Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (9)

7.
Космическото яйце

Когато дойде в съзнание, Гиймо установи, че се намира върху студения каменен под на тъмна стая. Трябваше му известно време да се съвземе напълно. Струваше му се, че се връща много отдалече и дори усилието да започне отново да мисли беше болезнено. Какво се бе случило? Бертрам беше дошъл в дома му в Трой и двамата бяха излезли в ландите. Но дали това наистина беше Бертрам? Ако ли не, кой беше всъщност този човек? И какво щяха да правят? А, да; щяха да ходят в Несигурния свят да търсят учителя Кадехар. Но нещо се беше случило… Изведнъж си спомни всичко до последната подробност: Бертрам, който го душеше, Бертрам, който се превръщаше в хилещ се старец!

С цената на неистово усилие той успя да седне. Поседя, докато очите му привикнат към полумрака. Намираше се в просторно помещение, кръгло и голо, като се изключи един сламеник, одеяло и кана вода. Малко прозорче с решетки пропускаше слаба дневна светлина и подчертаваше дебелината на стените, които, също като пода, бяха от огромни сиви каменни блокове. Единственият изход от килията беше здрава, обкована с желязо дървена врата. Защото това наистина беше килия!

Внезапно в тишината се чу силен глас:

— Е, подът на затвора не ти ли е много твърд?

Гиймо подскочи и се извърна към вратата. Беше полуотворена. В очертанията й стоеше някакъв мъж, когото не разпозна веднага. Беше старецът, който бе приел образа на Бертрам.

Магът от Гри се изплю на пода и се изхили.

— Много съжалявам, че не се отнесох подобаващо с великия Гиймо, идолът на Гилдията на магьосниците, любимия ученик на оня глупак Кадехар!

Гиймо се изправи с усилие. Главата вече не го болеше така силно, а световъртежът му бе изчезнал.

— Кой сте вие?

— Аз съм преди всичко друго верният слуга на онзи, който властва като върховен господар на този свят. А в страната Ис — саркастично продължи старецът — играя ролята на маг в манастира Гри.

— Вие сте магьосник! — възкликна Гиймо. — Прибягнали сте към магия, за да приемете образа на Бертрам! Но как…

Магът от Гри го прекъсна с подигравателен жест:

— Жалък наивник… Въобразяваше си, че си научил всичко за магията след шестмесечно чиракуване? Редху не е само Каруцата, тя е и Пътят към преображенията! Дагаз позволява да прикриеш истинската си личност, с Фехю можеш да създадеш друг образ за себе си, а с Уруз да го задържиш. Другото е само въпрос на заклинание.

— Всичко това вече го знам! — вдигна рамене Гиймо. — Само се питах как сте разбрали, че Бертрам трябва да дойде у дома.

Магът от Гри замълча, видимо изумен. Думите на чирака магьосник и спокойствието, с което ги бе изрекъл, го бяха извадили леко от равновесие. Каква самоувереност, каква невъзмутимост показваше това хлапе! Дали господарят нямаше да се окаже прав? Нима Гиймо Трой наистина бе способен да овладее и най-висшите магически техники от Великата книга?

— В онази вечер прихванах вашия телепатичен разговор — кратко обясни магът. — Нямах това за цел, но ти така силно насочи към Бертрам твоя лок, че не ми оставаше друго, освен да се заслушам! Стига толкова — внезапно каза той, като се приготви да си тръгне, — господарят скоро ще дойде да те види. Колкото до мен, аз трябва да се върна в страната Ис и благоразумно да се придържам към ролята си на маг в Гри; би било жалко, ако Гилдията се усъмни в нещо. — И старецът избухна в сух хълцащ смях.

После вратата се затвори след него и Гиймо отново се озова сам. Изведнъж усети, че го обхваща пълно отчаяние. Беше положил неимоверни усилия да се покаже храбър пред мага от Гри. Ала сега, когато магьосникът си бе отишъл, можеше да се отпусне. Внезапно куражът му го напусна. Този път примката беше затегната. Той чисто и просто беше пленник на онзи, когото магът нарече свой господар, и това беше Сянката и никой друг! Никой не знаеше къде се намира и следователно никой нямаше да му се притече на помощ. Беше загубен. Тогава си припомни думите на Кор Мехтар, краля на кориганите, и потръпна от страх: „Не завиждам на съдбата ти, тя ще бъде по-лоша от смъртта“ — бе му казал той там, в ландите, когато бе решил да го предаде на Сянката… Какво искаше от него това дяволско създание? И най-вече, какво щеше да му стори? Като преглъщаше сълзите си, Гиймо се запъти към сламеника и се строполи върху него. После затвори очи и с всичка сила си пожела всичко това да е един лош сън.

Когато ги отвори отново, бе минало доста време. Беше потънал в безпаметен сън, от който с мъка се изтръгна. Огледа се и се увери, че за съжаление всичко това не беше някакъв кошмар.

Напрегна всички сили, за да се изправи. Мътните го взели! Нима се бе изскубнал от гомоните, преборил с орките, избягал от Тунку, за да се озове по най-глупавия начин в тази килия, в ноктите на Сянката! Трябваше да предприеме нещо! Каквото и да е, само да не бездейства. Дори да беше безнадеждно.

Замисли се за своя учител и това му вдъхна смелост. Като поразмисли още малко, си призна, че всъщност не е съвсем безпомощен. Откакто практикуваше изкуството на магията, бе успял да направи невероятни магии. Бертрам му бе обърнал внимание на това, както и Жералд. Гиймо дори Се бе противопоставил успешно на повелителя Ша благодарение на един лок, който самичък бе сътворил! Сянката щеше да разбере какво я чака!? Но… откъде да започне?

Гиймо реши да започне поред, но без да губи време. Изработи си един лок за телепатична връзка и го проектира към Кадехар, чийто образ бе образувал в главата си. Локът се върна и доста грубо го плесна по лицето, а в главата му отекна гръм.

Доста изненадан, Гиймо повтори опита си многократно и най-накрая разбра: стените на килията му бяха пропити с магия, която блокираше общуването. Това означаваше, че дори учителят му да знаеше, че той се намира в Несигурния свят, и да се опитваше да открие местонахождението му, нямаше да успее. „Е, поне съм наясно — каза си чиракът магьосник. — Знам, че трябва да разчитам единствено на себе си!“

След което по най-естествен път стигна до идеята да се постави под закрилата на бронята на Елхаз във варианта на Гиймо, сиреч комбинирана с Шлема на ужаса. Интуитивно знаеше, че това няма да е достатъчно: Сянката несъмнено разполагаше с невъобразима магическа сила! Ала все пак беше нещо. Тъй че се премести в центъра на помещението, като не забрави да вземе одеялото и голямата кана с вода.

— Ако защитата ми проработи, ще ми е нужна вода, за да издържа блокадата! — на висок глас изрече той.

Точно както в деня, когато трябваше да бяга от повелителя Ша през подземията на манастира Гифду, звукът на собствения му глас и това, че заговори, му донесе известно успокоение.

После се замисли как да очертае върху каменния под графемите за магията; разбира се, чирашката торба му бе отнета, а заедно с нея и ристирът — гравиращият кинжал, който се намираше вътре. За щастие старият маг от Гри не се бе сетил да му снеме колана. Той го развърза и издърпа металната халка. След това най-старателно издълба около себе си и около насъбраните предмети шест пъти лока на Шлема на ужаса. Когато свърши, произнесе заклинанието, с което ставаше защитен от невидима енергийна стена:

— В името на Елхаз, Ерда и Кари, Ринд, Хир и Лож, Ежисжамур отпред, Ежисжамур отзад, Ежисжамур отляво, Ежисжамур отдясно, Ежисжамур отгоре, Ежисжамур отдолу, Ежисжамур, предпазвай ме! АЛУ!

Въздухът около Гиймо потрепери, за негово огромно задоволство.

— Чудесно! Като че ли действа! Значи при Сянката няма и следа от блокираща магия, каквато имаше в пещерата на кориганите.

Почувства се малко по-добре. Вече не беше толкова уязвим! Но за да се изправи срещу Сянката, трябваше да изнамери още по-мощна защита от Бронята и Шлема.

— Така, трябва да си повтарям, че моята галдра е само първата ми защитна линия. Укрепленията ми са издигнати, сега трябва да вдигна и кулата. Точно така, кулата! Кое може да ми послужи за кула?

Напразно си блъскаше главата, нищо не му идваше наум. Тъкмо да се откаже и да се задоволи само със защитата на Бронята, когато измежду двадесет и четирите графеми, които бе призовал и които се бяха подредили в съзнанието му, три започнаха срамежливо да блещукат. Точно както Турсаз се бе изправила срещу гомона на плажа в Ис и както Изас се бе задействала почти самоволно под каруцата на лъжливия магьосник Гордог във Фергана, графемите Одала, Хагал и Манназ се появиха отделно от останалите.

— Одала, графемата на притежанието, защитницата на дома… Защо не се досетих по-рано, за да подсиля Бронята?

Той побърза да издълбае между всеки Ежисжамур очертанията на Одала, като спазваше несигурната форма на графемата. После прошепна магическата формула, за да я подчини:

— Ти, Наследството, дар на Вечерта, ти, която властваш над свещените места, защото в твоя дом орелът е в своето убежище, помогни ми да подсиля крепостта си! ОАЛУ!

Когато и шестата рисунка бе завършена и кръгът бе затворен, графемите Одала се осветиха от мрачна светлина и проектираха синкави прозрачни отблясъци върху невидимата до този момент енергийна стена. На Гиймо му се стори, че защитната преграда стана тройно по-дебела. Това го очарова.

— Е, сега имам крепост, достойна за това име. Да се заемем с кулата!

Чиракът призова втората графема, която свенливо му се бе показала, може би най-могъщата: Хагал. Един ден учителят Кадехар му бе казал, че всички тайни на вселената може би се крият в осемте й лъча! Магьосниците почтително я наричаха Великата майка или Звездата. Хагал можеше да се превърне в перфектната крепостна кула.

Той очерта само един, но огромен Хагал върху цялата свободна повърхност в кръга на Бронята. После седна в центъра на графемата и призова нейното покровителство:

— Ти, Крехката, ти, Червената, дъще на Имир, защото Хропт възлюби Древния свят, оставям се в ръцете ти! ХАЛУ!

Изпод краката на Гиймо земята потрепери. После осемте лъча на графемата се възпламениха и скоро запращяха в червени и студени пламъци.

„Чудесно! — зарадва се Гиймо. — Сега вече Сянката може да заповяда!“

Той изпрати наум графемите да си ходят. Всички се разнесоха, с изключение на последната, която малко преди това се бе осветила: Манназ. Гиймо замръзна в почуда. Това със сигурност означаваше нещо, с което той трябваше да се съобрази. Да видим, бе построил крепостна стена и кула; какво повече можеше да направи?

Отговорът се появи като мълния: липсваше убежище, тайна стаичка в сърцевината на кулата! Последно укритие, сетна надежда! Той коленичи и в центъра на Хагал издълба Манназ, двадесетата графема, Космическото яйце, връзката между човека и Могъщите сили. После зашепна, за да активира графемата, както правеше винаги, когато много магически знаци бяха призовани да работят заедно или едновременно:

— Ти, Връзката, брат на Мани, Звездно яйце, Праотец на стоте лечителя, мечта и несъзнателност, единство на времето, защото мощни са ноктите на ястреба, поверявам се на твоите ръце! МАЛУ!

Не се случи нищо особено впечатляващо, само Манназ се вдлъбна с няколко сантиметра в камъка, в който бе гравирана.

Едва тогава Гиймо изпита чувството, че е направил всичко възможно. Усети изгаряща жажда. Лакомо изпи няколко глътки вода направо от каната, след което неохотно я остави. Бе обявил истинска война на Сянката и трябваше да пести и бездруго скромните си запаси.