Адам Блейк
Децата на Юда (11)

10.

Това отне три часа. Никой в Британската библиотека нямаше представа за какво говори Ръш, когато спомена старата колекция в Райгейт Хаус. Или пък имаха, но не виждаха причина да се нагърбят с проблема.

Най-после отегчен чиновник намери фотокопие на някакви страници, обозначени с единствената дума „прибрани“.

— Може да е това — каза той.

Май беше прав, защото списъкът бе категоризиран по стаи, които носеха номера от трийсет и четири до четирийсет и едно. Обаче това беше адски скапано, защото категоризацията беше само по стая, а не по редица или кашон. Но бе най-доброто, което щеше да получи, затова Ръш го взе и се върна в Райгейт Хаус.

Партридж и двамата студенти още сканираха стая 37, а Кенеди се разхождаше между редиците и лепеше жълти листчета за бележки на пода или по рафтовете, като отбелязваше местата, където „Келвин“ вече бе намерил съвпадащи отпечатъци. Професор Гасан, изглежда, присъстваше само като надзирател — стоеше в ъгъла и наблюдаваше с вълнение и тревога.

Ръш връчи списъка на Кенеди и я зачака да избухне, но тя не бе изненадана. Само кимна и му го върна обратно.

— Не е много полезен — отбеляза той.

— Не — съгласи се Кенеди. — Но на този етап бих се учудила, ако бях получила нещо друго.

Погледна към Стърди и Прайс, които бяха стигнали края на последната редица и сега оглеждаха стената.

— Почти приключихме — каза тя. — Ще огледаме резултата тук, после ще отведем заподозрения в залата за конференции и ще го попритиснем. Ръш, искам ти и професор Гасан да сте с мен, може би и началникът ти, Торндайк. С изключение на вас, все още няма да споделяме находката си с останалите. Първо трябва да се сдобием с пълната история.

— Добре — отвърна Ръш.

В другия край на стаята Стърди се завъртя към тях и любезно зачака да я забележат.

— Мисля, че свършихме — заяви тя.

Кенеди отиде да поговори с нея, а Ръш огледа стаята. За първи път се замисли какво точно вижда: триизмерна карта на движенията на крадеца из помещението. Или четириизмерна, тъй като натрупването на жълтите листчета сочеше колко време бе прекарал във всяка част на стаята.

Той се завъртя към Кенеди, която улови погледа му и го разтълкува правилно.

— Интересно е, нали? — усмихна се тя. — Всичко сочи към този район — посочи към края на ред B, където имаше безброй листчета. — Каквото и да го е интересувало, определено се е намирало някъде в тази отсечка. Но не е знаел точно къде.

— Докоснал е седем кашона — намеси се Стърди. — Ето тези тук, които са накуп. Останалите въобще не са пипани, освен този, сложен близо до останалите. Има отпечатък от длан, което означава, че просто го е бутнал настрани, за да не му пречи.

Докато говореше, студентката погледна Кенеди леко притеснено, сякаш хипотезите бяха неин прерогатив. Хедър й кимна окуражително.

— И аз така смятам. Е?

— Значи е знаел какво търси, но не и къде точно да го намери.

Защото бе работил по списъка, внезапно осъзна Ръш. А той категоризира книгите по стая, а не по кашон. Може би е започнал на случайно място или пък е направил избора си въз основа на дължината на списъка и разположението в него на онова, което е търсил.

А това означаваше…

Ръш загря, че досега бе гледал погрешно на нещата. Беше приел, че крадецът е минал през стая 37, за да се измъкне от сградата, след като е свършил работата си някъде другаде. Но купчината листчета сочеше ясно какво точно бе станало.

Крадецът е търсил книга или няколко книги.

— А фактът, че е спрял след седем кашона — отбеляза Кенеди, чиито мисли се движеха в същата посока, — означава, че е намерил онова, за което е дошъл.

— В кашон номер седем.

— Ето този — каза Кенеди, като сложи ръка върху него. — Емил, имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не, разбира се.

Гасан, развълнуван и леко притеснен от развитието на събитията, й махна бързо с ръка. Кенеди отвори кашона и извади първия том. Не беше точно книга, а тънък памфлет на потъмняла от времето хартия, прибран в твърд найлонов плик.

Тя го вдигна и им го показа. Заглавието не се разчиташе лесно. Всичко бе написано с един и същ шрифт, но в различни размери, а на някои места и в курсив.

Новогодишен подарък

ЗА

ПАРЛАМЕНТА

и

АРМИЯТА,

ПОКАЗВАЩ

каква е властта на КРАЛЯ

и каква е КАУЗАТА на онези,

които наричат

КОПАЧИ

Това ли е животът и същината на каузата,

която парламентът декларира

и за която се бори армията.

— Новогодишен подарък за парламента — прочете Кенеди на глас.

— От Джерард Уинстенли — довърши Гасан.

Кенеди огледа корицата.

— Да — потвърди тя. — Точно той. Познаваш ли го?

— Уинстенли бил копач. Копачите били пракомунистите от времето на Английската гражданска война. Вярвали в общата собственост върху земята.

Ръш се консултира със списъка и откри памфлета бързо.

— Средата на седемнайсети век — съобщи той. — Хиляда шестстотин петдесет и втора.

Кенеди се върна при кашона и извади следващата книга. Още един памфлет, сходен с първия по външен вид и състояние: „Платформа за закона на свободата“. Ръш прочете заглавието през рамото й. Тя пъхна памфлета обратно в кашона и извади друга книга, подвързана и очевидно по-нова, озаглавена „Политически и религиозен екстремизъм в безвластието“. Завъртя я, за да прочете каталожния номер на гърба.

— Може и да извадим късмет — отбеляза. — Изглежда книгите са били прибрани в кашона според реда на каталога. А сега, когато вече разполагаме с него, имаме шанс да открием дали нещо липсва.

— Сегашният момент е напълно подходящ — обади се Гасан, като взе списъка от ръката на Ръш.

Кенеди се зае с кашона, Гасан зачете от списъка, а Ръш, Прайс и Стърди наблюдаваха, потънали в тържествено мълчание. Джон Партридж се оттегли в ъгъла на стаята, за да запали цигара, което бе строго забранено в сградата. Нужни им бяха само десет минути, за да открият първия липсващ екземпляр.

Заглавие: „Тръба, възвестяваща възмездие, или Божият план, разкрит в многобройни печати“

Автор: Йохан Толър

Каталожен номер: 174583/762

Дата: 1658 г.

Това беше единствената липсваща книга. След нея до края на кашона всичко бе идеално подредено.

Ръш бе впечатлен. Най-вече от могъществото и пъргавостта на микроскопа, но не по-малко и от това, че някой е положил толкова усилия за една книга.

— Предполагам, че е ценна — замислено каза Кенеди. — Почти на четиристотин години е.

— Това е нищо — възрази Партридж. — Не съм съвсем наясно с бизнеса с антики — въобще не влиза в моята сфера на действие, но бих казал, че книга от онова време би струвала… ами не повече от стотина хиляди лири. Професор Гасан, съгласен ли сте?

— Не съм експерт в оценяването на пазарната стойност на тези неща — запротестира Гасан. — Но бих се изненадал, ако книгата е била застрахована за повече от петдесет-шестдесет хиляди.

Ръш се замисли. В кашона имаше сума ти други книги, чиято стойност вероятно бе поне същата, ако не и по-голяма, при това не тежаха много, така че за крадеца щеше да е лесно да грабне купчина от тях и да изчезне.

Но всички знаеха от доказателството на пръстовите отпечатъци, че не бе станало така. Преравяш седем кашона, взимаш един предмет и спираш. Очевидно си дошъл тук точно за този предмет.

А после какво? Изгаряш го? Защото онова, което Ръш бе видял в другия кашон, определено бе пепел.

Гасан се вгледа в Кенеди любопитно. Сега, след като бе сътворила подобно чудо, очакванията му към нея явно бяха адски високи.

— Много добре, Хедър — каза той. — Събра доказателствата. Предполагам, че имаш и план как да ги използваш?

— Мисля, че сме готови да притиснем заподозрения — отговори тя. — Ще се наложи отново да използваме залата за конференции.

— Залата за конференции? — намръщи се Гасан. — Няма ли да е по-дискретно в моя кабинет?

— Обзалагам се, че ще е — съгласи се Кенеди. — Но не виждам вреда в това да посеем малко шок и ужас.