Адам Блейк
Децата на Юда (51)

50.

— Не виждам как това ще проработи — обади се глас в радиостанцията на Диема.

Ръш отново се оплакваше. Изглежда това бе уникалният му талант. Диема го пренебрегна, но Тилмън отговори:

— Диема смята, че има шанс, Ръш, а аз съм склонен да се доверя на инстинкта й. Тя си познава хората.

Беше дванайсет и половина. Диема стоеше на покрива на сградата точно срещу хотела на Кенеди, клекнала зад нисък парапет, за да не бъде виждана от улицата. Оттам се разкриваше чудесна гледка към прозореца на стаята на Кенеди. Тилмън наблюдаваше тясната уличка, където се намираха контейнерите за боклук и където Диема бе оставила пистолета за Хедър. Ръш седеше в паркираното на улицата ауди и наблюдаваше предната врата на хотела. Не беше твърде вероятно хората на Бер Лусим да минат през нея, следователно това бе мястото, където момчето можеше да причини най-малко щети.

Настъпи тишина, но не за дълго.

— Просто изглежда прекалено очевидно — обади се Ръш. — Имам предвид, сякаш се опитваме да ги предизвикаме.

— Може и така да е — отговори Тилмън. — Но знаем, че хората на Бер Лусим смятат Хедър за заплаха. Вече два пъти се опитаха да я убият, а втория искаха и да я разпитват. Тревожат се, че знае нещо важно. Ако извадим късмет, загубата на склада ще ги е притеснила още повече.

— Разбирам това. Просто не виждам как…

— Върши си работата и мълчи — рязко го прекъсна Диема. — Няма нужда да разбираш или да се съгласяваш. Просто трябва да вършиш онова, което ти казват.

Този път мълчанието продължи по-дълго. Чу се щракване, когато Тилмън изключи връзката с Ръш, за да може да говори само с Диема.

— Момчето се страхува — каза й той. — Ако искаш да му затвориш устата или да го успокоиш, трябва да му обясниш всичко.

— Ще стане по-бързо, ако му прережа гърлото — промърмори тя.

— Но пък ще отнеме повече време. Ще ти се наложи да слезеш долу до улицата и после да се върнеш тук. А и тогава няма да имаме човек, който да наблюдава лобито.

Диема не отговори, но след минута, все още намръщена, включи радиостанцията.

— Хедър Кенеди е прочута сред моите хора — каза тя с мрачен тон. — Повечето от нас презират адамитския свят, но тя има репутация. Носят се истории за нея. Как намери Гинат Дания и как се би с един от нашите Елохим до смърт. Тя е единственият човек извън племето, когото Предвестниците наистина уважават.

Почти единственият, добави тя наум, макар и неохотно.

— Но тя не направи нищо днес, освен да се разхожда — каза Ръш. — Държеше се като туристка. Те сигурно са разбрали, че не разполага с нищо.

Всъщност, помисли си Диема, това беше гениалното в плана на Кенеди. Но вероятно тя го виждаше по-ясно от момчето, защото планът бе насочен срещу начина на мислене на Предвестниците. Разбира се, Диема щеше да реагира правилно на него, тъй като бе от подходящата демографска група.

— Това, което те виждат, е следното — каза тя на Ръш. — Ако си прав и Будапеща е градът, където Бер Лусим и хората му са се установили, тогава вълчицата, кучката, мръсницата е успяла отново. Намерила ги е. Идва и се настанява тук, следователно знае, че и те са тук. След като приемеш това, фактът, че тя не прави нищо, е много по-заплашителен, отколкото ако вършеше нещо, което можеха да установят и прекратят.

Радиостанцията изпращя.

— Добре — бавно каза Ръш. — Значи тогава…

— Рано или късно ще изпратят някого да я отвлече. Ние ще го изпреварим и разпитаме. Ще разберем откъде идва.

— Добре, май загрях. Благодаря.

— Няма проблеми — изръмжа Диема. — Сега млъкни и наблюдавай вратата.

Момчето най-после изпълни нарежданията й. При това съвестно.

Нощта мина спокойно и слънцето изгря. Диема видя как Кенеди дръпна завесите на стаята си и отвори прозореца, за да подиша чист въздух. Тя улови погледа на момичето за момент, докато се протягаше и прозяваше.

Кукичката още си висеше във водата. Но рибата не кълвеше.