Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (7)

5.
Ханът „Кривогледият старик“

Бертрам се появи доста по-рано от часа на срещата на даштиказарското пристанище. За да запълни времето, той се поразходи между платноходките, принадлежащи на богатите фамилии от града, и масивните рибарски корабчета.

Пронизителните крясъци на птиците, които се бореха с морския бриз, се смесваха с плющенето на разхлабените платна и стърженето на мачтовите въжета.

Бертрам усети зараждаща се тъга. Това пристанище му навяваше спомена за един друг пристан, някъде в Сигурния свят, където прекарваше ваканциите с родителите си, когато беше съвсем малко момче. Припомни си плажа и баща си, с когото играеха на топка, докато майка му се печеше на слънцето, легнала върху бяла хавлия… Всичко това беше толкова отдавна! Сякаш бе живял съвсем друг живот преди катастрофата, отнела живота на родителите му, и преди да бъде доведен в страната Ис от кръстника си Жералд.

В гърлото му заседна буца и клепачите му затрепкаха. Той се укори за слабостта си, извади кърпа и се издуха. После закрачи твърдо към мястото на срещата.

Ханът „Кривогледият старик“, противно на онова, което подсказваше името му, никак не приличаше на пиратско убежище. В сутрешните часове тук се събираха рибари и продавачи на прясна риба, които обсъждаха цената на улова пред чаша вино с плодов аромат от Златистите планини. По обяд търговците от квартала сядаха на чаша корма, плато с морски деликатеси или порция калкан, подправен с капра, и разговаряха по работа. Следобед даштиказарските ученици обичаха да заемат нишите на голямото помещение, за да си пишат домашните или да си бъбрят, като се наливаха с кафе и плодови сокове. Вечер тук нахлуваше разнородна тълпа от редовни посетители, които философстваха за нещата от живота, а после запяваха кръчмарски песни.

Тъй че когато Бертрам отвори вратата на заведението, бе посрещнат от любопитните погледи на група ученици. Не им се случваше често да видят човек от Гилдията с прословутия тъмен плащ и тайнствената торба през рамо.

А два чифта очи го изгледаха с учудване, преди да се прикрият зад преградата на една ниша, откъдето скоро се разнесоха приглушени възклицания.

Бертрам дори не забеляза това раздвижване и с върховно безразличие се настани на една кръгла маса, възможно най-близо до входа.

* * *

Махалото на часовника над бара отмерваше точно пет часа, когато две момичета влязоха в хана. Бяха около тринадесетгодишни и си приличаха като две капки вода, с една малка разлика: едното беше с къса коса, а другото — с дълга.

— Амбър! Корали! — повика ги Бертрам и им махна с ръка.

— Здравей, Бертрам! Много ми е приятно да те видя! — възкликна красивата Корали и залепи две звучни целувки върху бузите на магьосника, който леко поруменя.

— Привет — сдържано поздрави Амбър, като му протегна ръка. — Май си смени цвета, а!

Амбър беше близначката на Корали и на драго сърце й бе отстъпила първенството по кокетничене. Колкото до самата нея, със спортния си дух и непреклонен характер тя вдъхваше у момчетата страхопочитание така, както Корали ги караше да се разтапят. Но черупката й не беше непробиваема: когато не беше достатъчно внимателна, чувствата й към Гиймо я преобразяваха в красиво момиче като всички останали.

— Браво, много сте точни — измъкна се от затруднението Бертрам. — Свързах се и с Ромарик и Гонтран. Те не бяха много сигурни, че ще пристигнат навреме, но ми обещаха да дойдат.

— Добре — започна Амбър и седна, — казвай какво има.

— Първо да поръчаме нещо — предложи Корали и вдигна ръка, за да повика сервитьора. — Какво ще си вземете? Амбър? Бертрам?

— Един топъл шоколад.

— Една корма.

— И един нектар от круши за мен — обяви Корали.

— Още една корма, ако обичате.

Бертрам, Амбър и Корали се обърнаха към мъжа, който, задъхан и плувнал в пот, бе подвикнал на сервитьора.

— Жералд! — възкликна Бертрам, видимо зарадван.

Жералд беше дребен на ръст, с изпъкнало от трапезни удоволствия коремче. Плешивичката му глава криеше необикновен ум, а искрящите иззад очилата му очи издаваха освободен дух и наблюдателност. Можеше да е на четиридесет или на четиридесет и пет години и носеше тъмния плащ и торбата на магьосник от Гилдията. Беше много близък приятел на учителя Кадехар.

Бертрам побърза да ги представи:

— Жералд, това са Амбър и Корали, приятелки на Гиймо. Те са от Кракал. Момичета, представям ви Жералд, моя учител магьосник и кръстник. Предвид сериозността на положението, си позволих да го поканя на нашата среща.

Амбър и Корали вежливо се надигнаха.

— Радваме се да се запознаем с вас, господине.

— И аз, момичета — отговори Жералд и обърса челото си. — Седнете, моля ви. Пътуването изцеди силите ми. А мисля, че и бездруго привлякох прекалено много внимание!

Разговорите по околните маси, които бяха секнали за миг, се възобновиха. Двама магьосници в един ден в хана „Кривогледият старик“ — това беше съвършено необичайно събитие!

Сервитьорът донесе напитките. Всички на масата се чукнаха.

След като погълна доволно количество от превъзходната местна бира от пчелен мед, Жералд изпусна въздишка на задоволство.

— Това е друго нещо! — възкликна той. — Пътят от Гифду дотук направо ме съсипа… Всъщност, Бертрам, ти не ми ли каза, че ще дойдат всичките ти приятели?

— Да, обаче Ромарик трябва да успее да се измъкне от школата Бромотул в крепостта, а Гонтран — от академията в Тантревал! Не е толкова лесно.

Решиха да изчакат закъснелите и едва тогава да подхванат сериозните въпроси. Тъй че Амбър бе принудена да прибегне към целия си запас от търпение. Те запрескачаха от тема на тема, а в това Корали се показа истински експерт. Най-сетне, когато вече бяха загубили надежда да ги дочакат, Ромарик и Гонтран нахлуха в хана.

Ромарик, който се обучаваше за оръженосец и бъдещ рицар в Братството на Рицарите на вятъра, беше братовчед на Гиймо и по-голям от него с няколко месеца. Беше на тринадесет години и половина, но изглеждаше на повече. Беше силно на вид, мускулесто момче, със смел и непоколебим характер. Без никакво съмнение беше чистокръвен Трой с русите си коси и яркосините си очи.

Гонтран беше на възрастта на Ромарик, с няколко дни разлика, и най-добрият му приятел. Беше висок, по-скоро слабоват, очите му бяха с цвят на лешник, а черните му коси винаги бяха старателно сресани. Надарен с хапливо чувство за хумор и с непоклатимо хладнокръвие при всякакви обстоятелства, той се подготвяше за кариерата на музикант.

Двете момчета се извиниха на приятелите си: трябвало да измислят хитрости, за да се измъкнат от опеката на учители и пазачи! С удоволствие се запознаха с Жералд, небезизвестния кръстник на Бертрам, който го бе върнал в родната Ис. Те на свой ред поръчаха две чаши пресен боровинков сок и се настаниха край масата.

— Чудесно — започна Бертрам, — щом вече всички сме тук…

— Най-после! — простена Амбър, чиято тревога бе стигнала връхната си точка от мига, когато разбра, че с Гиймо се е случило нещо.

— Спокойно, Амбър — скара й се Ромарик.

Нито той, нито останалите приятели тук бяха забравили сцената, която тя разигра в ландите, когато кориганите заловиха точно Гиймо.

— Мога ли все пак да говоря? — засегна се Бертрам. — Нека ви напомня, че Гиймо е изчезнал и вероятно е бил похитен.

Спокойствието бе въдворено отново. Всички заслушаха с удвоено внимание. Бертрам обобщи събитията така, както се бяха случили, и изложи заключенията, до които беше достигнал. Групичката замръзна от изумление. Дотолкова, че никой не забеляза как техният разговор живо заинтересува двама души от съседната ниша, които бяха посрещнали влизането на Бертрам с ококорени очи.

— Едно мога да потвърдя — заяви Жералд — и то е, че Гиймо вече не се намира в Ис. И аз се опитах да установя мисловен контакт с него, но не успях.

— Сянката! — провикна се Корали. — Само тя го е направила!

— Възможно е, дори е напълно вероятно — призна Жералд. Не можеше да не помисли за предателя, който се спотайваше в Гилдията — или поне така смятаха двамата с Кадехар. — Във всеки случай е някой, който притежава достатъчно магически умения, за да си присвои чужда външност — добави той.

— Ама това възможно ли е? — удиви се Ромарик.

— Разбира се! — с превъзходство отвърна Бертрам. — Достатъчно е да…

— Въпросът не е да се знае как — прекъсна го Гонтран, — нито дори кой, а къде! Къде е бил отведен?

— Вероятно в Несигурния свят — отвърна Жералд, — щом Бертрам не ги е настигнал по пътя към Даштиказар и нататък, към хълма с Вратите. От друга страна, галдрата на пустинята, която ви е позната от времето, когато сте я използвали е учителя Кадехар, позволява от Ис да се отиде в Несигурния свят.

— Тогава — заяви Ромарик — какво чакаме още, та не тръгваме за там?

— Хей, хей! — властно се провикна Жералд, като размаха ръце, за да им попречи да се палят твърде много. — Никъде няма да ходите! Положението и бездруго е достатъчно сложно! Не го усложнявайте допълнително! Тихо и кротко ще се приберете у дома. Аз от своя страна незабавно ще отида при превото^[1]. Той ще реши какво да правим.

Магьосникът се надигна. Амбър възнамеряваше да избълва възмущението си от неговите думи, но Ромарик й даде знак и й намигна.

Жералд плати сметката и се сбогува с младежите.

— Бертрам — рече най-накрая, — разчитам на теб тези дребосъци да не извършат някоя глупост. Става ли? Е, довиждане!

— Довиждане — вкупом отговориха младежите.

Щом магьосникът напусна хана, те се спогледаха.

— Знаете ли какво си мисля? — запита Ромарик, като уж разглеждаше ноктите на ръцете си.

Лицето на всеки един от приятелите начаса се озари от усмивка, с изключение това на Бертрам.