Адам Блейк
Децата на Юда (72)

71.

Кенеди не звънна, за да предупреди Изи, че се прибира. Истината бе, че се страхуваше. На този етап се плашеше от думите повече от всичко, защото първото, което направи, когато най-после се приземиха на „Хийтроу“, бе да прочете съобщенията, изпращани от Изи цяла седмица.

Никога не беше имала желание да стане археолог, но познаваше археолози. И това тук й приличаше на археология. Изравяне на следи от изчезнал начин на живот.

Тонът на Изи преминаваше от бъбрив към горчив и накрая — прощален.

А в мрачните дни — вторник, сряда и днес — нямаше никакви съобщения, никакви.

Тя взе влака до Лестър. Нямаше доверие в шофьорските си способности в момента. Такси я отведе от гарата до Найтън. Шофьорът дрънка нещо през цялото време, но тя не чу и дума.

Помоли го да почака. Може би въобще нямаше да се забави.

Каролин отвори при третото позвъняване. Изненада се да види Кенеди и ако се съдеше по стиснатите й устни, изненадата не бе от приятните.

— Здравей, Хедър.

— Здравей, Каролин — отвърна Кенеди, замисли се за момент и реши да пренебрегне любезностите. — Тук ли е Изи? Бих… бих искала да поговоря с нея. Само за минута.

Каролин кимна и се оттегли. Кенеди остана пред прага в лекия летен дъждец и се заслуша в отдалечаващите се стъпки.

Не чу приближаването на Изи, защото приятелката й бе по чорапи. Просто внезапно се появи пред нея. Вратата се отвори широко и Изи се хвърли в прегръдката на Кенеди и я зацелува свирепо, сякаш искаше да я насини.

Останаха така дълго време. Каролин дойде в коридора зад тях и ги загледа с ледено мълчание като жената на Лот, втренчена назад към градовете в равнината. После отново изчезна.

— Провалих се — каза Кенеди, когато Изи най-после освободи устата й. — Но те обичам, Из. Не мога да си представя, че ще изчезнеш от живота ми. Ако ми дадеш още един шанс, никога вече няма да те отблъсна.

— Знаех си — промърмори Изи в ухото й.

— Какво знаеше?

— Че ако удържа достатъчно дълго, ще намериш начин да си повярваш, че ти си виновна, задето изчуках онова хлапе. Ти си гений, бебчо. И затова се нуждая от теб.

Целунаха се отново, но Изи се отдръпна от прегръдката и се вторачи в улицата.

— Таксито теб ли чака?

— А, да — отвърна Кенеди.

— Слава богу. Да вървим.