Адам Блейк
Децата на Юда (73)

72.

Червеният цвят на очите бе даденост. Начин да кажеш нещо, което трябва да бъде изречено.

Но имаше проблем с черния цвят, реши Диема.

И двете жени имаха толкова гъсти и лъскави коси, че тя не можеше да предаде богатството и красотата им с техниките, които познаваше.

Частичното решение на проблема бе да ги нарисува в стилизирана форма. Косата абсолютно черна с бели линии за кичурите, мускулите в сиво върху идеално белия фон на кожата.

— Трябва да се раздвижа — изстена Алус. — Носът ме сърби.

— Той вероятно не е в картината — промърмори Тария. — Платното не е толкова голямо.

Когато Диема най-после им позволи да видят картината, двете бяха озадачени.

— Прилича на нещо, нарисувано от дете — отбеляза Тария. — Но пък… въздейства. Както когато всички разбират, че преувеличаваш, докато разказваш, но виждат истината под преувеличението. Нещо такова, но на картина.

Диема се изчерви.

— Във външния свят наричат тези рисунки карикатури.

— Двегодишният ми син рисува така — каза Алус. — Мислиш ли, че мога да нарека драсканиците му „карикатура“ и да ги продам?

Диема можеше да се обиди, но се засмя и пропусна хапливата забележка покрай ушите си. Все още бе впечатлена, че се бяха съгласили да й позират, и внимаваше да не направи нещо, което да ги накара да си променят мнението. Не само получи възможността да ги нарисува, което й се искаше още откак ги видя за първи път, но те бяха и единственият й източник на новини от баща й.

Сега заговориха за него, докато тя приготвяше закуска от хляб и маслини за двата си модела, които се обличаха в ъгъла на студиото. Помещението беше изключително просторно. Тук, в дъното на Гинат Дания, мястото не беше проблем.

— Сега се оплаква заради липсата на прозорци — каза Алус. — Защо не можел да има прозорци? Полудявал заради липсата на гледка. Намира се сто и петдесет метра под земята, а иска гледка. А пък Куутма, вместо да му каже да си набута гледката в задника, го пита: „Каква гледка бихте искали, господин Тилмън? Какво искате да гледате?“. А Лио отговаря: „Не знам. Може би езеро или нещо такова“. И следващия път, когато влизам вътре, Куутма е уредил предаване на живо от езерото Мичиган. И знаеш ли какво казва Лио?

— Казва: „Няма звук!“ — намеси се Тария, изпреварвайки Алус. — Водата му харесвала, но не изглеждала истинска без звука. Затова Куутма се обръща и казва на Алус…

— „Обади се в Мичиган. Накарай ги да сложат микрофон.“

Двете жени се изсмяха гръмогласно. Това беше една от любимите им истории за Тилмън — от онези, в които той вършеше нещо абсурдно, възмутително или необяснимо, сякаш бе разглезеното им домашно животинче с екзотични нужди и невротични, трудни за поддръжка навици.

Диема знаеше, че в Гинат Дания гледат на Тилмън по особен начин. Той беше затворникът в кулата, заловеното чудовище, трофеят, който Куутма бе донесъл, след като бе унищожил Бер Лусим и спасил града. Нещо повече, той беше бившият враг, принуден да работи за племето, макар това да разбива гордото му сърце.

Тилмън беше гениалният адамитски тактик, който навремето бе намерил Гинат Дания и бе принудил племето да се мести. Но сега мненията му, изтръгнати с безмилостните разпити на Куутма, служеха на племето. Те бяха променили основната дейност на Елохим от прикритие към разпространяване на дезинформация.

Беше нова ера, а Лио Тилмън бе ценен източник.

Елохим знаеха и че той е заложник за доброто поведение на неверницата, Хедър Кенеди, и убиеца на Бер Лусим, Бенджамин Ръш. Тези двамата бяха спасили града в най-тежкия му момент и затова им бе позволено да изживеят живота си във външния свят като акт на върховно милосърдие от страна на Куутма. Единственото условие беше пълно и вечно мълчание. Ако изречаха и дума за онова, което бяха направили и видели, Тилмън веднага щеше да умре.

— С течение на времето — каза Куутма на Диема — ще променим това. Малко по малко. Ще кажем, че светлината на истината и силата на думите могат да пробият дори най-плътната тъмнина у човек като Лио Тилмън. Ще кажем, че той работи за нас доброволно, тъй като вижда стойността на онова, което изгражда, и предишните си грешки. Ще кажем, че иска да бъде запомнен с добро, а не с лошо, и се надява да намери изкупление, като служи на нещо по-велико от себе си.

Диема разбираше тази стратегия, но нямаше търпение да я види изпълнена. Куутма се бавеше и изглеждаше доволен да отлага решението от месец за месец, докато проучваше общественото мнение.

— Кога мога да го видя? — питаше тя при всеки доклад за напредъка на баща си.

— Скоро — отговаряше Куутма всеки път.

Но не още. Фактът, че Тилмън бе външен баща, а детето му все още живееше в града, беше най-проблематичният и скандален аспект от присъствието му тук. Ами ако научеше за съществуването на детето си? Ами ако се опиташе да получи право на достъп до дъщеря си или родителски права? Ами ако детето случайно се сблъскаше с него?

Затова — не още. Сега племето разсъждаваше върху неща, които навремето бяха анатема. Но все още имаше граници, които не можеха да бъдат прекосени.

Диема му пишеше писма, макар че винаги бе изпитвала затруднения с думите. После, след като чу от Алус и Тария историята за прозорците, тя започна да му изпраща картини. Въображаеми пейзажи. Гори и поля, пустини, планини. И огромно езеро, което се простираше до хоризонта, изпъстрено с малки островчета. Понякога сънуваше как двамата се разхождат там и си говорят за миналото, което вече не може да ги нарани, а брегът на езерото се превръща в мост, който ги отвежда у дома.