Адам Блейк
Децата на Юда (26)

25.

— Това — каза Манолис, — ще е грубо нахлуване.

Тилмън си повтори думата наум и откри, че не я харесва.

— Няма ли начин да го извършим с финес? — попита той. — Да проникнем и да се измъкнем, без никой да ни усети?

Намираха се в задната стаичка на „Пантеонът“ и Манолис отново седеше зад бюрото. Беше захвърлил „Линукс“, който бе обичайната му система, и се бе върнал към някаква командна структура в зелен текст на черен фон, която се движеше адски бързо. Екраните бяха пет на брой, отварящи се един от друг и връщащи се обратно в накъсана каскада.

— Иска ми се — промърмори той разсеяно. — Но никой няма право на достъп до тези данни в реално време, Лио. Дори не и правителството. Трябва да разбереш, това не е само една система от камери. А хиляди системи, милиони отделни машини, повечето поставени от местните градски съвети за контрол над пътното движение или наблюдение на рискови обществени места. Полицията, армията, МИ5 и МИ6 дават нареждания за издирване чрез тези системи и получават достъп. Но те следват протокола, минават през необходимите канали и чакат. А това, което ние правим, е различно. Ние ще разпитаме всички системи едновременно.

— И можеш да направиш това? — възхити се Тилмън.

Манолис въздъхна тежко.

— Мога да го направя, по дяволите. Но не за дълго. Веднага след като вляза, всяка система ще докладва за проникване и всеки оператор ще се опита първо да ме изхвърли, а после да ме открие. И ще успеят, ако им отпуснем достатъчно време. Заместващите сървъри, дори и най-добрите, не са създадени да устоят на подобно ниво на проникване. Затова, преди да открият местонахождението ни, ще си вземем онова, което ни трябва, и ще изчезнем. Номерата, моля.

Тилмън му подаде сгънат лист, на който бе написал пет различни регистрационни номера. Манолис ги вкара един по един в търсачката в долния десен ъгъл на екрана. Направи го грижливо, проверявайки цифрата след всяко тракване по клавиатурата. Всички номера принадлежаха на мотоциклети, закупени в Обединеното кралство през последните шест месеца. И всичките бяха „Дукати Мултистрада“ в червено и сребърно със странични кошове и гуми „Пирели Скорпион“. Тилмън бе усетил непоколебимата увереност в гласа на Кевин, придружена от желание и копнеж, и би заложил живота си на точността на описанието. Дори най-простата „Мултистрада“ беше скъпа играчка, а машината, направила такова впечатление на момчето, явно бе изработена по поръчка. Това беше единственото, което им даваше шанс да открият мотора.

Из улиците на Англия бяха монтирани 4,2 милиона камери и голяма част от тях използваха система за оптическо разпознаване на регистрационните номера на колите. Така че на теория, ако съберяха всички данни от камерите, в които Манолис можеше да проникне, щяха да получат пет линии, разпрострени из пространството и времето, като всяка щеше да представлява пътя на един от петте мотора. Само една от линиите би пресякла магазинчето за цигари на улица „Файнс“ в Пимлико и тя беше целта им.

Манолис завъртя леко напрегнатото си лице към Тилмън.

— Готов ли си?

— Какво искаш да кажеш? Единственото, което трябва да правя, е да стоя тук, Мано. Действай веднага щом духът ти се раздвижи.

Манолис тракна по клавишите.

— Аз съм атеист — промърмори той. — Но много лош атеист. Да се надяваме, че господ ще вземе това предвид.

Прозорците по екрана се размърдаха като тесте карти, размесвано от професионалист, и се подредиха отново.

— Влязохме ли? — попита Тилмън.

— Да. Чакай, чакай, да, вече имаме победител.

— Така ли?

Манолис дръпна едно от прозорчетата настрани.

— Това са данните от централен Лондон — обясни той. — А този мотор с номер TC62BGZ е навсякъде.

— Бил ли е в Пимлико снощи?

— Ще те уведомя веднага щом разбера. Но предишния ден е бил в Клеркънуел. Това е тя, Лио. Чувствам го с душата си.

— С атеистката си душа.

— Да не мислиш, че християните имат монопол? Да, с атеистката ми душа.

Манолис замълча за момент, после изруга.

— Мамка му!

— Какво става? — попита Тилмън, но видя, че тестето намалява.

— Засякоха ме. Добра охрана. Прекалено добра, за да приемат бонбончето, което им предлагам. Не си правят труда да ме следят, а просто затварят системата, за да прекъснат връзката. Така че…

— Така че?

— Проникването се превръща в отвличане.

Дългите елегантни пръсти на гърка се движеха светкавично по клавиатурата.

— Сега контролирам движението из цял Лондон. Поздрави ме, Лио.

— Ти си подходящият човек за работата — отвърна Тилмън. — Това обаче не ги ли улеснява да ни открият?

— Да. След като се оттегля. В момента…

Манолис замълча отново и се съсредоточи върху информацията на екрана. Тилмън не каза нищо и го остави да работи.

— Готово — най-после каза Манолис. — Почти приключих. Лио, свали флашдрайва от машината, когато ти кажа.

Флашдрайвът беше яркожълт и украсен с усмихнатото лице на анимационно пате. Не беше знак за ирония, а просто част от много продукти, които Манолис бе купил евтино от продавач на едро. Възможностите на миниатюрното уредче го интересуваха много повече, отколкото вида му. Тилмън хвана малкото парченце пластмаса с показалеца и палеца си и зачака нареждането на приятеля си.

— Сега — каза Манолис и той изтегли флашдрайва.

В същия миг Манолис разпери ръце над клавиатурата и натисна четири-пет клавиша едновременно. Задържа така, докато останалите прозорци заизчезваха един след друг и накрая остана само един. На него актьорът Уилфрид Брамбъл говореше безмълвно на фона на метални рамки за легла и изхвърлени автомобилни гуми.

Манолис вдигна ръце от клавиатурата и размърда пръсти.

— Готово — ухили се той. — Смърт за тираните.

— Смърт? — повтори Тилмън.

Манолис сви рамене.

— Е, не точно смърт. Зависи от мнението ти за класическите британски комедии. Аз лично смятам, че „Стептоу и син“ беше страхотна. Така че давам на контрольорите на движението безплатен даунлоуд за първи и втори сезон. Това трябва да им попречи да ни проследят. Трудно е да се плува срещу течението, дори когато течението е по фиброоптичен кабел.

После Манолис извади очукан вехт лаптоп, за да провери данните, които бяха откраднали. Първоначалните му инстинкти не го излъгаха: регистрационният номер TC62BGZ бе записан от камера на площад „Винсънт“ в 11:30 предишната вечер. На самата улица „Файнс“ нямаше камера, но площадът бе достатъчно близо, а и придвижването на мотора през последните два дни им даде потвърждение. Беше записан шест пъти в Излингтън, на улица „Сейнт Питър“, а същия следобед и на улица „Онслоу“.

— Нищо чудно, че си я изгубил — отбеляза Тилмън. — Мислел си, че тя още ходи пеша. А докато ти си заобикалял, тя се е метнала на мотора. И вероятно е минала точно покрай теб.

— Едва ли — възрази Манолис. — Може да пропусна някои неща, но никога такъв мотор.

— Съжалявам — сухо отвърна Тилмън. — Не исках да проявя съмнение в професионализма ти. Добре, Мано, да изготвим план на действие. Искам да се запозная с това момиче. Колко можеш да ме приближиш към него?

— Мога да те стоваря в спалнята му. Меко като перце.

Тилмън се намръщи леко, защото момичето беше на половината на неговите години, а и бе видял кървавото доказателство за това на какво е способно в спалнята.

— Ще се задоволя и с предната врата — каза той. — И ще нося ботуши с железни налчета, за да ме чуе, че се приближавам. Не съм в настроение за самоубийство.

Телефонът звънна и Манолис вдигна. Каза два пъти „Да“, после го подаде на Тилмън.

— Приятелката ти — съобщи той.

— Коя приятелка? — учуди се Тилмън.

— Онази, която жена ми няма да одобри.

Тилмън взе телефона.

— Здрасти, Хедър.

— Помоли да те уведомя, ако потегля нанякъде.

— И накъде потегляш?

— Авранш. Нормандия. За един ден.

— Добре. Обади ми се, когато се върнеш.

— Ще го направя, Лио.

Тилмън затвори и върна телефона на Манолис.

— Кейтлин няма за какво да се притеснява — успокои го той. — Хедър има по-изискан вкус.

Манолис поклати глава тъжно.

— Жалко. Щяхме да сме чудесна двойка.

— Утеши се с работа — предложи му Тилмън.

И Манолис го направи. Лио реди пасианси три часа, докато старият му сержант обработваше безкрайните данни, съпоставяше и елиминираше.

— Ето — каза той накрая. — Мисля, че се справих, Лио. Това е мястото, където момичето ти е прекарало повечето си време през последните три дни. Имам предвид, цялото време, когато не е наблюдавало теб или изисканата блондинка.

— Къде е? — попита Тилмън, като остави картите настрани. — Къде живее?

— Очевидно в склад — отговори Манолис убедено. — На промишлен обект в Хейз — добави той и погледна приятеля си със съмнение. — Вероятно това е редовната й работа.