Адам Блейк
Децата на Юда (6)

5.

Кенеди се върна в апартамента на Изи, влезе и отиде във всекидневната, където я посрещнаха думите: „О, господи, искам те. Искам те в мен. Веднага. Това ще ти хареса ли, бебчо? Искаш ли да ме запълниш? Обзалагам се, че мога да те поема целия…“.

Това щеше да е тревожно, ако Изи не седеше точно пред нея, сама, вторачена в „Коронейшън стрийт“^[1], намалила звука на телевизора до минимум. Държеше телефона си в едната ръка, чаша силен йоркширски чай в другата и макар лицето й да бе изкривено във възбудена гримаса, беше отпусната спокойно на креслото.

С други думи, работеше. Докарваше непознати до оргазъм срещу осемдесет пени на минута плюс ДДС. Тъй като и двете й ръце бяха заети, тя махна на Кенеди с левия си крак. После вдигна чашата си и прошепна беззвучно, че чаят е в чайника.

Кенеди не искаше чай. Приготви си уиски с вода, без да издава и звук, после занесе питието си в спалнята, свали чантата от рамото си и я метна на леглото. Стовари се до нея, срита обувките си и се протегна удобно, облягайки глава на противната табла от ковано желязо.

В спалнята също имаше телевизор. Тя го пусна, за да се разсее със звука. Но той бе настроен на същия канал като онзи във всекидневната и седемнайсетото повторение на това как Франк Фостър изнасилва Карла Конър в нощта преди сватбата им я раздразни. Кенеди запрескача по каналите, преминавайки през документален филм за природата и малоумно телевизионно състезание, преди да се спре на новините.

Докато лежеше отпуснато, осъзна, че е най-силно заинтригувана от ножа. Без него взломът беше само загадка със заключена стая, а повечето подобни загадки имаха прозаично обяснение, след човек изхвърли боклуците. Но ножът означаваше нещо друго. В края на разследването можеше да се открие друго, много по-сериозно престъпление. Тя просто все още не знаеше какво е то.

Новините бяха зловещи. Пожар в селска къща в Северна Англия бе убил дузина нещастници, макар мястото да било обявено за изоставено. Полицията подозираше умишлен палеж. Терористична група взривила бомба в немска църква по време на неделната служба. Ракета земя-въздух, изстреляна по погрешка от батарея пред Йерусалим, прелетяла над Купола на скалата^[2], преди да експлодира във въздуха, и едва не причинила най-кървавата религиозна война от третия кръстоносен поход до днес.

Прекалено много. Прекалено много лудост. Кенеди изключи телевизора и съсредоточи мислите си върху Райгейт Хаус. Първо щеше да се заеме с очевидните неща, за да може да ги задраска в списъка. А най-очевидното бе Ралф Прентис.

Прентис вдигна на третото позвъняване, но беше адски безцеремонен.

— Затънал съм до гуша в работа, Хедър. Давай накратко или ще затворя.

Тъй като той работеше в полицейската морга към криминологичния отдел на Новия Скотланд Ярд на улица „Дийн Фарар“, Кенеди се опита да не мисли в какво точно е затънал.

— Миналия месец, Ралф. През нощта в понеделник, двайсет и четвърти, или вторник сутринта. Видя ли някакви трупове с рани от нож?

Изскърца стол и от другата страна на линията се чу тракане по клавиатура.

— Не — отговори той. — Според дневника нощта е била доста тиха. Последната спокойна нощ, която си спомням. Оттогава е истински апокалипсис.

— Така ли? Защо?

Кенеди се заинтересува въпреки нежеланието си. Думата бе необичайна за Прентис, който по принцип беше майстор на омаловажаването.

— Бомба в кола на улица „Съри“. Престрелка в Ричмънд. А после онзи пожар в Йоркшир. Чу за него, нали? Запалителни бомби. Адски професионална работа. А за всичко, свързано с терористични атаки, имаме определена реакция. Така че много от хората ни са там и помагат на местните смотаняци да броят отпечатъци от обувки.

— Но никакви ножове?

— Не, и от доста време. Множество неприятни убийства, но затишие при порезните рани.

— Можеш ли да ми направиш една услуга, Ралф?

— Искаш да кажеш освен разговора с теб? Като се има предвид с каква сила те изритаха, Хедър, това тук си е истинска услуга.

— Знам. И съм ти благодарна. Наистина. Но се опитвам да науча нещо, а няма кого друг освен теб да попитам.

Прентис подсмръкна.

— Да, предполагам, че е така.

Той не си направи труда да каже „Защото не ти останаха приятели в собствения ти отдел“, но и нямаше нужда. Беше повече от очевидно. Кенеди беше дала показания срещу двама от бившите си колеги от полицията, замесени в незаконна престрелка, после бе загубила двама партньори в кошмарни касапници. Не бе виновна за тях, но в очите на повечето хора беше предателка и кутсузлийка. По времето, когато я изритаха, бездруго никой не би се съгласил да работи с нея.

Тя изчака Прентис търпеливо. Бяха добри приятели навремето, когато още работеше в полицията, а оттогава бе внимавала да не му досажда много. Според нея емоционалният капитал, от който можеше да тегли, още не бе изчерпан.

— Давай тогава — промърмори той накрая. — От какво се нуждаеш, Хедър?

— Виж дали в болниците се е появило нещо — отвърна тя. — Нараняване с нож.

— По същото време?

— Да. Миналият понеделник или ден-два по-късно.

— Само в Лондон ли?

— Ако можеш да провериш и районните болници, ще е чудесно.

— От какво умря последният ти роб, Хедър?

— Сексуален екстаз, Ралф. Това довършва всички накрая.

Прентис въздъхна.

— Мисля, че мен ще ме довърши холестеролът — мрачно изсумтя той. — Ще видя какво мога да направя.

Другото леко обаждане бе до човек, когото Кенеди познаваше под името Джонатан Партридж. Той беше инженер, завършил Масачузетския технологичен институт. Освен това беше математик, който обича загадки, и бе помогнал на Кенеди в няколко случая с необикновената си интуиция. Но Партридж не си беше у дома. Единственото, което Кенеди успя да направи, бе да му остави съобщение, след като гласът на телефонния секретар, който напомняше на този на Маргарет Тачър, я покани да направи това.

След като затвори телефона, Изи влезе в стаята, ухилена дяволито, и си потупа часовника.

— Две минути и половина — похвали се тя. — При това отчитам от „Как те наричат, любовнико?“ до „О, господи! О, господи!“. Иска ми се мръсните разговори да бяха олимпийска дисциплина. Страната щеше да се гордее с мен.

Кенеди остави телефона си.

— Не ти ли плащат на минута? — попита тя.

— Да, разбира се.

— Значи колкото по-бързо докараш мъжа дотам, докъдето иска да стигне, толкова по-малко ти плащат.

Изи се метна на леглото и се сгуши в нея.

— Не е само за парите, бебчо. Аз съм професионалистка.

— Разбира се.

— И стандартите ми са много високи.

— Знам.

— Не би уважавала тореадор, който оставя бика да агонизира, вместо да го довърши.

— Да. Това би било нечовешко.

— Точно така. Или пък при бой с петли, ако оставиш петела…

— Може ли да приключим с животинските аналогии? — прекъсна я Кенеди.

Изи се търколи върху нея, яхна я и се ухили.

— Но не стигнах до мятащия се жребец.

Кенеди вдигна телефона като адвокат, представящ улика в съда.

— Работя — каза тя.

— Да бе — игриво поклати глава Изи. — Когато говоря по телефона, аз работя. А когато ти го правиш, просто караш други хора да работят за теб.

— Да, както ти караш другите хора да се празнят за теб — отвърна Кенеди.

Думите й прозвучаха много по-студено, отколкото бе възнамерявала.

— Е, това е името на играта, бебчо. — Изи опита отново да оправи настроението. — Искаш ли да ми помогнеш да подобря рекорда си?

Кенеди бе обзета от клаустрофобия, приклещена не от тежестта на Изи върху себе си (можеше да я понесе лесно, а и й се бе наслаждавала безброй пъти), а от поканата за интимност, каквато не желаеше в момента. Поколеба се. Езикът я засърбя да изплюе нещо ужасно обидно и унищожително.

Телефонът я спаси. Завибрира в ръката й и издаде звук като стършел, попаднал под стъкло. Тя сви рамене извинително, а Изи се смъкна от нея и се облегна назад.

— На това му се вика бързина — каза Кенеди, когато видя екранчето.

— Какво мога да направя за теб, бивша сержантке? — попита Джон Партридж.

Тя се поколеба пресилено.

— Ами… това е голяма услуга, Джон.

Изчака търпеливо за момент, за да види дали той ще я спре или окуражи.

— Давай, Хедър. Свенливостта не ти отива.

Това бе окуражаването, от което се нуждаеше. Разказа му набързо за случая, после заговори по същество.

— Ти работеше в „Суонзи“, нали, Джон?

— Отговарях за магистърската им програма по физика в продължение на три чудесни години. Преди торите, когато университетът все още получаваше субсидии. Защо питаш?

— Мислиш ли, че ще ти позволят да вземеш назаем микроскоп „Келвин“?

Партридж се засмя — кратко скептично излайване.

— Не взимането назаем е проблемът, бивша сержантке. Микроскопът е просто гигантски скенер на баркодове, към който е прикрепен компютър. Безсмислено е да вземеш „Кевин“, без да имаш оператор. А тези дами и господа са като светците на нова религия. Времето им за проучвания е запълнено шест месеца напред.

— Добре — каза тя. — Не вреди да попиташ.

— Не съм казал „не“ — прекъсна я Партридж. — Ще видя какво мога да направя. Но ще си умрат от смях, когато им кажа, че ще разследват взлом. Масовите убийства са им в стила.

— Благодаря ти много, Джон. Ти си ангел.

— Да, паднал ангел. Поздрави приятелката си от мен.

— Ще го направя — обеща Кенеди, после се поколеба за момент. — Как е Лио напоследък?

— Спокоен.

— Това е хубаво, нали?

— Не, той е спокоен и когато не е добре. Но сега е кротък, защото работи. Не съм го чувал от месеци. Ако искаш да му пратиш послание, в Клеркънуел има кафене, което използва като пощенска кутия. Ти си сред тримата, на които ми е позволено официално да давам адреса му.

— Няма нужда, благодаря. Но му изпрати поздрави от мен, когато се видите.

— Добре. И ще те уведомя за микроскопа.

Линията прекъсна. Партридж смяташе сбогуванията за загуба на време.

— И каква е работата? — попита Изи.

Кенеди вдигна очи и я видя облегната на вратата със скръстени ръце. Игривостта й бе изчезнала, беше имала време да се поохлади и очевидно нямаше да рискува да я отхвърлят за втори път.

— Трудно е да се каже — призна Кенеди. — Разследване на престъпление, което може да не се е случило.

— Вече ми харесва. Искаш ли да ми разкажеш на едно питие?

Отидоха в „Каск“ на улица „Чарлуид“. Беше сравнително скъпа кръчма, но бе наблизо, а и толкова рано вечерта щяха да си намерят места без проблеми.

Разговорът беше непоследователен. След като разказа на Изи основните неща, Кенеди не отговори на нито един от въпросите й. Ако имаше енергията или въображението да измисли друга тема, щеше да го направи, но не се сещаше нищо. Изи се опита да поддържа разговора сама, но постепенно замлъкна.

След няколко минути тишина тя сложи ръка върху тази на Кенеди.

— Разделяме се, нали? — попита със спокоен, дори примирен глас.

Кенеди се вторачи в нея.

— Не знам какво правим — отговори тя.

Изи поклати глава.

— Бебчо, страхотна лъжкиня си, но не и с мен. Вече дори не можеш да ме погледнеш в очите. Говоря с теб, а ти планираш как да се измъкнеш.

— Не планирам нищо, Изи.

— Добре, тогава направи нещо за мен.

— Какво?

— Целуни ме.

Кенеди се огледа наоколо. Половината маси бяха заети.

— Ще привлечем внимание — каза тя.

— Откога ти пука? Целуни ме или се разкарай, Хедър. Не искам да се мотаеш в дома ми и да ме караш да си плащам за грешката денонощно, само защото си прекалено мързелива да си събереш багажа.

Да си събере багажа? Дрехите на Кенеди, дисковете и личните й вещи бяха мигрирали бавно към жилището на Изи в продължение на месеци. Моментът, в който се беше пренесла при нея, не бе отбелязан официално. И бе предполагала, че напускането й щеше да е също така бавно.

Веднага щом осъзна това, Кенеди се засрами, защото думите на Изи бяха верни. Но също така вярно беше, че Изи й изневери, и то с мъж. Така че бе трудно да седи кротко и да слуша поучения.

— Не знам какво правим — повтори тя. — Сериозно, Изи, бях прекалено заета да си търся работа. Но ако имах време, вероятно щях да реша, че си готова да ме оставиш на мира, тъй като ти бе онази, която спеше с кого ли не.

Изи се намръщи.

— Спя с кого ли не? Един-единствен тип. Бях пияна и възбудена и оставих един тип да ме свали. Бях сама цели две години, преди ти да се появиш. И просто свикнах с подобни неща.

Кенеди не отговори, но чувствата се изписаха ясно по лицето й.

— Не съм курва — каза Изи.

— Не си.

— Когато нямам партньор, все пак изпитвам нужда да си легна с някого от време на време. Не мисля, че това е престъпление.

— Когато нямаш партньор — отвърна Кенеди, — не е престъпление. Но ти имаш мен.

— Да, постъпих гнусно и плаках и те уверих, че съжалявам, и изритах нещастника навън бос, ако си спомням правилно.

— Е, той поне си запази топките.

Изи се усмихна, но Кенеди не се шегуваше. Ако все още разполагаше с разрешителното за оръжие и пистолета си, можеше да направи нещо тъпо. Представяше си го лесно. Много по-лесно, отколкото да си обясни какво точно бе станало. Тя просто бе застинала до вратата като сърна на магистрала и бе гледала как мършавият кретен си нахлузва панталона, поглежда от Изи към нея и обратно и се опитваше да реши уравнението наум.

— Не знам какво още да направя — продължи Изи. — Ако не ме беше пропъдила толкова надалеч, вероятно щях да успея да те убедя, че наистина те обичам и че търкулването в леглото с Босия Джо Джаксън никога не би могло да промени това. Но ти не ме допусна до себе си и аз не успях да те убедя. И сега сме тук.

Очите й заблестяха от сълзи, когато завърши речта си. Една от тях се търколи по бузата й.

— Където и да е това тук — каза Кенеди.

— Бебчо, и двете знаем къде сме.

Кенеди се надигна. Не бяха изпили питиетата си, но мисълта да продължат разговора само за да ги довършат, бе непоносима.

— Тази вечер ще спя долу — каза тя с тона на човек, който съобщаваше, че времето за екзекуцията е 11:43 вечерта. — Утре ще дойда да си взема нещата.

— Или пък можем да се приберем сега — отвърна Изи — и да те изчукам така страстно, че мозъкът ти да се разтопи и да забравиш защо си ми сърдита.

— Аз… — Кенеди не можа да намери подходящите думи. — Изи…

— Не — спря я Изи и вдигна ръце в знак, че се предава. — Няма нужда. Не се тревожи. Просто реших, че трябва да ти го кажа. Прави каквото искаш, Хедър. И защитавай моралния си връх от всички, които пълзят към него. Ще си добре, стига кислородът ти да не се изчерпи.

Последните й думи едва се разбираха, тъй като плачеше горко. Тя се завъртя и се отправи бързо към вратата, като се блъсна в празен стол, а после в мъж, който размахваше халба бира пред нея. Ръката му се разлюля и по пода се разля бира.

— Тромава кучка! — изкрещя той след нея. — Не пий, ако не можеш да носиш.

По принцип Кенеди не обръщаше внимание на подобни тъпи обиди. Но не и тази вечер. Тя хвана халбата на мъжа и я наведе така, че остатъкът от бирата се изля върху тениската му. После доближи лице към неговото.

— Следвай собствения си съвет — процеди.

Мъжът още крещеше, когато Кенеди излезе от кръчмата. Тя почти очакваше, че ще я последва, но очевидно погледът й го бе уплашил и зад нея не се чуха стъпки.

Изи не се виждаше никъде.

Кенеди се огледа объркана. Беше излязла едва двайсет секунди след нея, но улицата бе пуста. Вляво, накъдето Изи би трябвало да тръгне, се виждаше скелето пред хотел „Уиндзър Корт“, чийто надпис „Скоро ще е отворен под ново управление“ вече имаше нужда от ремонт. Вдясно се простираше редица от безмълвни къщи в джорджиански стил.

Изскърцването на ток върху камък я накара да се завърти обратно към хотела и този път тя видя онова, което бе пропуснала преди малко. На земята лежеше тяло. Половината от него беше под скелето, което покриваше фасадата на сградата.

Тя извика и се втурна натам. След секунди бе коленичила до неподвижната фигура. Беше Изи, просната по гръб. Ръцете и краката й бяха отметнати настрани. Главата й беше в сянката, но Кенеди я позна без проблем.

Не размествай трупа, напомни си тя. Изводите от мисълта й я накараха да изтръпне. Трупът! Ох, мамка му! Мамка му! Тя потърси пулса на Изи, който бе едва доловим, потърси рани, но не видя нищо.

— Изи — извика тя. — Скъпа, какво стана?

Започна да разтрива ръката й в своите, като се опитваше да я събуди.

— Какво стана?

Изи не помръдна и не отговори. Беше в безсъзнание.

Кенеди извади мобифона си. Набираше 999, когато скелето зад главата й се разтърси и издаде звук като от вибриращи релси, които известяват пристигането на влака в метрото.

Тя вдигна очи нагоре. Над главата й нещо черно и ъгловато затъмняваше светлината от уличната лампа, на фона на която бе очертано.

Имаше само секунда за действие, крайно недостатъчно време, но Кенеди внезапно осъзна какво ги очаква. Хвърли се върху Изи, сграбчи реверите на коженото й яке и я изтърколи настрани, влагайки свирепата сила на всичките си мускули.

Затъркаляха се енергично, Изи върху нея, до нея, после отново под нея. Точно до тях нещо се стовари на улицата като гигантски юмрук и ударната вълна халоса Кенеди в лицето. Тя ахна и устата й се напълни с нещо меко и плътно като талк. Внезапна виелица обви и двете.

След миг Кенеди чу гласове.

— Мили боже!

— Господи, видя ли?

Тя размаха ръце и се опита да прогони белите облачета, които я заслепяваха и давеха. Имаха горчив вкус и дразнеха очите й. Докато се надигаше да седне, усети фин прашец под пръстите си. Ръце я хванаха от двете страни и й помогнаха да се изправи на крака. Хора, които смътно разпозна от кръчмата, започнаха да изтупват дрехите й.

— Приятелката ви! — възкликна някой. — Тя…

— Не знам — изкашля се Кенеди, плю и опита отново. — Не знам колко лошо е наранена. Повикайте линейка. Моля ви!

Всички наоколо заровиха из чанти и джобове в търсене на телефони и после ги извадиха едновременно като стрелци в спагети уестърн.

Освободена от хватката на добрите самаряни, Кенеди коленичи отново, за да прегледа Изи, като внимаваше да не мърда гърба й. Бялата пудра, каквото и да представляваше, бе полепнала по лицето й. Почиствайки я внимателно, Кенеди откри цицината на слепоочието на Изи. Мястото, където беше ударена, вече бе доста подуто. Кенеди се ужаси, после се изпълни със свиреп гняв.

Погледна настрани към онова, което почти беше паднало върху тях. Лежеше само на сантиметри от главата на Изи. Строително пале, върху което бяха подредени дванайсет чувала цимент, завързани хлабаво с въже. Някои от торбите се бяха пробили и циментът се носеше из въздуха и пълнеше дробовете им.

Подобно нещо би изглеждало като ужасен инцидент, но очевидно не беше. Беше засада, набързо, но качествено импровизирана. Вероятно първоначалният план е бил да заловят и двете, щом излязат от кръчмата и си тръгнат заедно към вкъщи. Но Изи бе излязла първа и фактът, че бе използвана като примамка, сочеше повече от ясно, че Кенеди е истинската мишена.

Тя вдигна очи към скелето над главите им. Нищо не помръдваше. Изглежда онзи, който бе бутнал палето, не беше останал да види ефекта. На едната страна на скелето бе опряна стълба, която стигаше до първия етаж. Сигурно нападателят им се бе качил по нея. Но пък не беше слязъл обратно.

Кенеди избра един мъж почти случайно. Подбра го от група младежи с грижливо поддържания небрежен вид на студенти. Стисна ръжта му и посочи Изи.

— Не позволявай на никого да я докосва — каза тя. — Остани с нея, докато се върна. Ти и приятелите ти. Останете с нея. Заобиколете я. Разбираш ли ме?

— Добре — кимна мъжът, — но ние…

Кенеди не чу останалите му думи. Затича се нагоре по стълбите към входа на хотела. Панел от дебел талашит бе поставен на мястото на оригиналната врата, но някой го беше разхлабил от лявата страна и дръпнал настрани от стената. Тя успя да се пъхне в пролуката.

Вътре нямаше нищо освен тъмнина и тишина. Кенеди застана неподвижно и се вслуша, но чу само собственото си дишане. Когато очите й се приспособиха към тъмнината, пристъпи напред. Главното стълбище беше точно пред нея. Тя зарови из чантата си и извади сълзотворния спрей, който винаги носеше със себе си. Беше военен „Стихиен пожар“, нелегален във Великобритания, но не толкова, колкото пистолет без разрешително.

Предпочете да е бърза, а не невидима и се втурна нагоре, като взимаше стъпалата по три наведнъж. На първия етаж, после и на втория спря и се огледа. След втория нямаше къде другаде да отиде освен на покрива, а стълбите не стигаха дотам.

Застана неподвижно в сянката. Светлината от уличната лампа, която бе на нивото на прозорците, превръщаше сцената пред нея в черно-бяла мозайка.

Тъкмо бе решила, че си губи времето, когато нещо помръдна. Намираше се вляво от нея, където нямаше нищо освен стената на стълбището. Беше сянка, а това, което я хвърляше, бе отвън, на най-горното ниво на скелето. Рамката на прозорец се разтърси и изскърца, когато я отвориха отвън.

Кенеди изчака мъжът да се прехвърли наполовина над перваза, преди да го нападне. Напръска го със спрея в очите, но черна маска покриваше цялото му лице и той дори не реагира. Просто се пусна и завъртя, превръщайки движението в учудващо грациозно търкулване. А после се озова в стаята с нея.

Тя насочи юмрук към стомаха му, но той се отдръпна с невероятна скорост, сграбчи ръката й над и под лакътя, дръпна я напред и я метна на пода. Кенеди се стовари на дъските зашеметена.

През насълзените си и замъглени очи видя, че над нея стои мъж. Той извади нещо от колана си и по начина, по който предметът проблесна на светлината от уличната лампа, тя разбра, че е нож. Кенеди вдигна ръце, за да блокира удара, но не можеше да предпази цялото си тяло, а както бе просната на пода, представляваше отлична мишена. Беше мъртва.

Но ножът не се спусна към нея. Мъжът се запрепъва и задърпа маската си. Лютивият спрей най-после бе проникнал през нея. Изгаряше очите и дробовете му, а тъй като се бе просмукал в плата на маската, нямаше начин да се измъкне от него. Кенеди скочи на крака, но макар заслепен и наранен, той я чу. Пристъпи бързо към нея и я притисна до стената.

После я ритна в гърдите с такава сила, че вероятно щеше да размаже ребрата й, ако стената беше тухлена. Но тя бе облегната на тънък слой гипс, нанесен върху мизерни летвички. Кенеди се стовари в съседната стая, падна по гръб и се търколи настрани, очаквайки той да я последва.

Но никой не премина през стената. Тя се надигна и се запрепъва към дупката, като притискаше гърдите си и се опитваше да си поеме въздух.

Мъжът бе изчезнал. Кенеди влетя в стаята, където се биха. Нещо лежеше на пода, тъмна безформена маса. Тя се наведе и го вдигна, после се намръщи и го отдалечи от лицето си. Държеше вонящата на олеорезин маска, която мъжът бе съдрал на ленти, за да я смъкне от лицето си.

На улицата зяпачите се бяха разпръснали като призраци, чули кукуригане на петел. Гражданският им дълг бе изпълнен, а любопитството им — задоволено. Само малката група студенти, получили важна задача от Кенеди, стоеше в кръг около Изи, която все още бе в безсъзнание. Кенеди им благодари и ги освободи. Нямаше какво друго да прави, освен да чака пристигането на линейката. Изи се посъживи преди това. След първите няколко секунди, през които не знаеше къде се намира и какво, по дяволите, става, тя седна, пренебрегвайки опитите на Кенеди да я спре, разтърка очи и се огледа. Изкашля се, облиза устни и се намръщи, когато усети вкуса на цимента.

— Ако се опитваш да ме убиеш заради парите от застраховката, бебчо — каза дрезгаво, — нямам такава. Трудно е за вярване, но струвам повече жива.

Кенеди я прегърна здраво.

— Млъкни — промърмори тя.

Останаха седнали на тротоара дълго време. Изи се отпусна в прегръдките на Кенеди. В далечината се чу сирена. Линейката най-после пристигаше.

— Това ми харесва — промърмори Изи, притиснала глава до наранените гърди на Кенеди. — Много ми харесва. Трябваше да уредя да ме пребият преди сума ти време.