Адам Блейк
Децата на Юда (19)

18.

Диема заживя сред народите и изучи обичаите им. Мислеше, че вече ги знае, но откри, че има разлика между ръководените от учителите й пътувания и тази велика одисея, това страхотно пътешествие в непознатото.

За да оцелее в света на адамитите напълно сама през повечето време, Диема нямаше друг избор, освен да се нагоди към него, което бе тежка задача. Ходеше на случайни срещи и сбирки, групи за подкрепа, купони за запознанства, караоке вечери по баровете, бизнес семинари, рок концерти, вечерни класове и групи за молитви. Профучаваше през тях като екзотична частица през резервоар с пяна, натрупвайки маса и бързина, усвоявайки ролята си. Беше млада и доста привлекателна, но все още не можеше да контролира напълно сигналите за общуване, които изпращаше, затова повече от веднъж се озова в ситуации, в които рискуваше да я нападнат или изнасилят. Но тя се справяше с лекота с мъжете, които я заплашваха, и показа справедливост, като само ги нараняваше, но не ги превръщаше в инвалиди. Всеки от тези инциденти беше урок за нея. Никога не бе предполагала колко важен е сексът сред неизбраните и колко голяма част от ежедневния им живот е посветена на него.

Тази част от задачата на Диема, която Куутма бе нарекъл „приспособяване“, нямаше срок. Тя сама трябваше да реши кога е готова да продължи. Нужни й бяха три месеца. Отчасти се дразнеше от загубата на време и устрем, но от учителите си бе научила колко важно е търпението, когато искаш да си стъпил здраво на земята. Ако се наведеш извън центъра на тежестта си, дори и най-слабият противник може да те повали. А тя не възнамеряваше да допусне подобна грешка.

Или пък просто отлагаше. Някои от нещата, които откри тук сред хората, й подействаха по неочакван начин.

Например телевизията. Първия път, когато пусна телевизора в хотелската си стая, тъй като изпитваше нужда от някакъв шум, попадна на нарисувана котка, която преследваше нарисувана мишка през безкрайна къща. В продължение на пет минути седя като хипнотизирана. Как бе възможно да съществуват такива идиотски шедьоври? Кой идиот гений ги беше създал?

Анимационните филмчета станаха неин грях. Винаги, когато й се налагаше да убие време някъде, където имаше телевизор, тя търсеше детските канали и седеше с часове, погълната от света на говорещи зайци и патици, на временната смърт и трагикомичните перипетии на тази велика компания.

Анимационните филмчета бяха барикада срещу кошмарите. Диема често сънуваше как убива момчето, чието име — Роналд Стивън Пинкъс — просто не можеше да забрави. Но в сънищата й смъртта му бе сизифовски труд, който винаги трябваше да започне отначало още в мига, щом свърши. Будеше се със сълзи по лицето и се мразеше заради тях. Те бяха признак на вътрешна слабост, която трябваше да изолира и унищожи. Роналд Стивън Пинкъс бе накарал някаква малка част от нея да започне война с всички останали. Но тя беше силна и издръжлива и бе убедена, че ще надвие нежеланата частица. Щеше да разбере, че е спечелила, когато кошмарите престанат.

Малко по-късно реши, че е готова. Беше чела дадените й от Куутма документи безброй пъти, знаеше ги наизуст и бе избрала откъде да проникне.

Най-основното тайнство на Предвестниците бе приемането на келалит. Бер Лусим и последователите му със сигурност не се бяха отказали от него и макар да можеха да се снабдят с оръжия и припаси откъде ли не, основните съставки на смъртоносната дрога бяха трудни за намиране. Диема проучи няколко търговци, които Бер Лусим познаваше, и избра един от тях. Той бе прочут с дискретността си и бе използван редовно от предишния Куутма в дните, когато Бер Лусим все още бе сред избраните.

Първият й избор се оказа безплоден, а също и вторият. Но три явно беше щастливото й число. Бе наблюдавала третата къща в Париж по-малко от седмица, когато видя пратеника на Бер Лусим, човек, когото познаваше от досиетата на Куутма, да идва да прибере покупката. Проследи го отдалеч и намери строежа, в чиито бараки се намираше френската резиденция на Дявола.

Тя действаше бавно и предпазливо. Не приемаше нищо за даденост. Наблюдаваше, премисляше и не бързаше. Беше войник, чието сърце се радва на предстоящата задача.

През следващите няколко месеца Диема си изгради ясна представа за мрежата на Бер Лусим. Беше много по-малка от тази на Куутма, разбира се. Все пак се състоеше главно от членове на собствената му група, които се бяха откъснали от племето по същото време като него.

Научи за разкола, като подслушваше разговорите им. Притежаваше усилвател със самонасочване, изработен за американската армия, натъпкан с безброй нива интелигентни филтри за шум. Можеше да го нагласи така, че да чуе през три стени. Подслушваше просната по корем върху покривите на къщите и междинните спирки на Бер Лусим, затворила очи и изключила външния свят, съсредоточена само върху звуците в усилвателя. Сдоби се с това, от което се нуждаеше.

Изучи децентрализираната командна структура на Бер Лусим. Воините на негово разположение бяха по-малко на брой от истинските Елохим, но все пак повече, отколкото бе очаквала. За нейна изненада той бе успял да привлече и други Предвестници, които преди бяха смятани за верни. Очевидно Шеколни не беше сам в недоволството си от новата Гинат Дания.

Научи, че Бер Лусим разчита много на двама от лейтенантите си — Елиас Шъд, който беше тъп, брутален и опасен като дерайлирал влак, и Хифела, Лицето на черепа, много по-опасен и почти толкова бърз като самия Бер Лусим.

Научи за книгата на Толър, която не би трябвало да я изненада. Толър вече беше познат на Елохим, а мозък като този на Бер Лусим очевидно би го намерил за страшно привлекателен. Но не Бер Лусим беше този, който ръководеше всичко, а Шеколни, опозореният старейшина, наричан Пророка от Бер Лусим и хората му. Лусим явно бе сведен до по-дребната роля на изпълнител, с негово съгласие, разбира се, а извратената, но свирепа лоялност на последователите му бе прехвърлена към Шеколни. Отнасяха се към него с почтителност и му се подчиняваха безпрекословно.

Най-шокиращо бе онова, което той ги караше да правят.

Диема се върна при Куутма и му разказа какво бе открила: как ренегатите Елохим изгарят всички екземпляри от книгата на Толър по света, с изключение на своя собствен, и убиват всеки външен човек, който може да я е прочел.

Куутма дори не се престори на изненадан.

— Вършили сме подобни неща, за да предпазим собствените си писания — напомни й той.

— Да, за да ги предпазим — съгласи се Диема. — Но това е повече от предпазване.

После тя му разказа какво прави Шеколни и какво се надява да постигне с това.

Куутма се засмя. Но смехът му бе изпълнен с невяра и горчивина.

— Страхотна работа — каза той. — Стотици хиляди с един удар. Може би дори милиони. Той предизвиква Господ да се намеси, макар да се преструва, че се вслушва в божиите думи. Игра на предизвикателство срещу небесата.

— Каква игра? — попита Диема и Куутма й обясни правилата.

Двама мъже се впускат в действие, което ще ги унищожи — например карат коли една срещу друга със скорост, достатъчно висока за смъртоносна катастрофа. И губи този, който отбие настрани.

— Не вярвам, че Господ ще си играе на това — отбеляза тя мрачно.

— Малка сестричке — отвърна Куутма, — със сигурност го прави. Но не Той шофира колата. Избира си пълномощници. И на този етап избра теб.

— Ти ме избра, Танану.

— Вярно е. Но кои са обстоятелствата, които те превърнаха в правилния избор? Те не зависеха нито от мен, нито от теб. Провидението се движи чрез нас в собствената си посока и тя се различава от нашата до такава степен, че преминаването му може да ни навреди. Можем само да се надяваме, че ще оцелеем, след като волята Му бъде изпълнена. Не можем да искаме да разберем.

Той се вгледа в Диема замислено.

— Постигна голям успех за много кратко време.

— Благодаря ти, Танану.

— Но едно от нещата, които си извършила, не ме прави щастлив, малка сестричке. Изпълва ме със страх.

Лицето на Диема остана безизразно, но стомахът й се сви.

— Не съм сторила нищо, с което да проваля плана ти, Танану — каза тя.

— Разбира се, че не си — съгласи се той. — Но по време на странстванията си се отклонявала от задачата, за да проучиш въпрос, който не е свързан с нея.

Диема сведе глава, отчасти за да скрие изписаната по лицето й вина, а и защото наистина се срамуваше.

— Няма да се повтори — обеща тя решително.

— Роналд Стивън Пинкъс — каза Куутма, като наблегна на всяка дума. — Момчето, което уби. Проучвала си семейството му, родителите и живата му сестра. Защо го направи?

Диема се насили да погледна Куутма в очите.

— Просто от интерес — отговори тя. — Нищо повече. Учителите ни учеха да изследваме системата в света на адамитите. Семейството на момчето е система. Моето действие я промени. Исках да видя как системата реагира на промяната.

— И нищо повече?

— Нищо повече, Танану.

Куутма кимна.

— Нарече се с името на семената от смокиня — напомни й той. — Проучи ги. Лекотата е добродетел, която ще ти послужи чудесно. Да летиш през живота на адамитите, но без да го докосваш и без да бъдеш докосната. Казвам го не да ти се карам, а за да ти помогна.

— Какво да правя сега? — попита Диема, която отчаяно искаше да смени темата.

— Събери ги — бързо отговори Куутма. — Всичките. В определения ред, който вече обсъдихме.

И тя го направи. Остави провидението да си свърши работата. Остави чука да се срещне с пирона.