Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (43)

Епилог

— Е, как е скъпият ни Гиймо? — жизнерадостно попита една медицинска сестра, която влезе в стаята с ръце, препълнени с цветя от Несигурния свят.

Гиймо се усмихна. Това беше любимата му медицинска сестра. Беше винаги в чудесно настроение, винаги готова да направи някоя глупост, която понякога го караше да поруменее до уши. Пък и с тези искрящи очи и черни коси му напомняше за Амбър.

— Мисля, че имаш посещение — продължи тя, докато поставяше букета в огромна ваза.

— Кой е?

— Не знам — престори се тя. — Две момичета и две момчета подскачат от нетърпение на входа.

— О, изобщо не е смешно! — разсърди се Гиймо.

— Кажи им да влязат.

Медицинската сестра излезе със смях.

Секунда по-късно Ромарик, Гонтран, Амбър и Корали нахълтаха в стаята.

— Май скоро излизаш, а? — провикна се Гонтран. — Страхотно!

— Май да… Уф, нямам търпение!

— Не се оплаквай, късметлия си! — каза Корали.

— Поне не си длъжен да ходиш на училище!

— О, значи е решено? — попита Гонтран, който не знаеше това. — А Кайл ще си остане ли в неговата пустиня?

— Да — отвърна Гиймо, като опипваше медальона във вид на слънчев диск, който командорът бе взел от един орк в края на битката. — Той ще ми липсва, но му обещах, че ще ходя да го виждам винаги когато мога.

— А чу ли за Тоти? Има новина! — каза Корали.

— Тоти ли? Каква новина?

— Ще дойде да живее в Ис — разкри Ромарик. — Чичо Уриен реши да го осинови. Смята, че замъкът Трой е прекалено пуст след гибелта на Валантен, а и след като брат му загина в битката за Йенибохор, Тоти вече си няма никакви близки в Несигурния свят.

— Това осиновяване е много добра идея! — зарадва се Гиймо. — Хей, братовчеде, нашият чичо май се е променил, а?

— Пре-о-бра-зил! Да беше го видял на големия празник, който превото даде в чест на рицарите! Прегърна Йорван, нарече го „братко“ и с хлипане му поиска прошка, задето е повярвал, че е избягал като предател, докато той всъщност правел огромна саможертва, пренебрегвайки собственото си щастие заради щастието на другите. Беше много вълнуващо! Прегърна също и господин Кракал и господин Балангрю, които се помириха, след като децата им ги засрамиха, като се бориха заедно срещу Сянката, докато самите те се караха за глупости.

— Ами Тома? А Агата? Как са те?

— Да бе, разкажи нещо за Агата, Гонтран — подигра го Ромарик.

— Тя е много добре — отговори Гонтран, като се направи, че не забелязва намека. — Тома също, рамото и кракът му почти са оздравели, а от Братството се свързаха с него, за да го приемат в Бромотул от следващата учебна година. От него поне ще стане чудесен кандидат-рицар!

— Вярно ли е това, което се говори? — пошегува се Ромарик. — Че Агата и ти сте подготвяли някакъв спектакъл за лятото, в който тя пее любовни песни, а ти свириш на мандолина?

— На цитра — поправи го Гонтран невъзмутимо.

— Я спрете, вие двамата! — намеси се Гиймо през смях. — А Бертрам, какво се чува за него?

Приятелите си размениха развеселени погледи и Корали прихна.

— Никога няма да се досетиш… — започна Ромарик. — Нали знаеш, че Бертрам отиде да иска помощ от кориганите, когато всеки искаше с нещо да допринесе за увеличаването на Армията от хълмовете?

— Да, учит… баща ми ми разказа. Каза ми също и това, че помощта на старите коригански магьосници била от решаващо значение за поражението на жреците.

— Бертрам винаги отговаряше много уклончиво на въпроса как е накарал краля на кориганите да се съгласи да тръгне срещу Сянката. Искаш ли да узнаеш края на тази история?

— Разбира се! Стига си ме мъчил!

— В замяна на помощта му Бертрам обещал на Кор Мехтар да му бъде личен шут толкова дни, колкото е траяло отсъствието на магьосниците коригани от Булеган.

— Искаш да кажеш… че Бертрам е прекарал цяла седмица с кориганите, като се прави на палячо и търпи капризите на краля! Не може да бъде! Какъв ужас!

— Това обяснява защо все искаше да бързаме в Йенибохор! — изведнъж разбра Корали.

— След този епизод, който всъщност не минал много зле, доколкото чух — завърши Ромарик, — Бертрам е отишъл в Несигурния свят заедно с Жералд. Помага му в някаква си там важна работа на Гилдията.

— Моят… баща ми обясни — потвърди Гиймо, — че когато моята магическа енергия и тази на Книгата са отлетели в космоса, две нови съзвездия се появили и разместили останалите звезди. Сега, за да могат графемите да действат в Несигурния свят, трябва да им се придаде нова форма, отговаряща на новата звездна карта. Това е огромен труд. Бертрам и Жералд няма да насмогнат.

— Вярно ли е, че ти си дал имената на тези съзвездия? — учуди се Корали.

— Да. Нарекох ги съзвездието Магьосник и съзвездието Рицар. За да почета саможертвата на Кадуан и Валантен.

— Много добре си направил, наистина!

— Кажи ми, Гиймо — сети се Амбър изведнъж, — надявам се, че не си забравил. Трябва задължително да излезеш до следващата седмица. Превото готви грандиозен празник в твоя чест. Ще е пълно с народ! Поканени са всички жители на Ис, както и много хора от Несигурния свят: от Морския народ, от Пясъчните хора, селяни от западните земи, от Виолетовия Иртиш…

— Успокой се. За нищо на света няма да пропусна това!

— Добре. — Гонтран погледна часовника си. — Трябва да тръгваме. Ако не спазим часа, нямаме право да дойдем пак!

— Ех, изменници, бягайте тогава! И благодаря, че дойдохте!

Гонтран излезе, като преди това побутна Амбър пред себе си. Зад тях Ромарик и Корали се хванаха уж незабелязано за ръце, без да знаят, че Гиймо ги наблюдава с усмивка.

— Чакайте! — възкликна Амбър и се плесна по челото. — Забравих нещо. Вървете, ще ви настигна! — подвикна тя на приятелите си и се върна.

Влезе в стаята на Гиймо и решително отиде до леглото на момчето, което я гледаше учудено.

— Забравих си сакото — каза тя.

— Ама то е на гърба ти!

— Зная.

Тя се наведе и доближи устните си до тези на слисания Гиймо. Ала той нито за миг не помисли да се отдръпне. Когато устните им се докоснаха, те затвориха очи.

— Наистина съм щастлива, че се измъкна.

— Да, и аз.

— До утре!

— До утре!

Той изгледа как приятелката му си отива, а сърцето му щеше да се пръсне.

Когато групичката си тръгна, у него остана усещане за празнота, което се опита да забрави, като разгледа многобройните подаръци, които бе разхвърлял около леглото си — както правеше, когато беше малък и получаваше даровете по случай зимното слънцестоене.

Вниманието му бе привлечено от красив бял камък, подарен му лично от Кор Мехтар, когато бе дошъл да го посети с официалната делегация, водена от превото. Камъкът беше покрит със символи, които кориганите наричаха огами и които бяха инструменти за магия, произлизаща не от звездите, а от земята и луната. Той протегна ръка и го погали. Камъкът беше гладък и нежен. Просто ей така докосна един от огамите, гравиран върху ръба.

После отпусна глава на възглавницата. Машинално прехапа устни. Още носеха вкуса на Амбър. Със сигурност, макар че си взе обратно магьосническата дарба, Книгата на звездите му бе направила най-хубавия измежду всички подаръци, оставяйки го жив.

На пода, без Гиймо да види, огамът, който той бе погалил, се събуди и започна да свети с топла червена светлина…