Адам Блейк
Децата на Юда (49)

48.

Диема, Тилмън и Ръш отлетяха от „Хийтроу“ за летище „Ферихеги“ в Будапеща в дванайсет и половина през нощта. Използваха фалшиви документи, с които ги бе снабдил познат на Тилмън на име Бени.

Полетът трая само два часа, така че не можеше да става и дума за спане. Ръш беше донесъл някои от книгите, които бе откраднал от колекцията в Райгейт Хаус, и използва времето да потърси Йохан Толър в съдържанието на всяка от тях.

Диема си сложи слушалките и започна да гледа анимационно филмче. Беше много красиво, но след малко тя реши, че не й харесва. Започна с това как един мъж загубва жена си и тъгува за нея: емоционалната пропаст, която се отвори пред Диема, далеч не отговаряше на очакванията й от рисувано филмче. Тя искаше бурна война между котка и мишка, насилие, което изкривява света, а после го връща в нормалното му положение.

Ядосана и раздразнена, свали слушалките и ги натъпка в джоба на седалката.

— Може ли да ти задам един въпрос? — попита я Ръш.

— Не — изръмжа Диема.

Беше забелязала колко често той поглеждаше към нея и това я раздразни толкова силно, че бе готова да смени мястото си.

— Не е голяма тайна, заклевам се в Бога. Става дума за Толър.

Диема се завъртя към него и го изгледа студено.

— Един въпрос. После ще ме оставиш на мира.

— Добре, ето. Толър казва, че е роден в тъмнина. Наистина ли е вярно? Твоите хора наистина ли живеят под земята?

Диема продължи да го гледа вторачено и безмълвно още няколко секунди. Накрая взе слушалките и ги нахлузи обратно на ушите си.

— Добре, съжалявам — бързо се извини Ръш. — Ако не искаш да отговориш, няма проблеми. Загрявам. Май това е една от големите ти тайни. Различен въпрос. Какъв е пасажът в свещените ви книги, който говори за трите хиляди години? Онзи, на когото Толър основава пророчествата си? Възможно ли е той да е броил от друга начална дата?

Диема потисна желанието си да прекърши гръкляна на момчето.

— Адамитите, които четат нашето евангелие, умират — напомни му тя. — Така че, ако това е въпросът ти, ще отговоря. После ще ти прережа гърлото на паркинга на летището. Ти решаваш, момче.

Ръш преглътна заплахата замислено.

— Добре — каза той след малко. — Забрави въпроса. Какво ще кажеш за това? Робърт Блекборн говори за странния кръстен знак, който Толър правел, но никой друг не го споменава. Чудех се доколко е различен от нашия.

Диема се намръщи.

— Да не искаш да те благословя?

— Исках да видя как се кръстиш. Това е всичко.

Стори й се, че се занимава с досадно бебе. Раздразнена, тя му показа знака на примката няколко пъти, а той я наблюдаваше развълнувано. Освен ако това не беше преструвка, която да му даде възможност отново да оглежда гърдите й.

— Може ли да опитам? — попита той накрая. — Или ще бъде богохулство?

Диема сви рамене с безразличие.

— Давай.

Ръш размърда ръка, сякаш страдаше от силни болки в стомаха и се опитваше да ги облекчи. Развеселена въпреки желанието си и доволна, че това разсейва мрачните й мисли, предизвикани от филмчето, Диема започна да го учи.

— Не цялата ръка, не така. Показалецът трябва да бъде протегнат и да сочи към гърдите ти. Не го прави толкова бързо, завърти само веднъж. Недей да въртиш ръка непрестанно. Представи си часовник, поставен на гърдите ти. Представи си как стрелките му се движат в обратната посока. Следвай ги с пръста си.

— Няма да го схвана — измърмори Ръш, но продължи да се опитва.

Накрая почти го успя.

— А казваш ли нещо в същото време? — попита я той.

— Можеш да кажеш: хе кул тайрах берал — нека Обесеният да те благослови.

— Ха кул тиар береш.

— Тайрах. Тай-рах.

— Ха кул тайрах берал.

— Хе кул.

— Хе кул тайрах берал.

— Ви ве кул те.

— Какво е това?

— И теб.

— Добре. Какво друго? Да, чудех се…

— Край на въпросите — прекъсна го Диема.

— Този не е за Толър, а за теб.

— Не съм ти казвала, че можеш да разпитваш за мен.

— Не, не си, но можем да си разменим информация. Аз ти задавам въпрос, а после ти ме питаш. Като размяна на заложници.

— Прекрасна идея — каза Диема.

— Чудесно.

— Само дето аз не искам да знам нищо за теб.

Това най-после накара момчето да се отдръпне и да я остави на мира. Тя намери друго филмче, кратка анимация от 1935 година, режисирана от Текс Ейвъри, но не можа да й се наслади. Мислите й бяха прекалено неспокойни.

Диема стана от седалката и отиде в задната част на самолета, уж за да използва тоалетната. Нямаше нужда от това, но искаше да остане насаме с мислите си. Присъствието на момчето беше натрапчиво, независимо дали говореше, или не.

И двете тоалетни бяха заети, а сякаш за да я вбеси допълнително, Лио Тилмън също чакаше там. Той й кимна, което в сегашното й настроение й подейства като червено на бик.

Облегната на преградата, приковала очи в облаците, тя му заговори, без да го погледне:

— Разбра ли плана, който очертах? — промърмори така, че гласът й едва се чу над ръмженето на двигателите.

— Мисля, че да — отговори Тилмън. — Защо?

— Защото смисълът да пътуваме отделно е да заблудим хората на Бер Лусим. Ако проверяват полетите към града, няма да осъзнаят, че работим заедно.

— Да, това го схванах.

— Би трябвало да наблюдават Кенеди, а не нас.

— Разбира се.

Тонът на Тилмън беше небрежен и вбесяващо спокоен.

— Ти самата каза, че може да проверяват списъците с пътниците на пристигащите полети. Предполагаме, че нямат шпиони в самолета. Толкова е невероятно, че можем да го смятаме за невъзможно.

Диема не бе склонна да му остави последната дума.

— Не поемаме излишни рискове — рязко излая тя. — Само глупак би действал така.

Тилмън не отговори. Тя се огледа наоколо. Той я наблюдаваше с небрежно любопитство.

— За първи път ли си на мисия? — попита.

— Не. Боец съм почти от година. И бях под прикритие във вражеска територия през повечето време.

Той кимна и изражението му се промени в нещо, което й заприлича на съжаление.

— Целият свят е вражеска територия за теб, нали? С изключение на малко парченце земя. Нищо чудно, че ти и хората ти откачате.

— Да бе, а твоето общество е паметник на разума — презрително отвърна Диема.

Как смееше този бандит, този проклет палач, да я поучава? Да й говори снизходително?

— Ние не превръщаме убийството в причастие — добави Тилмън.

— Как ли пък не! — възмутено извика Диема. — Правите го. Разбира се, че го правите. Свещениците и епископите ви благославят войници и касапи от векове. И все още го правят. В един ден убивате повече от своите, отколкото ние сме убили през цялата си история. Половината от приказките, романите и филмите ви имат герои убийци. Цялата ви култура е култура на насилието. Непрестанно се стремите към собственото си унищожение. Това ви определя. Унищожавате света, който ви е бил даден. Отнасяте се с него като с курва вместо с майка, а после…

Диема се насили да замълчи и да потисне гнева си. Тилмън все още я наблюдаваше втренчено, но изражението му беше непроницаемо.

— Е — каза той спокойно, — тук ме пипна. И двамата стоим тук, хлапе. На ниската морална плоскост.

— Не мисля, че бих могла да сляза толкова надолу — отвърна Диема, — дори и да копая хиляда години.

Тя го остави и се върна на мястото си. Разговорът не подобри настроението й и все още не можеше да се успокои. Почувства облекчение, когато самолетът най-после се приземи и можеше да се задейства. Движението винаги я лекуваше.

Минаха бързо през митницата и имиграционните. Носеха само ръчен багаж, а новите им паспорти издържаха проверката.

Беше й наредено да слезе до третото ниво на краткосрочния паркинг, където щеше да бъде посрещната от Известител на Елохим, който познаваше мястото. Той щеше да стои до синя „Шкода Фабия“ и да носи със себе си оборудване, от което тя и екипът й да си вземат нужното.

Диема го видя веднага щом излезе от асансьора. По-точно, видя и двамата. Чакаха я двама мъже с ръце в джобовете, солидни и търпеливи. Тя се завъртя към Тилмън и Ръш, които вървяха зад нея.

— Чакайте тук — нареди им. — Ще говоря с тях сама.

— Като се има предвид какво си говорихме в Англия за доверието — грубо каза Тилмън, — мисля, че идеята ти е ужасна.

— Ще бъда сама за минута — настоя Диема. — Ако това беше засада, щях да я уредя по телефона, преди въобще да се качим на самолета. Нямаше да се мъча да сглобя нещо сега.

— Минута — строго каза Тилмън. — Давай.

Тя прекоси трийсетте метра асфалт, които я деляха от двамата Елохим. По-близкият се усмихна и разтвори ръце. Прегърнаха се нежно.

— Толкова се радвам да те видя, Диема — промърмори той в ухото й.

— И аз се радвам да те видя, Нахир — отвърна тя равнодушно.

Беше се променил много, откак го видя за последен път, но вероятно не повече от самата нея. След като бе живял изложен известно време на слънце и въздух, той бе загубил типичната за племето бледост. Но там, където кожата на Диема отначало бе станала на петна, а после се бе зачервила, тази на Нахир бе придобила богатата мургавина, каквато членовете на племето вероятно бяха притежавали, докато бяха живели на чист въздух, а не под земята. Беше се променил и в други отношения. Очевидно се бе сдобил със самоувереност и уравновесеност, каквито никога не бе имал в Гинат Дания. Нищо чудно, че вече го бяха издигнали на важен пост.

Вторият мъж, Шрага, когото Нахир й представи, й беше напълно непознат. На него също му личеше, че е живял сред адамитите, но в неговия случай кожата бе потъмняла, а косата бе изсветляла до онзи цвят, който понякога наричат „ягодоворусо“. Щеше да изглежда адски екзотичен в Гинат Дания.

Те връчиха на Диема друг комплект документи. Ново име, унгарски паспорт и шофьорска книжка, банкова сметка, от която да тегли, и оръжия. Нахир бе предположил правилно, че тя ще остави ножовете, пистолетите и отровите си в Лондон и ще поднови запасите си при първа възможност.

— Куутма ни предаде съобщението ти — каза той, докато тя разглеждаше пистолетите, разглобяваше ги и ги сглобяваше, проверяваше тежестта и мерниците им.

Беше рисковано да го прави на паркинга, но бяха заслонени от вдигнатия капак на багажника, а и Диема искаше да приключи и да изчезне оттук колкото се може по-скоро.

— Той ни нареди да ти помогнем с всичко необходимо и ни обеща две дузини Предвестници в допълнение на тези, с които разполагаме. Някои вече пристигнаха. Искаш ли да ги инструктираш лично?

— Не — отговори Диема. — Не още. Трябва да свърша други неща. Предполагам, уверили сте се, че не са ви проследили дотук. Но аз няма да поема този риск отново, с вас или с някого другиго. Ако има новини, съобщете ми ги по телефона или по уговорените канали. Ако няма нищо ново, оставете ме на мира.

Нахир се вторачи в нея, едновременно обиден и притеснен.

— Разбирам — сковано каза той. — Ти ръководиш мисията.

— Точно така — потвърди Диема, все още погълната от арсенала.

Заедно с шестте ножа сика и модифицирания „Дан-инжект“, който бе избрала и поръчала за Кенеди, тя избра китайски полуавтоматичен пистолет и деветмилиметров ръчен, достатъчно малък, за да го прибере в кобур на глезена си. Прибра и двете оръжия в спортния сак, който Шрага й подаде. След секунда добави и карабина „Рюгер 44“.

— Следвайте инструкциите, които Куутма ви е дал — каза тя на двамата мъже и взе няколко кутии с амуниции. — Търсете възможни адреси или райони, от които Бер Лусим може да действа. Покажете снимките на хората му на вашите Елохим и ги накарайте да запомнят лицата и имената им. Освен това търсете камиони, ванове или коли с логото и името на „Скоростен превоз“. Ако откриете нещо положително или дори само обнадеждаващо, веднага ме уведомете.

— Теб ли? — попита Нахир.

Диема кимна.

— Да, мен. И после чакайте. Аз ще реша какви действия да предприемете. Онези мъже, които стоят до асансьора, са основният ми екип засега. Заедно с онази неверница, Хедър Кенеди. Сигурна съм, че Куутма не е пропуснал да ви уведоми за това.

Тя кимна на Тилмън и Ръш, които се приближиха към тях.

— Избирай — каза на Тилмън.

Той се зарови сред предложените оръжия, наблюдаван с безмълвно възмущение от двамата Елохим. Накрая вдигна модифицирана берета, която приличаше на състезателен пистолет.

— За .380 ли е пригодена? — обърна се той към Предвестниците.

Шрага кимна мълчаливо.

— Добре тогава — реши Тилмън. — Ще я взема. Благодаря.

— Ами аз? — обади се Ръш. — Аз няма ли да получа оръжие?

— Стрелял ли си някога? — попита го Диема.

— Не.

— Значи няма да получиш. Инак ще бъдеш по-опасен за нас от враговете.

Тя надникна отново в багажника на колата. Сред оръжията имаше и различни предмети, очевидно изостанали от тренировъчни упражнения. Диема взе малък цилиндър от черна пластмаса с халкичка от едната страна като на кутия от безалкохолно. Метна го на Ръш.

— Ето — каза тя. — Ти получаваш това.

Той завъртя цилиндъра в ръцете си, като го оглеждаше внимателно, сякаш можеше да избухне всеки миг. После намери етикета му. „Бомба със зелена боя. 400 мл. Пръска на 8 метра.“

— Страхотно — изсумтя Ръш. — Много смешно.

Диема не го слушаше. Беше насочила вниманието си обратно към Нахир и Шрага. Беше им казала всичко необходимо, но знаеше, че мъжете често приемат по различен начин инструкции, дадени от жена.

Затова реши да им обясни всичко отново.

— Не участвате в това — каза им тя. — Ролята ви е да събирате информация. Когато сте нужни за нещо повече, ще ви помоля за помощ. Говоря от името на Куутма. Ако се съмнявате, можете да го попитате. Дръжте си очите отворени и не пипайте нищо. Това е всичко.

Нахир настръхна.

— Това е абсурдно — възрази той. — Нуждаеш се от нас.

— Не съм съгласна — кротко отвърна Диема. — Изпълни нарежданията, братко. Моля те. Служим на същия бог и на същия град. Всичко ще е наред, стига да ми помогнеш, когато се нуждая от помощ.

Тя замълча за момент, приковала очи в неговите.

— Тези оръжия не могат да отведат до теб или хората ти, нали? — попита тя, като посочи пистолетите и мунициите в багажника на колата.

Шрага поклати глава.

— Добре. Тогава закарайте колата до Катона Йозеф Утка. Оставете я там заключена, а ключовете скрийте върху задната лява гума. Оставете всички оръжия на мястото им. Ако се нуждаем от нещо допълнително, докато сме тук, ще си вземем каквото ни трябва. Предполагам, че сте докарали и втора кола за нас?

Нахир й подаде комплект ключове и кимна към колата от другата страна на паркинга — черно „Ауди А4“ с унгарски регистрационен номер.

— Ами ти? — объркано попита Шрага. — Трябваше да те отведем в обезопасената къща и да те настаним там.

— Ще отидем в града сами — отвърна Диема, като тръгна към другата кола. — Успешен лов, братовчеди. И Господ да помага на всички ни.

— Нека Той те наблюдава — промърмори Шрага, като се поклони.

Ще трябва да върши много повече от наблюдение, помисли си тя и се качи в колата, последвана от Тилмън и Ръш.

— Бомбата с боята беше прекалено жестока шега — каза й Ръш, който изглеждаше наистина наранен.

— И животът е такъв — отговори Диема.