгейт Хаус? — попита Кенеди. — Предупреждаваш ме?

Момичето се намръщи и се вторачи в нея, сякаш тя беше луда.

— Разбира се, че трябва да се върнеш. Довърши си работата. Намери книгата и направи необходимото. Защо, мислиш, си губя времето да те пазя? Защо иначе би си струвало да те спасявам?

Момичето се завъртя на пети и си тръгна, сритвайки порносписанието презрително.