Адам Блейк
Децата на Юда (61)

60.

Предвестниците на Диема, след които вървяха Кенеди и Ръш, влязоха в пещерите Гелерт през врата, вградена в задната част на къща.

Ръш беше назад, докато се спускаха по стълбите към подземията, но не най-отзад, разбира се. Зад него, а и от двете му страни вървяха въоръжени Елохим, стиснали оръжията си небрежно, с деликатен намек, че всичко ще е наред, стига той да не спре, да не се бави, да не завие погрешно или да не изглежда прекалено много като адамит.

Къщата беше собственост на Елохим още от Средновековието, така че в нея не бяха променени много неща. В най-ниското мазе имаше ръчна печатарска машина, а на стената до нея — масивна дървена рамка със стотици прегради за букви.

Предвестниците на Диема плъзнаха рамката настрани с усилие, защото железните й релси бяха ръждясали. Докато бледите мъже и жени напрягаха гърбовете си, се чу звук като мучене на бик. Постепенно, сантиметър по сантиметър, рамката бе преместена и се разкри тъмният тунел зад нея.

Всеки от Предвестниците носеше очила за нощно виждане и бе екипиран с модерни оръжия.

Ръш получи фенер и ябълка.

Той бе едва ли не трогнат от ябълката. За разлика от гранатата с боя това беше обида, която Диема бе обмислила. Очевидно бе отишла да я купи отнякъде или поне си бе направила труда да я вземе от купата и да я запази за него. Този жест помогна на Ръш да възстанови нараненото си самочувствие след разпита.

— Значи фенерът е, за да виждам в тъмното — каза й той. — А ябълката е за когато огладнея. Какво да използвам за оръжие?

Диема прикова тъмните си очи в него.

— Ябълката трябва да ти напомня, че нямаш оръжие — отговори тя. — А че нямаш оръжие, трябва да ти напомня, че не си тук, за да се биеш. Ако решиш да се озовеш в боя, погледни ябълката и тя ще раздвижи паметта ти.

— И после?

— После отиваш и се криеш някъде, докато желанието ти за бой премине.

Обърна му гръб и Ръш видя как Кенеди проверява оръжието си, същото, което Диема бе носила по време на нападението в хотела. Но сега момичето разполагаше с едно от новите оръжия. Само Кенеди имаше обикновен пистолет и позволението на Диема да го използва, макар и при извънредни обстоятелства.

— За теб всичко е наред — промърмори Ръш.

Кенеди му се усмихна невесело.

— Ще се бием в пещера, Ръш — каза тя. — Срещу хора, които цял живот са живели в пещери и вероятно са разполагали с години да укрепят точно тази. Така че „всичко е наред“ не е съвсем точно.

Кенеди пъхна няколко резервни пълнителя в колана си, а пистолета — в кобура под якето си.

— Но Диема е права — добави тя.

— За какво? — попита Ръш.

— За битката. Не е твоя, нито моя. И нашият ред ще дойде скоро, но не мисля, че ще е днес. Затова и двамата трябва да стоим отзад и да ги оставим да си свършат работата.

— Защо тогава ти получи пистолет, а аз ябълка?

— Защото аз мога да стрелям, а ти не. Стой близо до мен.

— Защо? — изръмжа той. — За да продължиш да се отнасяш снизходително с мен?

— Защото ти си единственият, който няма да се изкуши да ми пререже гърлото в тъмното — отговори Кенеди. — Можем да се грижим един за друг.

Вратата вече беше отворена, тежката дървена рамка — дръпната настрани. Разкри се широк коридор, който се спускаше надолу под лек наклон. Първите няколко метра бяха застлани със сини плочки, които блестяха дори в сумрака на мазето. Отвъд тях се виждаше гол гранит.

Диема вдигна ръка — уговореният сигнал. Шестима Предвестници се хвърлиха в тъмното.

Тя им отпусна трийсет секунди, после сигнализира отново. Още няколко убийци се отделиха от групата и минаха през вратата.

Ръш застана настрани, за да ги наблюдава. Гледката го накара да настръхне, а когато се опита да преглътне, откри, че устата му е пресъхнала. Какво беше толкова страшно в тях? И защо сега бе по-уплашен, отколкото в стаята, когато беше заобиколен от тях, а те го гледаха, сякаш се опитваха да решат дали убийството му си струва чистенето на кръвта от пода. Може би виновни бяха очилата за нощно виждане, с които приличаха на въоръжени бухали. Не, осъзна Ръш, беше нещо друго.

Причината беше, че човек очаква доминиращите хищници в дадена екосистема да ловуват самостоятелно, а видът на тези убийци, движещи се във формация като отбор по синхронно плуване, сякаш нарушаваше някой физически закон.

Ръш беше част от последната вълна. От всяка страна го обграждаха Предвестници, а Диема тичаше точно пред него. Той очакваше стръмно спускане, отчасти заради ъгъла, в който бе отворът на тунела, но най-вече защото слизаха в пещера. Къщата обаче се намираше в подножието на хълма и след първите стотина метра коридорът се превърна в каменно стълбище, което водеше нагоре. На върха на стъпалата имаше широк пасаж с каменни колони по краищата. Многобройни сводести отвори водеха вън от него в четири посоки.

Диема и хората й не се забавиха, щом излязоха в по-обширното пространство. Бяха планирали подхода си, използвайки старите карти, и всеки екип бе научил маршрута си и не възнамеряваше да се отклонява от него освен в спешни случаи.

Групата, с която бе Ръш, влезе в третия отвор вляво и продължи напред през тесни тунели с толкова ниски тавани, че трябваше да свеждат глави, и огромни колонади като подземни катедрали. На всеки няколко метра пасажът се пресичаше от други. Някои се спускаха надолу, но повечето водеха нагоре към сърцето на тайния град, стотици метри над главите им и повече от километър встрани хоризонтално.

Поне не беше абсолютно тъмно. Тук-там в скалите имаше процепи, вероятно направени преди векове. Сива светлина проникваше през тях, вероятно от страничната част на хълма. Ръш се зачуди какво ли има в другия им край. Заешки дупки? Крайпътни светилища? Вероятно бяха само безвредни решетки, които минувачите смятаха за част от канализационната система на града. Светлината беше без значение за Елохим, екипирани с очила за нощно виждане, но Ръш се радваше на всеки процеп.

Много преди да стигнат до горните нива, се сблъскаха с първата линия на съпротива. Ръш пропусна схватката, защото тя приключи още преди да осъзнае какво става. Изскочиха от устието на дълъг прав коридор в напълно неосветено пространство и около тях настъпи суматоха. Без дори да спрат, Елохим започнаха да стрелят във всички посоки. Тихият шум от оръжията им звучеше като леко потропване по врата. По-тежките звуци от падането на тела контрастираха с почти беззвучните изстрели. Никой от хората на Бер Лусим не се приближи достатъчно, за да започне ръкопашен бой с нападателите.

Диема бе последвала съвета на Тилмън и оръжията, които връчи на хората си, бяха модифицирани версии на дан-инжекта на Кенеди. Модификациите бяха ужасяващи. Оръжията стреляха не само по веднъж, а изплюваха многобройни стрели на принципа на карабина. Диема бе запомнила колко време бе отнело на Предвестника, прострелян от Кенеди, да падне и бе поръчала да покрият стрелите с четири пъти повече от легалната доза приспивателно. Опити върху доброволци от собствените й хора доказаха, че единичен изстрел ще свали врага незабавно. А ако уцелят някого три-четири пъти, има сериозен риск от смърт заради срива на дихателната система. Затова лекари следваха бойците, проверяваха състоянието на падналите и в случай на нужда им инжектираха венозно ампакин.

Втората битка продължи по-дълго от първата, но краят й бе същият. Приклещени в мишите си тунели, надминати по оръжия и маневри, Предвестниците на Бер Лусим положиха всички усилия, но макар да се опитаха да продадат живота си скъпо, леденото милосърдие на Диема им показа, че няма да намерят купувач.

Други екипи се присъединиха към техния по пътя напред, проверили районите, които им бяха поверени, и не намерили никого или справили се с враговете. Третият сблъсък се превърна в сериозна битка, която продължи пълни двайсет минути. Ръш и Кенеди стояха отзад, но след битката тръгнаха по широкия коридор с нисък таван, където тя се беше провела, и им се наложи да прескачат проснатите тела на десетки Предвестници. По каменния под се виждаха петна кръв — хората на Диема очевидно не бяха победили само с помощта на стреличките.

Прекосиха това помещение и още две, но стигнаха само дотам. Половин час след като започнаха пътешествието си в недрата на хълма, откриха, че пътят им е блокиран от масивна стоманена врата, която никак не приличаше на антика. Един от хората на Нахир я огледа и не бе доволен от резултата. Ръш небрежно се приближи да подслушва, когато Предвестникът се изправи и докладва на Диема, но чу само няколко думи на арамейски.

Диема зададе бързо няколко въпроса, после излая заповед и трима Елохим тръгнаха назад, откъдето бяха дошли.

— Пред какво сме изправени? — попита Кенеди.

— Врата за сейф „Мослер-Бахман“ — отговори Диема.

Гласът й прозвуча разсеяно, тъй като мислеше усилено.

— Шрага каза, че компанията фалирала преди повече от десет години и е възможно някой друг да е инсталирал вратата. Или пък Бер Лусим я е купил от банка, която вече не е имала нужда от нея, и я е донесъл тук. Но Шрага твърди, че вероятно е дебела цял метър и тежи четирийсет тона. Те не биха успели да я занесат далеч.

— Значи ще я пробиете с оксижен? — попита Кенеди.

Диема поклати глава отрицателно.

— Дебела е цял метър — повтори тя. — А основата е бетон. Ще използваме пластичен експлозив.

Кенеди я погледна шокирано.

— Колко експлозив?

— Много. Но не ни се налага да събаряме вратата, а само да я откачим от скалата около нея. После можем да я съборим. Би трябвало да е лесна работа.

— Защо тогава изглеждаш така, сякаш си погълнала оса? — обади се Ръш.

Диема го изгледа неодобрително, сякаш напомнянето, че момчето още е живо, можеше само да развали настроението й.

— Защото ще отнеме време — кисело отвърна тя. — А колкото повече време им отпуснем, толкова по-малко ще харесаме онова, което ще намерим от другата страна на вратата.

 

 

Авра Шеколни изнесе проповед пред останалите Предвестници на Бер Лусим. Беше кратка и проста, тъй като времето ги притискаше.

Темата му беше разликата между земното и небесното и колко е трудно иззад воалите на светското и плътското да разбереш какво е вечно и чисто.

— Засега — каза той тържествено — виждаме през стъкло, мътно. Но после ще съзрем всичко ясно. Сега разбираме отчасти, но после ще знаем и ще бъдем познати. Като ваш учител, винаги съм се опитвал да ви доближа до това стъкло не за да надничате през него, а за да видите колко близо е вечният свят и колко тънка и крехка е бариерата, зад която Той ви чака. Но днес не говоря с тази цел. Днес вие ще преминете през воала и ще видите сами какво е било скрито. И заради смелостта ви, вярата и любовта ви един към друг и към светлината на истината воалът скоро ще изчезне завинаги. Вижте как скланям глава пред вас. Глупакът е казал, че няма Господ. Но аз ви гледам и знам, че има. Никой друг създател или дух не би могъл да сътвори нещо толкова красиво и идеално като вас. Дайте ми благословията си, мои синове, мои ангели. Благословията си, а после, ако мога да помоля за това, ако заслужавам, и живота си.

Някои от тях избърсаха сълзите от очите си, докато Шеколни вървеше сред тях. Други ги оставиха да текат по бузите им. Някои се протегнаха да докоснат ръцете му или крайчеца на робата му. Всички се подготвяха за предстоящото.

Бер Лусим се приближи до Шеколни и се прегърнаха набързо.

— Не трябваше да става така — каза Бер Лусим, но не поясни за какво говори — за смъртта на Хифела или за предстоящото.

— Всичко става по Божията воля, Бер Лусим. Не е необходимо да ти изнасям лекции за предопределеното. Ти си оръдие на предопределението. И това не е трагедия. Но струва ми се, че проведохме този разговор неотдавна. Единственото трагично нещо би било да оставим недовършени най-важните и окончателни неща. Все едно да изкачим висока планина и да тръгнем назад, когато върхът вече се вижда. Ще бъдем глупаци вместо светци. А мисля, че Господ обича глупците по-малко от грешниците.

— Не искам да съм нито едно от двете — каза Бер Лусим. — Успех, Авра.

— И на теб, приятелю. Ще се видим скоро.

 

 

Нужни им бяха десет минути да разположат експлозивите. Диема използва времето, за да се увери, че няма по-лесен начин. Надяваше се една от съседните стени да е била построена от хора, но всички бяха скали, много по-дебели от стоманената врата. Точно това бе причината да поставят вратата тук, а не някъде другаде. Бер Лусим бе избрал базата си добре.

— Това не ти ли се вижда малко откачено? — попита я Ръш, докато тичаха заедно с Предвестниците обратно към мястото, което според Шрага беше безопасно.

— В сравнение с какво? — сухо отвърна Диема.

Шрага раздаде тапи за уши и им каза да дишат през устата си. Не е необичайно силна взривна вълна да спука тъпанчетата ти, но ако човек си държи устата отворена, евстахиевата тръба ще изравни натиска и ще попречи на спукването.

Той предложи детонатора на Диема, но тя поклати глава.

— Ти си експертът — каза му. — Давай.

Шрага преброи обратно от десет, после натисна бутона.

Въпреки тапите за уши и далечното разстояние, Диема почувства звука от взрива като физически удар, сякаш боксьор с тежки пръстени по ръцете я удря в слепоочията. После усетиха ударната вълна, от която вратата се огъна, а въздухът изплющя като камшик. Диема не осъзна, че е паднала, докато не усети студените камъни под гърба си. Тя се надигна и изкрещя на хората си да действат. Знаеше, че никой не може да я чуе, но виждаха устата й и вдигнатата й ръка.

Хората на Нахир се втурнаха в помещението, от което излизаше гъст дим. Носеха въжета и макари, но Шрага бе разположил експлозивите като истински майстор. Вратата вече беше долу. Отделена от скалата, тя се бе сринала под собствената си тежест.

Нахир излезе навън, размахвайки ръка, за да прогони дима, и даде сигнал. Предвестниците пристъпиха напред, предпазвайки фланговете си, нащрек за движение отвъд отвора в скалата. След миг, когато димът се разнесе, влязоха вътре и изчезнаха от погледа на Диема.

— Остани с мен — нареди тя на Кенеди, после погледна Ръш.

Той все още изглеждаше разтърсен и объркан от взрива, но размаха фенера си в знак, че е готов.

— Ти също — заповяда му тя грубо, като тръгна напред.

Двамата я последваха след секунда. Наложи им се да прескочат падналата врата и разрушенията около нея. Вратата по чудо бе останала цяла, но дебелото й стоманено покритие бе разкъсано на места, сякаш животно бе раздрало метала. Но пък такова животно би трябвало да е едно от чудовищата на Апокалипсиса. Асоциацията не беше приятна. Диема забърза напред. Къс коридор водеше към кръгло помещение, много по-малко от галерията, която тъкмо бяха напуснали, но с висок таван, който се губеше в сенките. Диема си помисли, че това вероятно е пещерен комин, скрит в сърцето на хълма Гелерт и поздравил Племето на Юда, когато се бе заселило тук.

До извитите стени лежаха двайсетина Елохим. Всички бяха мъже и никой не носеше очила за нощно виждане или бронирана жилетка. Около главите и гърдите им се бяха образували локвички кръв. Някои от тях бяха паднали по гръб или настрани, така че кръвта, която се стичаше от прерязаните им гърла, се виждаше ясно. Всички още стискаха ножовете си в ръка.

Хората на Диема отстъпиха назад и насочиха оръжията си към човека, който стоеше в средата на помещението. Беше облечен в черна роба, бос и с гола глава. Той също държеше сика в ръцете си, притисната към гърдите му, сякаш се молеше. Върхът на сиката сочеше гърлото му. На лицето му бе изписано божествено спокойствие.

— Авра Шеколни — каза Диема, като вдигна затворен юмрук, за да нареди на Предвестниците да останат на мястото си и да не правят нищо без нейна заповед. — Къде е Бер Лусим?

— Боя се — отвърна Шеколни, — че не мога да отговоря на този въпрос. Той отиде да осъществи славата на вековете и края на времето. Петият и последен цар идва да властва завинаги. Но Той чака да бъде поканен, а Бер Лусим трябва да Му отвори пътя.

— И аз искам да съм там — каза Диема. — Искам да видя това. Моля те, Танану! Кажи ми къде ще се случи това.

Шеколни се вторачи в нея замислено. После погледна ножа, който бе стиснал в ръцете си.

— Полунощ — прошепна той. — Неделя. Гринуичко време.

Наведе се напред и вкара сиката в гърлото си до дръжката. Диема изруга и се втурна към него. Измъкна ножа от ръцете му, но вече нищо не можеше да се направи. Шеколни се давеше в собствената си кръв, а югуларната му вена бе напълно прерязана.

Ръката му се издигна, треперейки силно, и хвана нейната, сякаш се опитваше да я утеши.