Адам Блейк
Децата на Юда (67)

66.

Сърцето на Ръш се сви отчаяно, когато Диема се отдалечи. Макар че правиха любов съвсем за кратко, сега той беше по-наранен и уязвим, отколкото се бе почувствал след смъртта на бившата си приятелка, Шибон, онази, която се беше самоубила.

После Куутма бе хвърлил светлина върху цялата откачена история. Диема го бе съблазнила или изнасилила, защото по някаква причина искаше да забременее. Може пък да беше една от онези банални истории, които чуваш за самотни майки и общински жилища. Момичета, които раждат, за да застанат най-отпред на опашката. Може би в Гинат Дания имаше недостиг на жилища.

Но когато стигна дотам и се опита да си я представи, нея, която смяташе за тиктакаща бомба в човешко тяло, да плете терлици, да кърми и да бута количка, разбра, че това е невъзможно. Ако това беше всичко, ако тя просто се нуждаеше от бърза система за доставка на ДНК, той щеше да се чувства тъпо, но можеше да забрави за цялата история. Трудно му беше да не е наясно с истината. Имаше чувството, че сръчен джебчия го е обрал, а той дори не може да разбере какво са му откраднали.

Но колкото повече Диема избягваше разговора с него, толкова по-сигурен беше, че всичко това има значение.

Веднага след като останалите потеглиха, Тилмън се завъртя към Нахир.

— Значи тя е права? — попита той. — Ще изпълняваш заповедите и ще работиш с мен? Или ще трябва да се разправяме? Знам, че не лъжеш, затова реших да попитам. Полезно е да знам дали мога да ти обърна гръб.

Предвестникът се вторачи в него с каменно спокойствие. Омразата му личеше, но бе потисната и контролирана. Долавяше се и още нещо под безразличното изражение. Може би Нахир се страхува, помисли си Ръш.

Диема им беше казала, че това е родният й град — Гинат Дания, великото загадъчно убежище. Ръш още не можеше да разбере как можеш да криеш цял град по средата на Ню Йорк, но ако беше така, Нахир заедно с останалите Елохим скоро щеше да бъде бездомно сираче. При тези обстоятелства беше чудо, че все още се държаха. Може би това, че бяха абсолютно откачени, ги предпазваше от най-лошото. Ръш знаеше, че единствената причина да запази спокойствие в момента бе, че собственият му мозък не можеше да приеме идеята за милион мъртви.

— Няма да има разправии — ледено каза Нахир. — Ако смятах, че ти и момчето трябва да умрете, щях да ви убия. Но надали щях да чакам да стъпите на свещена земя. Щях да ви убия във външния свят. Можех да се справя с вас, докато Диема ни водеше към хълма Гелерт. Дори мислех да го направя. Но се отнасям сериозно към обетите, които съм дал. Подчинението на войника е това, което е целомъдрието в брака.

Тилмън повдигна вежди, озадачен от сравнението.

— Имаш предвид, че е ценно, защото е рядко?

— Писна ми да ме наричат „момче“ — намеси се Ръш. — Просто реших, че трябва да го знаете.

— Искам да се кача на покрива — каза Тилмън. — Да огледам оттам. Ако вече си се успокоил, бих се радвал на помощта ти. Тук има ли стълби?

Оказа се, че има, и с помощта на Нахир и Ръш Тилмън успя да ги изкатери.

Стоманена врата, увиснала накриво на пантите, водеше към тесен коридор, над който се издигаше покривът. Прескочиха нисък парапет и ято гълъби отлетя, когато Ръш бутна вратата.

Излязоха навън и под краката им захрущя чакъл. Бронкс се простираше пред тях, навлякъл красивата вечер като дреха — изрязан сутиен или нещо подобно, евтино и съблазнително. Складовете и фабриките наблизо отстъпваха на улици с ниски постройки и залепени една до друга къщи на север и изток.

Хиляди тераси, издигащи се стъпаловидно като амфитеатър.

Хиляди места за луд, който да седне и наблюдава залеза на слънцето, докато разпръсва отровните си конфети.

Нахир и Тилмън започнаха да обсъждат скоростта на вятъра и височината. Ръш ги остави, убеден, че не се нуждаят от него и няма да усетят липсата му.

Той слезе обратно долу в голямото помещение с варелите. Намери място, осветено от слънцето през дупка в покрива, и седна да прочете книгата на Толър за последен път.

 

 

Диема остави Кенеди да шофира, защото се доверяваше на своите инстинкти и внимание повече, отколкото на чуждите. Но започна да осъзнава безнадеждността на задачата още преди да бяха изминали и километър. Възможните места за въздушно разпръскване на рицина бяха безброй, а и ако не видеха Бер Лусим да зяпа през прозореца или да се разхожда по някой покрив, нищо не отличаваше едно място от друго.

Колкото по-високо, толкова по-добре. Посоката на вятъра беше важна. Претърсваха огромен конус от триизмерно пространство, като северният край на Манхатън бе основата, а те обикаляха по земята.

Само дето Кенеди не правеше това. Тя спря камионетката и се загледа на юг. Диема проследи погледа й. Бяха стигнали до кръстовището с 225-а улица. Пред тях се намираше магистрала 9, а отсечка повдигнати влакови релси се издигаше над улицата като крепостен вал. Отзад имаше още фабрики, складове, празни дворове и бараки, а тук-там — редица магазини с толкова мръсни прозорци, че отдалеч не се виждаше какво продаваха.

Но на юг от тях, отвъд блестящата арка на моста „Хенри Хъдсън“, се разтваряше Бродуей.

— Какво става? — попита Диема. — Защо спря?

— Сетих се за един стар виц — отговори Кенеди. — Когато купуваш недвижим имот, кои са трите най-важни неща, които трябва да имаш предвид?

— Нямам представа. Моля те, подкарай колата.

— Разположение. Разположение. Разположение.

Кенеди се завъртя към Диема, която внезапно осъзна смисъла на думите й.

— Фабриката на Бер Лусим — промърмори тя.

— Точно така. Защо тук? Предполагаме, че не е искал да транспортира отровата надалеч. Всеки път, когато я е местил, е рискувал да го спрат и заловят. Затова е искал да е наблизо. Но чак толкова близо? Имам предвид, долу е Гинат Дания, нали? На по-малко от километър на юг от нас?

Диема не отговори.

— О, за бога! — избухна Кенеди. — Просто кимни!

Бавно, настръхнала от суеверен страх, Диема поклати глава.

— Значи е бил в радиуса на граничните ви патрули. Няма начин да не наблюдавате собствения си праг. Бер Лусим е прекалено наблизо и е прекалено видим.

— Вероятно ласкае самочувствието си, като си играе с нас.

Кенеди затропа с пръсти по волана и се замисли.

— Може би. Но такъв ли беше като Предвестник? Обичаше да се фука или да си свърши работата?

— Най-вече си вършеше работата — призна Диема.

— Значи пропускаме нещо. Така трябва да е. В противен случай…

Телефонът на Диема звънна и макар неверницата да изглеждаше готова да продължи разговора, тя я смълча с повдигане на ръка. Този тон означаваше Куутма. А ако Куутма й се обаждаше, значи имаше да й каже нещо важно.

 

 

Ръш бе ужасно отегчен и раздразнен от последното пророчество. Бяха го оглеждали безброй пъти, но нищо ново не им идваше наум. Затова той се върна на първата страница и започна от самото начало.

Отново му направи впечатление колко абсурдно бе да чете тези дивотии, сякаш съдържат свещени истини. Толър беше не само откачен, но и ужасно досаден и толкова съсредоточен върху дребните подробности на собственото си време, че не можеше да говори за вечното, без да се позове шест-седем пъти на настоящето.

А това беше странно за човек от Племето на Юда. Да се занимаваш с местната политика — политиката на адамитите, изглеждаше като да се тревожиш за прогнозата за времето на луната.

Нещо обаче тормозеше Ръш. Някаква идея бе пробягнала през съзнанието му, докато четеше разказите на учените за Толър и другите смахнати от „Петата монархия“ в самолета, а също и когато говори за това с Диема. Но явно не го бе впечатлила достатъчно, за да я запомни. Просто усещаше, че нещо не е наред, при това в съчетание с нещо дребно, но специфично, което вече бе забелязал, несъответствие между писанията и случващото се в момента.

Секунда по-късно, когато навлезе в пророчествата, това напълно се изпари от главата му, защото нещо друго го впечатли повече. Намери го в началните параграфи на книгата и единствената причина да не го види преди беше, защото тогава се бе съсредоточил върху самия текст, а не върху бележките, които Кенеди бе надраскала над думите. Бележките на онзи французин.

И аз заставам на планината на Музите и искам вдъхновение, макар че моята истинска Муза е Великият Господ. И чрез мен, недостойния, Той издава последната си присъда.

Това беше Толър. А над думите „планината на Музите“ Кенеди бе написала спретнато с черна химикалка една-единствена дума.

Парнас.

Думата докара образа пред очите му: рисунката на планина върху знака, покрай който минаха на път за насам. „Желязо и стомана Парнас“.

Ръш скочи на крака. Кожата на тила му настръхна, сякаш някой стоеше зад него и дишаше във врата му. Възможно ли беше Бер Лусим или Авра Шеколни да пропуснат това сведение? Бяха приели всичко друго в книгата буквално като евангелие. Значи имаше логика да решат, че книгата ги е насочила към това място. А то беше празно. Тук нямаше никого, нито възможност да се скрият. Предвестниците на Куутма бяха претърсили сградата, но не бяха открили нищо.

Но на Ръш се стори, че тишината около него се е променила по някакъв начин, и не му се искаше да сяда отново. Бездруго тишината бе относителна. Също както навсякъде в Ню Йорк, във въздуха се носеше ръмженето от оживеното движение в далечината. Празнина в сърцето на велик град. Ръш стоеше в неподвижния център на променящия се свят.

Той излезе от слънчевата светлина и бавно обиколи помещението, стиснал навития препис в ръка. Вървеше предпазливо, защото ехото от стъпките му звучеше ужасно силно. Щом спреше, се вслушваше. Но не долови нищо освен шума на пътя.

После реши да обиколи по-малките помещения във фабриката. Едва тогава призна пред себе си, че е започнал претърсване. Все още не знаеше какво точно търси, но го тормозеше тревога и искаше да е напълно сигурен, че тук няма нищо.

Накрая се озова пред двойната врата, която водеше към ямата. По-рано бе видял как Кенеди и Тилмън я оглеждаха, затова бе почти убеден, че няма какво да види там, но все пак се приближи до нея.

Ямата беше адски гадна. Вероятно бе оставена в това състояние от предишните собственици. Стените и дъното бяха покрити с промишлена утайка, която можеше да е масло, катран, боя или най-вероятно всичко това. Виждаха се локви вода с нездрав блясък, а вонята на нагорещена смола напомняше на напечена магистрала през август.

Той вдигна поглед към тавана. В него нямаше очевидни дупки, но това не означаваше нищо. Водата си намира пролуки. Дъждът можеше да е проникнал отнякъде другаде и да се е озовал в ямата, защото тя бе най-ниската точка.

Нямаше начин да слезе в нея, без да си съсипе дрехите. Ако седнеше и се спуснеше надолу, дъното на панталона му щеше да се покрие с мазни гнусотии. А ако скочеше, щеше да се оплиска целият.

Той започна да обикаля около ямата. Чувстваше се като идиот, но в същото време изпитваше и облекчение, че няма какво да се види.

Само дето имаше. На половината обиколка Ръш пристъпи в лъч слънчева светлина, който проникваше през счупените стъкла на покрива над него и осветяваше една от стените на ямата. Част от стената сигурно беше малко по-издигната от тази около нея, защото се виждаше сянка. Идеален квадрат със страни от метър и половина. Приличаше на тайна вратичка в стената. Цветовете и структурата на тази част от стената бяха абсолютно същите като на всички останали. Вероятно беше игра на сенки, но го притесняваше. А след като вече я бе видял, не можеше да си затвори очите.

Той застана нерешително до ръба на ямата. Това беше абсурдно. Ако там имаше нещо, човек, който си знае работата, вече щеше да го е намерил.

Слънцето се скри зад облак, лъчът изчезна и въображаемата врата се изпари заедно с него. Ръш се извърна. Но в последния момент преди да излезе от стаята, си припомни думите на Диема в „Гълъбарника“.

„Не и ти, момче. Ти не си част от плана.“

Майната й.

Ръш се хвърли енергично в ямата и се приземи тежко, като оплиска всичко наоколо с воняща кал. Едва не падна, но успя да се задържи за стената.

С бебешки стъпки, уплашен от това, което газеше и дишаше, той прекоси ямата до мястото, където бе видял сянката. Нямаше нищо. Нито следа от панта или дръжка, нито от процепи в стената, където да започва врата. Но пък мазната кал, оплискала всичко, бе замаскирала стената чудесно.

Но тук калта беше по-дебел слой, отколкото по другите части на стената. Потискайки тръпка на отвращение, Ръш заби пръсти в гъстата кал. Прокара ги от дясно наляво, после обратно. Търсеше процеп в стената. Не откри нищо такова.

Но имаше нещо друго. На височината на гърдите си откри повдигната точка, кръгла и около три сантиметра в диаметър. Розетка или глава на нит. Ръш почисти гадната кал от нея и откри кръгла плочка от стар очукан метал. Беше поставена на ос, за да може да се плъзга настрани. Ръш го направи.

— Мамка му — прошепна той.

Гледаше право в ключалка.

 

 

Кенеди слезе от камионетката и тръгна към ъгъла на улицата. Разговорът на Диема с Куутма май нямаше да приключи скоро, а тъй като си бъбреха на своя език, беше безсмислено да подслушва.

На магистралата движението бе оживено, но никъде не се виждаха пешеходци. Ъгловият магазин навремето очевидно е бил видеотека, но сега беше празен. На витрината му имаше плакати за филми отпреди няколко години. „Зодиак“, „300“. Друг плакат предлагаше два филма под наем плюс пуканки и голяма бутилка кола за 12,99. Под него лежеше мъртво врабче.

Оставаха два часа и няколко минути, а те се мотаеха безцелно. Но Кенеди не се сещаше какво друго биха могли да вършат. В игра на криеница в огромен град криещият се има страхотни предимства пред този, който го търси.

Но тя беше права за мястото. Знаеше, че тук има нещо, убедена бе в това. Бер Лусим бе преработил отровата си на място, което увеличаваше неимоверно рисковете за самия него. Защо майстор стратег би постъпил така глупаво?

Може би отговорът беше съвсем банален. Може би, преди да стане Предвестник, Бер Лусим бе патрулирал по тези улици. Може би тогава бе намерил старата фабрика и я беше запомнил. Само дето тогава още е бил нормален и не е планирал масово убийство.

Добре, да предположим нещо различно. Избрал е мястото по-късно. Търсел е определени предимства и това тук е имало такива. Каквито и да бяха те, са си стрували риска да изпрати очебийните си яркочервени камиони тук два пъти сам и да дойде лично, на безумно кратко разстояние от родната си земя, където бе издирван.

Два пъти. Камионите бяха идвали тук два пъти. А отровата беше втората пратка, а не първата. Но в такъв случай…

Диема застана до рамото й, без да издаде звук, и я стресна.

— Мамка му! — изруга Кенеди.

Момичето не губи време с извинения.

— Открили са каква е била първата пратка.

— Говори.

— Обикновен експлозив. Десет хиляди тона октонитрокубан^[1] и пет килограма ацетонов пероксид.

Кенеди се замисли за количествата.

— Пероксидът е запалителното съединение?

Диема кимна.

— И за какъв взрив говорим? Няма да е достатъчно силен, за да убие милион души, нали?

— Достатъчно силен, за да срине сградите между две пресечки. В зависимост от това къде го разположиш, можеш да причиниш десет-двайсет хиляди смъртни случая.

Очевидно момичето искаше да се върнат в камионетката. То се завъртя натам и погледна Кенеди очаквателно, но тя се опитваше да си припомни по-раншната си мисъл за камионите. Мозайката се бе подредила и експлозивът беше парченцето, което липсваше досега.

— Земя и въздух — промърмори тя.

Диема загря бързо.

— Книгата на Толър — каза тя. — „Вие не можете да избирате, защото Той ще говори отначало с Огън и Вода, а накрая със Земя и Въздух“.

— Провалихме се — каза Кенеди. — Мисля, че здраво се оплескахме.

— Как? Какво пропуснахме?

— Мислехме, че Бер Лусим ще пусне рицина във въздуха.

— Така е — настоя Диема. — Няма друг начин да избие такова количество хора.

— Но малки частни самолети? Това е най-свирепо охраняваното въздушно пространство в света. Никога не би могъл да е сигурен, че ще успее да премине. А моята идея за балкони и покриви — ако вятърът смени посоката, той остава на сухо. Не може да чака. Знаем поне това. Шеколни ни каза точното време.

Диема се замисли.

— Ако земята и въздухът бяха едно…

— Точно така — съгласи се Кенеди. — Помниш ли единайсети септември? Все още си била в училище, но…

— Помня — лаконично отвърна Диема.

— Когато кулите паднаха, се образува страховит облак от прах. Стотици хиляди тонове прах заляха улиците като ударна вълна из целия Манхатън. Много хора се разболяха само заради праха. И някои от тях още са болни.

— Ха! Той ще използва експлозива, за да взриви сграда…

— Да я превърне в прах. За да се получи масивна ударна вълна и кошмарен облак прах. А рицинът е в сградата, така че отравя облака. И се разпростира оттук по улиците. Земя и въздух се смесват в отровен коктейл. А той убива всеки, който си поеме дъх.

— Но къде? — попита Диема. — Коя сграда би избрал?

— Камионите са пристигнали тук само два пъти, Диема. Не се върнали повече.

Момичето се вторачи в нея озадачено.

— И какво?

— Не е избрал фабриката, защото е харесал обзавеждането й. Избрал я е, защото е точно в северния край на Бродуей. Това е системата за доставка. Бер Лусим е създал дуло на пушка, дълго двайсет километра и широко двайсет и пет метра. Мисля, че отровата никога не е напускала сградата.

 

 

За Ръш беше доста трудно да убеди Тилмън и Нахир да дойдат и да видят какво бе открил. Всъщност още по-трудно му бе да ги накара въобще да го изслушат. След като най-после го изслуша, Нахир реши, че „открил“ вероятно бе погрешната дума.

— Сградата бе претърсена от Елохим — напомни му той, а тонът му намекваше, че само глупак би имал нужда от подобни обяснения. — Можеш да си напълно сигурен, че всичко, което ти си видял, са видели и те и са го разследвали.

— Но това се забелязва само от определен ъгъл — обясни Ръш, като се опита да прозвучи спокойно и разумно. — И дори под този ъгъл се вижда само когато слънчев лъч попадне право върху него. Замаскирано е.

— Замаскирано срещу аматьори — каза Нахир. — Но не и срещу професионалисти.

— Къде е това място, Ръш? — попита Тилмън.

— В онова празно басейнче.

— Ямата? В задната част на сградата?

— Да. Точно там.

Тилмън го изгледа със съмнение.

— Проверих мястото — каза той. — Заедно с Кенеди. Решихме, че Бер Лусим е разположил там тавите си. Но нямаше и следа от нещо подобно.

Гласът на Тилмън беше по-мил от този на Нахир, но това не утеши Ръш.

— Мамка му! — изрева той. — Не си измислям и не съм тъпак. Знам какво видях. А сега, моля ви, елате и погледнете.

— По-късно — кисело се съгласи Нахир. — Сега нямаме време за това.

Ръш си погледна часовника, който показа, че остават само четирийсет и пет минути.

— По-късно? — повтори той.

Двамата мъже бяха възобновили разговора си и никой не му отговори. Нахир очевидно предаваше на Тилмън онова, за което говореше с Предвестниците в града. Държеше телефона до устата си и минаваше от английски на арамейски и обратно.

— Съжалявам — прекъсна го Ръш. — По-късно не върши работа.

Той дръпна телефона от ръката на Нахир и го метна през парапета.

Изненадата и яростта в изражението на Предвестника бяха адски приятни, но само за секунда. После Нахир се метна върху Ръш и го стовари на земята.

— Да не си откачил? — изсъска той. — Да не искаш да умреш?

— Никой няма да убива никого — тихо се обади Тилмън.

Достатъчно тихо, така че изщракването на предпазителя на беретата му прозвуча оглушително. Добре стана, че той пое юздите на разговора, защото гръклянът на Ръш бе почти смачкан от лакътя на Нахир и той не можеше да говори, нито да си поеме дъх. Лицето му бе притиснато в чакъла, а той нямаше представа как се бе озовал там. Никой от крайниците му не можеше да помръдне.

— Прибери оръжието — обърна се Нахир към Тилмън. — Или това ще приключи зле.

— Ще го прибера с радост — отвърна Тилмън. — Но пусни хлапето. То просто се опитваше да привлече вниманието ни.

— Е, успя да привлече моето. И мога да прекърша врата му, независимо дали ще стреляш по мен, или не.

— По-разумно е да го пуснеш, а аз да си прибера пистолета.

Последва кратко болезнено мълчание. Или поне болезнено за Ръш.

— Ще го пусна — обеща Нахир. — Но ако проговори отново, ще счупя и двете му ръце.

Внезапно натискът върху тялото на младежа изчезна, а Нахир скочи на крака. Ръш обаче си остана там, където беше. Можеха да го хвърлят отново на земята само ако допуснеше грешката да се изправи.

— Елате да видите шибаната врата — каза той сериозно.

— Предупредих те, момче.

— Не — обади се Тилмън. — Да отидем да видим вратата. Убеди ме, Ръш. Каквото и да си намерил, току-що си рискува врата заради него.

— Е, направих необходимото — изхърка Ръш и се надигна.

Заслизаха бавно по стълбите. Движенията на Тилмън очевидно бяха затруднени и той се нуждаеше от повече подкрепа. Но се справяше по равното, когато Ръш ги поведе през двойната врата и ги насочи към ямата.

— Ето там — посочи той. — Далечната страна. Под стъкления покрив.

Нахир влезе първи, а Ръш застана настрани да направи път на Тилмън. Искаше двамата мъже да видят вратата с очите си. После обаче забеляза, че слънцето отново се бе скрило и те може да пропуснат целта.

— Добре — каза той, като бързо пристъпи между тях. — Дайте да ви покажа.

Нямаше нужда да се притеснява. Пролуката в стената на ямата беше ясно видима въпреки лошата светлина, защото вратата бе отворена, а тъмнината отвъд нея бе по-дълбока отколкото в ямата.

Но Нахир и Тилмън не гледаха вратата.

А мъжа, който стоеше от другата страна на ямата, точно срещу тях.

— Това е лош късмет — проговори мъжът със спокоен, почти тържествен тон.

— Бер Лусим — ахна Нахир.

Предвестникът изглеждаше замръзнал на мястото си, неспособен да осмисли това, което вижда.

Ръш изпита нещо като замайване. Бяха дошли толкова далеч, за да присъстват на тази среща, че за миг той почти повярва, че някои неща наистина са предопределени.

Бер Лусим ги разглеждаше хладнокръвно. Ако се чувстваше заплашен от присъствието им, това не личеше по лицето и позата му. Ръш реши, че това е доста ужасяващо.

— В тези последни моменти на стария ред — заговори Бер Лусим — все още е възможно хората да умрат. Но след това последно велико умиране смъртта ще приключи завинаги. Следователно смятам, че от моя страна ще е прекалено самонадеяно да ви убия. И нагло. Сякаш утвърждавам силата си в този живот, макар да навлизам в следващия, във вечния свят. Не изпитвам желание да извърша това. Така че ако искате да умрете, трябва да изразите предпочитанията си или да демонстрирате желанието си чрез категорично действие.

Нахир скръсти ръце над гърдите си и внезапно две сики се озоваха между пръстите му.

Бер Лусим се засмя, сякаш беше чул адски смешен виц.

— Да — кимна той. — Нещо такова.