Адам Блейк
Децата на Юда (42)

41.

И от двете страни на Канала, където имаше интернет връзка, Кенеди продължи да разучава пророчествата на Толър, опитвайки се да осмисли идеята, която й бе дошла, докато говореше с Бушар. Когато приключи, вече се намираше на няколко минути от гара „Сейнт Панкрас“ и бе леко зашеметена. Мислеше, че след срещата с Племето на Юда нищо вече не може да я изненада.

Но бе сгрешила.

Телефонът й звънна, когато влакът навлизаше на перона. Тя погледна екранчето: Бен Ръш. Тъкмо се канеше да отговори, когато Лио Тилмън бавно се появи пред погледа й. Беше облегнат на една колона, пъхнал ръце в джобовете си, и я чакаше. Влакът спря и той се озова точно пред прозореца на Кенеди. Заради мрачното й настроение ефектът от появата му я стресна и тя не отговори на обаждането на Ръш. Щеше да му звънне по-късно.

Слезе от влака и Тилмън тръгна до нея.

— Добре дошла у дома — каза той.

Кенеди се огледа наоколо.

— Няма оркестър? Нито парад? Ама че посрещане.

— Хедър, за каквото и да става дума в тази история, определено не е за антична литература.

— Никога не съм смятала, че е — отвърна тя. — Всъщност, Лио, мисля, че става дума за края на света.

Той я изгледа с лека изненада.

— Не бих отишъл толкова далеч. Но потърсих твоите Елохим и открих…

— Какво си направил? — извика Кенеди, като се закова на място и се завъртя към него с ужасено лице. — Лио, казах ти…

— Знам, каза ми да си трая. Но не ти обещах. Слушай, трябва да ти покажа нещо. Можеш ли да ми отделиш час-два? Обещавам ти нещо, което не си виждала преди.

— Чувала съм това от много мъже — мрачно промърмори Кенеди. — И никога не води до нищо добро.

И това определено не беше изключение, помисли си тя след около четирийсет и пет минути. Стоеше в заключен гараж в Луишам, вторачена в каросерията на камион. Товарът му представляваше онова, което човек би видял, ако помоли терорист да му покаже представата си за земен рай.

Тя извади пушка от сандъка до задната врата на камиона. Всъщност беше автомат и не се използваше за спорт. Бе проектиран да бъде сложен на земята и настроен на автоматична стрелба, за да изстрелва няколкостотин куршума в минута по тълпа, която трябва да бъде унищожена.

В следващия сандък имаше гранати, а в третия — още оръжия. Бяха подредени до три варела с бял фосфор.

— Това е кошмар — изстена Кенеди.

— Или еротичен сън — ухили се Тилмън. — Зависи на коя страна си. Видях цял склад, пълен с тези неща, Хедър. Трийсет-четирийсет пъти повече от това, което разглеждаш в момента. Складът вече представлява само обгорени дървета и ще се отърва от товара на камиона веднага щом реша как. Просто исках да го видиш, за да знаеш, че не преувеличавам.

Тилмън прокара ръка през рошавата си коса. Изглеждаше по-неуверен и смутен, отколкото Кенеди го бе виждала някога.

— Хедър, разгледах документацията им. Групата, която притежава склада — „Скоростен превоз“ — доставя на стотици места. Мрежата им е по целия свят.

— Обади ли се в полицията?

Тилмън се засмя мрачно.

— Да, напълно безполезно. Както ти казах, това беше само център за разпределяне на пратки. Осъзнаваш ли какво разглеждаме? Вече знаехме, че Предвестниците са убийци, но това…

Той вдигна ръце в безпомощен жест, посочвайки камиона на смъртта.

— Освен ако лондонският им филиал внезапно не е откачил, говорим за невероятно засилване на враждебните действия. Разпращат промишлени количества оръжия, амуниции и експлозиви, достатъчни за започване на средно голяма война. И предполагам, че са предназначени точно за това.

Кенеди поклати глава отрицателно.

— Не са за това.

Лио се вторачи в нея объркано.

— Откъде знаеш? Да не си открила нещо във Франция? Нещо, свързано…

Кенеди го прекъсна.

— Не още, Лио. Засега само ти разказваш. Каква е връзката на всичко това с Предвестника, с когото се срещнах? С момичето? Каза, че си отишъл да го търсиш? Обяснявай.

По изражението му разбра, че гласът й я е предал. Тилмън знаеше, че тя крие нещо важно. Надали щеше да му е трудно да сглоби парченцата от мозайката и да осъзнае кого бе преследвал.

— Кажи ми — настоя Кенеди.

— Тя кара мотор — отговори той със спокоен глас. — Манолис успя да се добере до регистрационния номер, после проникна като истински хакер в записите на охранителните камери из града, за да види къде е обикаляла. Мислех, че може да узнаем къде се намира базата й. Но тя ни видя.

— Видя ви? — ужаси се Кенеди. — Искаш да кажеш, че си се срещал с нея? Наистина си…

— Не, нямам предвид това. Тя отгатна какво ще направим и размени ролите ни. Или поне така си мисля. Искаше да намеря склада. Използва мотора си, за да ме отведе там. Или пък самата тя е наблюдавала мястото и Мано се обърка. Което и от двете да беше, тя знае, че съм бил там. Наблюдаваше ме през цялото време.

Той взе автомата от Кенеди и го върна в сандъка, после затвори капака. Тя дори бе забравила, че държи оръжието.

— Откъде знаеш? — попита.

— Защото задействах алармата, докато бях там. Превърнах се в мишена. Трябваше да бъда убит. Но оцелях, защото получих помощ. Имаше друг стрелец, проснат във високата трева, който ми осигури прикритие. И доколкото видях, без да убие никого. Великолепна точна стрелба.

— Не беше ли твоят човек? Манолис?

— Той не е стрелец. А и не беше наоколо. Жена му жив ще ме одере, ако го помоля да направи нещо такова. Използвам го само за наблюдения, които са специалността му.

Тилмън замълча за миг и се загледа в нея. Кенеди едва потисна желанието си да му обърне гръб, уплашена от това, което можеше да прочете по лицето й.

— Слушай — каза той, — убеден съм, че никой не ме е проследил. И никой не се движеше из пустошта, когато стигнах там. Това означава, че стрелецът е заел позиция, преди да пристигна. Беше момичето. Няма друг отговор. И то ме подкрепи и ми помогна да се отърва. Ако наистина хубавицата ми е подала следата, ако е знаела, че ще тръгна да я търся, ще намеря мотора и всичко останало, значи е направила доста точни предположения по отношение на мен, без да ги базира на нищо солидно.

— Тя е Елохим — напомни му Кенеди. — Предвестниците те проучваха с години.

А и имате едно и също ДНК, помисли си тя. Вероятно и това й е помогнало.

Тилмън кимна.

— Звучи логично. Но все пак имам чувството, че става и нещо друго и то е свързано с онова, за което обеща да ми разкажеш. Май е време да проговориш, Хедър.

— Има… мисля… — заекна тя и млъкна.

Навремето, когато се запозна с Тилмън, той изглеждаше пред нервен срив, изтормозен от годините, през които бе издирвал семейството си. Сега се справяше по-добре, но ако му разкажеше за Диема и се окажеше, че греши, можеше да му нанесе непоправими щети. Но пък вероятно щеше да стане същото, ако Тилмън научеше от дъщеря си какво бе станало със синовете му. Кенеди имаше много причини да си държи устата затворена и само една да проговори. Но пък тя беше голяма: нямаше право да стои между Тилмън и дъщеря му, единственото живо същество, което той обичаше истински.

Тя поклати глава, за да проясни мислите си. Лио зачака разказа й търпеливо, но преди Кенеди да отвори уста, телефонът й звънна. Благодарна за прекъсването, тя го извади от джоба си. Отново се обаждаше Ръш.

— Трябва да отговоря — излъга тя.

— Добре — кимна Тилмън. — Аз ще съм още тук, когато свършиш.

Кенеди залепи телефона до ухото си и се завъртя настрани не за да заглуши гласа си, а защото все още изпитваше желание да се скрие.

— Давай, Ръш — каза тя.

— Кенеди — отвърна той с напрегнат глас. — Как мина пътуването ти?

— Добре. Научи ли нещо полезно за Толър?

— Ами… канех се да поработя върху… — започна Ръш, но някакъв глас отзад го накара да замлъкне. — Не трябва да говоря за това — промърмори той. — Тя казва, че ще оставим това за по-късно.

— Тя казва? Кой казва? Ръш…

— Съжалявам, Кенеди, трябва да се придържам към сценария. Слушай ме.

Треперенето в гласа му вече се долавяше по-ясно, но пък правеше думите му трудни за разбиране.

— Това е покана от Диема Бейт Юдас. Иска и двамата да дойдете и да се запознаете с нея.

— Ние двамата? — тъпо повтори Кенеди.

Тилмън изглеждаше готов да заговори. Тя вдигна ръка да го спре и в същото време включи телефона на високоговорител. Той вероятно трябваше да чуе това лично. А и тя бе забелязала, че момичето се представяше с различна фамилия от тази на бившата съпруга на Тилмън, Ребека Бейт Евром.

— И двамата трябва да се срещнем с нея? Попитай я кого има предвид, Бен.

Гласът на Ръш звучеше притеснено.

— Тя иска да говори с вас, но според нейните условия. Тя смята, че вече я познаваш достатъчно добре, за да не опиташ нещо глупаво. Но ако случайно греши, иска да знаеш, че и едно опасно движение от твоя страна ще я накара да ме убие. Разбираш ли?

— Разбрано — отвърна Кенеди с разтуптяно сърце. — Ръш, не се паникьосвай. Ще дойдем да те вземем. Дай ми адреса.

— Чакай, има и друго. Тя казва, че ти трябва да донесеш книгата, а Тилмън да докара камиона. И трябва да сте само вие двамата. Никой друг.

— Може ли да говоря с нея? — попита Кенеди. — С Диема?

Тилмън не проговори, но повдигна вежди и стисна устни.

Другият глас промърмори нещо зад Ръш.

— Да.

— Тогава дай й…

— Можеш да говориш с нея тук. Тя иска да дойдете, за да си поприказвате.

Кенеди издиша бавно, за да се успокои.

— И къде е това място, Бен?

— Ферма. Фермата „Гълъбарника“. Адресът е…

— Знаем адреса — прекъсна го Кенеди. — Идваме. Ще бъдем там скоро.

— Чудесно.

— Ръш, всичко ще е наред. Идваме. Тя няма да те нарани.

— Така ли мислиш? — саркастично попита той. — Вече ме върза с шибана…

Телефонът онемя. Кенеди се завъртя към Тилмън, който вече вървеше към кабината на камиона.

— Аз ще карам — каза той през рамо.