Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (41)

39.
След битката

В Йенибохор бе настъпила нощта. Откъм набързо вдигнатите от Армията от хълмовете палаткови лагери из покорения град се разнасяха стенания. Хората претършуваха къщите за маси, столове и дори дюшеци, които да направят вечерта след трудната битка що-годе по-комфортна. В затвора, който иначе беше доста широк, бяха натъпкани жреците, изплъзнали се от куршумите на Пясъчните хора, и оцелелите орки от армията на Тунку. Мъртъвците бяха наредени един до друг по главната улица, точно срещу входната врата на града. От време на време около запалените вече огньове избухваха смехове, но като цяло цареше чувството на огромна умора.

Когато Ромарик, Гонтран, Бертрам и Кайл откриха Амбър и Корали безжизнени на пода на лабораторията, незабавно се втурнаха да им помогнат. Най-сетне те дойдоха в съзнание и Жералд, който остави Кадехар и повелителя Ша да се мъчат с магията за бягство на Сянката, дойде да ги утеши с няколко думи. Щом момичетата се изправиха на крака, магьосникът изпроводи шестимата до подножието на кулата. По пътя не издържа на настойчивите им молби и им разказа за случилото се в пълни подробности. След това повери младежите на един рицар, който ги заведе в една къща близо до кулата.

Там откриха Тома, а от двете страни на сламеника, на който лежеше, седяха Агата и Тоти, които се грижеха за него. Все още слаба, Амбър се опираше на Бертрам, който за нищо на света не би оставил тази грижа на някой друг. Корали, чието лице и кожа за нейно огромно облекчение бяха възвърнали нормалния си вид при събуждането, беше подкрепяна от Ромарик. Двама рицари, Амбор и Бертолен, с посърнали от умора лица и пробити на места брони, бяха получили изрична заповед от командора и Кушумай да стоят с тях и да им засвидетелстват внимание, съчетано с бдителност и готовност да помогнат.

— Как си, Тома? — топло запита Гонтран, когато се приближи до ранения.

— Рамото и кракът ужасно ме болят — мрачно отвърна момчето. — Но казват, че щом ги чувствам, това било добър знак!

— Добър знак е преди всичко това, че си запазил чувството си за хумор — намръщи се Агата, видимо поизмъчена от ролята си на болногледачка, която трябваше волю-неволю да поеме.

— Агата, благодарим ти, че остана с него — каза Гонтран и сложи ръка на рамото й.

— Трябва да благодарите на Тоти, не на мен, той се грижеше за Тома.

Докато говореше, Агата сложи ръката си върху тази на Гонтран, който не се отдръпна.

— Моля ви се, не е кой знае какво — несръчно се защити Тоти.

— Ела тук, Тоти — каза му Кайл. — Гордея се с теб — продължи той и го притисна към себе си малко грубовато, защото той си беше дете на пустинята, а едно дете на пустинята не трябва да показва чувствата си. — Ти си гордост за Несигурния свят!

Амбор и Бертолен стояха настрани, за да не пречат на срещата на тези деца, които, всяко според силите си, изнесоха битката като истински герои.

— А… Гиймо? — осмели се да попита Агата.

— Няма го. Сянката го отведе. Магьосниците не можаха да й попречат. Те са по следите й — отговори Амбър, а брадичката й затрепери, сякаш бе готова да заплаче.

— Хайде, хайде, Амбър — утеши я Корали. — Знаеш, че всеки направи каквото можа! А най-много ти!

— Не е вярно — изхълца момичето. — Аз бях омагьосана, зомбирана от онази зеленоока жена! Направих това, което тя поиска да направя! Но ти, Корали, ти не беше длъжна да дойдеш да ми помогнеш! Теб те болеше много, усетих го! И все пак остана и ми спаси живота!

Тя избухна в сълзи на рамото на сестра си и силно я притисна. Корали я погали по косите и също се разплака. Никой не посмя да продума. За първи път приятелите виждаха Амбър да плаче. Макар да не бяха присъствали на случката в кулата, те знаеха, че Корали бе показала смелост, на каквато те самите може би не бяха способни.

Изведнъж в стаята нахлу Уриен Трой. Беше разчорлен, а лицето му още беше оцапано с кръв. Силно миришеше на пот. Амбор и Бертолен скочиха и почтително го поздравиха. Старият рицар се беше сражавал като лъв. Уриен се приближи до младежите. Шляпна бащински бузата на Ромарик и попита със сериозен глас:

— Кой от вас е Тоти?

— Аз — стеснително се обади момчето.

— Ти имаш ли брат, когото всички наричат Стрелеца и който командваше разбойниците?

— Да. За… защо?

Уриен го погледна право в очите.

— Трябва да бъдеш силен, малкия. Брат ти е мъртъв. Падна в боя. На полето на честта.

Тоти наведе глава. В очите му избиха сълзи. Той тръгна след Уриен като робот и излезе от къщата. Приятелите го последваха, с изключение, разбира се, на Тома, който им направи знак, че може да остане сам.

Тялото на Стрелеца беше положено пред къщата от десетина разбойници, на светлината на факлите. Когато Тоти се появи на прага, всички пристъпиха церемониално и със сериозно изражение му стиснаха ръката. Тоти постоя неподвижен пред тялото на брат си. После се хвърли върху него и даде воля на скръбта си, като плачеше и удряше гърдите му с юмруци.

— Остави ме сам… съвсем сам… Изостави ме… Сега си нямам никого!

— Спри, малкия — вдигна го Уриен. — Брат ти няма да се върне. Покажи се достоен за неговата саможертва.

Тоти постепенно се успокои. Извърна очи от трупа на брат си, приближи се до Уриен и го хвана за ръката. Старият рицар се стъписа.

— Бедният Тоти — прошепна Ромарик на останалите. — Трябва да му кажем нещо мило.

Някаква олелия попречи на групичката да отиде да утеши злощастното момче. Трима души току-що бяха излезли от кулата! Единият носеше дете в ръцете си.

* * *

Когато Кадехар, с Гиймо на ръце, следван от Йорван и Жералд, който стискаше до гърдите си голямата черна книга, обсипана със звезди, се появиха извън кулата, многобройна и разнородна тълпа се спусна да ги посрещне. Хората от Армията от хълмовете знаеха, че това беше последното действие от дръзката война, която бяха водили срещу Сянката. Посрещнаха ги с радостни викове и „ура“, защото се догаждаха, че щом те бяха живи и здрави, то Сянката трябваше да е загинала. Кушумай, която бе възвърнала силите си и вече можеше да върви без помощта на ловците, бе от първите, които ги поздравиха.

— Успяхте! — каза тя. — Победихте Великия маг и върнахте Гиймо! Чудесно!

— Ние нищо не сме направили — поправи я Жералд. — Успяхме само да деблокираме магията за преместване в пространството, която използва Шарфалак, и на свой ред да я използваме. Така се появихме в Ядигар, в един храм, посветен на култа към демона Бохор. Намерихме Гиймо в несвяст на върха на храма, а до него беше Книгата на звездите и купчина прах. Никаква следа от Великия маг. Не знам какво се е случило, но очевидно Гиймо се е справил блестящо, при това сам.

Обясненията на магьосника учудиха всички.

— Най-важното е — възкликна Кушумай, — че проклетият старец не е успял да изпълни ритуала си! И двата ни свята, а дори и Сигурният свят, който никога няма да научи за това, вече са спасени!

— Как е Гиймо? — приближи се командорът.

— Много е обезсилен, но диша нормално — отвърна Кадехар.

— Гиймо!

Като разблъскаха насъбралата се пред кулата на Сянката тълпа, Амбър, Корали, Ромарик, Гонтран, Бертрам, Агата и Кайл се спуснаха към Кадехар.

Щом видя приятеля си в безсъзнание, Амбър нададе пронизителен писък:

— Той е мъртъв! Ох, мъртъв е! Мъртъв е!

— Успокой се, Амбър! — намеси се Жералд. — Жив е, Гиймо е жив!

Когато осъзна, че й казват самата истина, Амбър изпусна дълбока въздишка на облекчение. Отиде да погали с трепереща ръка бузата на заспалото момче. То помръдна, мъчително отвори очи, взря се в нещо пред себе си и пак ги затвори.

— Сигурни ли сте, че е добре? — тревожно попита Корали.

— Да. Има нужда единствено от почивка. От много почивка.

Амбър изглеждаше по-спокойна. Тя огледа Гиймо със странно изражение.

— Чудна работа… — каза замислено. — Бях забравила, че очите му са толкова зелени!

Кадехар потърси погледа на Кушумай.

— Очите на майка му — промълви той. — Струва ми се, че ние двамата трябва да обсъдим това-онова — добави, гледайки Ловджийката.

— Тримата — поправи го Йорван.

Той се обърна към Кайл. Момчето вдигна поглед към него.

— Вярно ли е това, което ми каза Жералд? Вие сте… аз съм…

— Аз съм твоят баща, Кайл, а майка ти, чийто прекрасен поглед си наследил, живее в страната Ис. Когато си бил още бебе, Кушумай те е разменила с Гиймо и ако разбирам добре, те е поверила на грижите на Пясъчния народ.

— Така е — каза Кушумай, а гласът й затрепери.

В този момент Ловджийката съвсем не беше безмилостният боец, нито дори студената магьосница, която всички познаваха. Само за миг тя се преобрази в това, което бе скрито дълбоко в сърцето й: майка, която, за да скрие детето си на сигурно място, се бе разделила принудително с него и бе откраднала детето на друга майка!

Ала Кушумай скоро се съвзе:

— Всяко нещо с времето си. Засега най-важното е Кадехар да отведе Гиймо в Ис и да го повери на грижите на лекарите. Колкото до мен, аз трябва да поговоря с Амбър. Трябва да й се извиня.

След това със странна усмивка каза на Кадехар:

— А… Кадехар, още е рано да празнуваме, но и това ще стане! И когато му дойде времето, то ще бъде и време на ново начало! Бъди готов.

После се обърна към Амбър, нежно обгърна рамото й и я отведе настрана.