Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (3)

1.
Ултиматум

Както всеки ден, град Йенибохор с внушителните си градски стени, извисяващи се над Изгарящото море, бе обхванат от неудържим кипеж.

Малка група жреци, които се познаваха по обръснатите им глави и белите роби, бяха обградили група младежи, които с наведени глави вървяха към сградите, където ги обучаваха в култа на Бохор — зло божество, царуващо в Мрака.

Малко по-нататък орки, носещи герба на Ядигар — град на наемници и бандити — поемаха от ръцете на един жрец кесийка скъпоценни камъни като възнаграждение за засадата, която бяха устроили по поръчение на управниците.

От отдушниците, излизащи на улицата, се носеха стенанията на безчет затворници, хвърлени в подземията. Повечето от тях бяха бедни хорица, осмелили се да противоречат на жреците… Йенибохор всяваше страх и ужас в Несигурния свят.

Всички тези мъже: жреци в бели туники, орки, ученици и затворници, си приличаха по едно нещо — един и същи страх ги пронизваше винаги щом вдигнеха поглед към кулата, която се извисяваше над целия град! Кулата, обитавана от великия жрец на култа към Бохор, Господаря на мрака.

На самия връх на внушителната главна кула, която му служеше за бърлога, познатият силует на Сянката крачеше по облицования с каменни плочи под на една лаборатория, пълна с книги и инструменти. Беше побеснял.

Писарят Ломго, който все още държеше в ръка посланието с лошата вест, трепереше като лист от глава до пети. Свит до стената, той се мъчеше да се смали, така че да стане незабележим. С ужас наблюдаваше господаря си как се мята насам-натам и как късовете сянка, които падаха около него, пламваха при допира си с камъка, разнасяйки отвратителна миризма на изгоряло.

Внезапно Сянката се извърна и хвърли изпепеляващ поглед към писаря, който още повече се сгърчи.

— Измъкнали са се… Тия проклети коригани са ги оставили да се измъкнат… Безмозъчни джуджета… Некадърници… Предатели… Жестоко ще си отмъстя… — Сянката простена и вдигна ръце към небето. — Толкова близо, толкова близо до целта… Имам ръкописа… липсва ми само детето… Не мога да чакам повече… Трябва да ми го доведат… Ломго…

— Да, господарю! — отзова се мъжът и се хвърли на пода, сякаш да измоли милост от демона.

— Искам най-верните ми служители… да излязат от сянката… Искам детето… на каквато и да е цена… Пиши им… Искам детето тук… до два дни… нито ден повече… Иначе гневът ми ще се стовари върху тях с цялата си мощ…

Писарят се изправи, треперещ, на крака и се втурна със ситни крачки към писалището.

Зад него обвитият в мрак силует се опита да възвърне самообладанието си. Отправи се към една маса, на която лежеше огромна книга с черна кожена подвързия, обсипана със звезди. Отгърна пожълтял от времето лист и потъна в изучаване на едно крайно заплетено заклинание.