Адам Блейк
Децата на Юда (60)

59.

Бер Лусим тъгуваше сам в стаята си — монашеска килия, вградена в солиден гранит, без прозорец и с пролука в скалата, която служеше за врата.

Предвестниците го оставиха на спокойствие, осъзнали, че мъката му не е част от публичната личност на водача им, а излияние на душата му. Авра Шеколни прояви по-малко съчувствие. Дойде до вратата на килията и седна с гръб към стената, потропвайки ритмично със сребърните си пръстени по камъка.

След известно време Бер Лусим излезе при него.

— Авра — каза той, — в момента не ставам за компания. Моля те, отнеси музиката и съболезнованията си някъде другаде, а аз ще дойда при теб, когато мога.

Шеколни го изгледа изпод смръщените си вежди строго и невесело.

— Поднесох ли ти съболезнования, Бер Лусим? — попита той.

— Не, Благословени, не си. Предположих, че си тук…

— Защото си загубил приятеля си и ти е трудно да понесеш загубата — прекъсна го Шеколни. — Да, разбира се. Но от това не следва, че съм дошъл тук, за да ти кажа как да я понесеш.

Бер Лусим се озадачи и притесни от речта му и тона, с който бе изречена. Не знаеше как да подходи.

— Хифела беше не само мой приятел — каза той най-после. — Беше мой слуга и първият сред моите Елохим. Разчитах на него за всичко.

— Беше твой приятел — рязко каза Шеколни. — Бер Лусим, Господ не е адвокат или политик. Наясно е с любовта ти към Хифела и знае, че загубата му те прави слаб човек, а не само слаб водач на хората.

Гласът на Пророка се повиши и той се надигна заедно с него, изправяйки се насреща му, вдигнал едната си ръка, сякаш проповядваше от амвона.

— Но да тъгуваш за него сега? Полудя ли, Бер Лусим? Да не би загубата му да е втечнила мозъка ти?

Той сложи ръце на раменете му и се вторачи в очите му.

Бер Лусим си пое дъх.

— Авра, знам си задълженията. Днес не е станало нищо, което да ми попречи да завърша…

— Не! Не ме разбираш! — извика Шеколни и раздразнено разтърси Известителя. — Помисли какво правиш, приятелю, и какво ще произлезе от него, щом свършим. В мирни времена да плачеш за скъп приятел, мъртва съпруга или съпруг е съвсем логично. Дори за човек, който вярва в рая. Плачеш за раздялата и за това колко далеч е раят.

Очите на Пророка пламтяха и Бер Лусим усети как поема част от огъня им.

— Но сега — изръмжа Шеколни — раят предстои. Раят виси над главите ни като плодовете по най-ниския клон на велико дърво. Да не би да плачеш, защото Хифела влезе преди теб в следващата стая? Помисли си колко абсурдни са сълзите ти! Поддържай вярата си или Хифела ще ти се присмее следващия път, когато се срещнете.

Думите му бяха толкова силни, че Бер Лусим видя лицето, което познаваше толкова добре в живота, да го гледа от дълбините на непознато пространство. Той кимна и примигна, за да проясни замъглените си очи.

— Да — съгласи се. — Прав си, Авра. Прав си. Какво да направя?

— Вече ти казах какво да правиш — нежно отвърна Шеколни. — Разиграй последното пророчество и си вземи наградата. Наградата за най-верния служител на Бога.

Думите уцелиха точното място. Бер Лусим чу онова, което винаги бе искал.

Бързи стъпки накараха двамата да се обърнат. Мъжът, който се появи пред очите им, напрегнат и почти паникьосан, беше Лемой, най-младият от последвалите Бер Лусим в изгнанието му. Той се закова пред тях, направи знака на примката към Пророка, но адресира думите си към Бер Лусим:

— Командире, разузнавачите на долните нива… Вдигнаха тревога. Има пробив!

— Какъв пробив? — попита Бер Лусим. — Говори ясно, Лемой. Адамити ли са? Да не казваш, че властите са ни открили?

— Не са адамити — отвърна Лемой. — Елохим. Цяла армия! Довели са армия срещу нас!