Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (21)

19.
Изворът

— Какво ще правим?

— Имам си нещо наум.

Така отговори Корали на Ромарик, който основателно недоумяваше как щяха да открият няколко сала в цялото Изгарящо море.

Бяха напуснали Сивите хълмове призори. Обърнали гръб на Йенибохор, сега се изкачваха по склона към североизток.

— И какво точно е то?

— Ще видиш.

Ромарик въздъхна. Не му харесваше, когато Корали се правеше на тайнствена! Какво си въобразяваше това момиче? Че ще я моли да му каже какви ги е намислила? Той млъкна начумерено. Но скоро не издържа:

— Хайде де, Корали, кажи ми! Нали сме екип? Или не сме?

— А! Най-сетне един хубав въпрос!

Девойката спря и го загледа с леко наклонена глава. Изглеждаше възхитително с огромните си сини очи и дълги черни коси, които морският ветрец леко развяваше. Ромарик се смути.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз ли? Нищо. А ти? Искаш ли нещо да ми кажеш?

И тя му отправи закачлива усмивка. Момчето усети, че се разтапя. Знаеше, че никак не беше добра идея да тръгва сам с това момиче, което… момиче, за което… това момиче, за което мислеше вечер, преди да заспи! Което само с един поглед можеше да накара сърцето му да спре да бие, а после да забие в бесен галоп. Което понякога го вбесяваше, но често и разнежваше. Което му печелеше подигравателни усмивки от приятелите, но ужасно му липсваше, когато беше далече… В крайна сметка, за нищо на света не би я оставил да бъде с друг! И като си помислеше, нямаше голямо значение къде отиват — той беше с нея и това му стигаше.

— Да — заекна най-после Ромарик, — исках да ти кажа… че… ами че не е толкова важно, че не знам къде отиваме, щом ти знаеш. Защото сме заедно и… това е хубаво.

Корали направи очарователна муцунка. Престори се, че се замисля над думите му, реши, че те могат да минат за комплимент, измънка нещо в смисъл „колко глупави са момчетата“ и отново потегли на път.

* * *

Кадуан спря за малко да си отдъхне. Откакто Жералд и Йорван го бяха оставили и бяха тръгнали да вдигат нова армия срещу Йенибохор, старият магьосник едва се влачеше към Гората на обесените, където се бяха уговорили да се срещнат. Той трябваше да остане там и да накара подкрепленията, които дойдат по-рано от другите, да стоят и да чакат.

Въздъхна. Планът на приятелите му изглеждаше толкова несигурен!

Усети силен пристъп на носталгия към гимнастическия си салон в Гифду. След кратка почивка пое отново на път. Гората на обесените беше твърде далече за уморените му нозе.

* * *

Корали и Ромарик вървяха с бодра стъпка. Следобед стигнаха до крайната точка на нещо като крайбрежен нос, обграден от стръмни скали. Те не бяха твърде високи, но се спускаха отвесно към морето и изглеждаха непристъпни. Ромарик се наведе през ръба им. От основата на скалата бликаше сребриста струйка вода, която като ветрило от пръски се сипеше по вълните.

— Край — обяви той. — Не можем да продължим нататък. Ще се връщаме ли?

— Не. Стигнахме. Сега трябва да чакаме.

— Да чакаме ли? Ама ти си луда! А гомоните?

Свирепите гомони обитаваха всички брегове на Несигурния свят.

— Тук няма гомони — най-спокойно заяви Корали, като се оглеждаше за място, където да се настанят.

— Откъде си толкова сигурна?

— На това място няма плажна ивица. Гомоните обичат плажовете.

— Добре де — неохотно се съгласи Ромарик. — Но защо да чакаме и кого? Морския народ? Да нямаш уговорена среща?

— Племената на Морския народ живеят в морето, което е солено, но пият сладка вода. А по брега има само три извора, където могат да се запасят, без да се опасяват от гомоните. Знам това от приятелката ми Матси, тя ми ги показа на нещо като карта! Ако чакаме тук, не може да не се срещнем с Морския народ.

Ромарик беше силно впечатлен.

— Според теб колко трябва да чакаме?

Корали се замисли.

— Има трийсет племена. Могат да издържат около три седмици със запасите си от питейна вода. Никога не ходят заедно на изворите. Представяш ли си какво задръстване ще настъпи, ако дойдат наведнъж по двайсет сала от всяко племе? Само при три извора… Да кажем, че няма да чакаме дълго! Достатъчно е да помолим първите, които дойдат, да ни вземат на борда и да ни заведат при Шестото племе на Вал и Матси!

Момчето не намери какво друго да каже. Защо винаги се оказваше, че Корали е изключително момиче, когато бяха само двамата? Много би му харесало да покаже гордостта си и пред другите!

Откриха точно над извора, между две скали, едно местенце, което бе достатъчно широко, за да ги пази от вятъра, и освен всичко друго предлагаше обширен изглед към морето. Настаниха се удобно.

— Може ли да се облегна на теб? И за двамата ще е по-удобно…

Без да чака отговор, Корали се сгуши до гърдите на Ромарик. Той остана за миг слисан, но след това я обгърна с ръце. Тя въздъхна доволно.

— Добре ли си? — попита момчето, след като духна тъмните кичури, които гъделичкаха лицето му.

В отговор чу едно „да“, което го накара да потръпне от глава до пети. Доби повече смелост и докосна същите кичурчета, които отново се връщаха и милваха бузите му, с една бегла целувка, която тя нямаше как да усети. После я стисна още по-силно с ръце.

Вечерта донесе хлад. Двамата разгърнаха спалните чували, които бяха взели от дома на Агата на тръгване заедно с провизиите, и се пъхнаха вътре, както си бяха с дрехите.

— Мислиш ли, че Морският народ може да направи нещо за Гиймо?

— Не знам — призна Корали. — Но те ненавиждат жреците от Йенибохор, които някога са отвличали децата им. Несъмнено с радост ще ни помогнат.

— Все пак, те водят странно съществуване — продължи Ромарик, който усещаше необичайна бъбривост. — Да живеят така върху салове, като само се чудят как да избегнат Изгарящите медузи и гомоните!

— Знаеш ли, някога в Несигурния свят не е имало гомони — прехапа устни Корали. — Ние сме им ги изпратили! Когато Братството ги е прогонило от Ис, в края на средните векове… Някога Морският народ си живеел в села по крайбрежието, като рибарите, които ни подслониха на Срединния остров. После не са имали избор: трябвало или да живеят в морето, или да умрат на сушата.

— Това е ужасно! — внезапно станал сериозен, каза Ромарик, който разбра всичко. — Сигурен съм, че никой в Ис не знае, че ние носим вина за това нещастие!

— Отначало и аз реагирах като теб. Обаче Вал, пазителят на вещи, и дъщеря му Матси ме накараха да погледна нещата от различен ъгъл. В действителност съдбата не е била лоша с тях: просто им се е явила като неизбежна и им е показала два възможни пътя! Като избрали по-трудния, те приели да гледат на света с нови очи. Изгарящите медузи, които властват в Изгарящото море, са били техни врагове, когато са били рибари, после са станали техни пазачи. Гомоните пък, които ги държат далече от бреговете, ги предпазват от опасностите, които могат да им довлекат другите хора! Днес не им се налага да работят, не зависят от никой господар, ходят, където си пожелаят! Разбираш ли, те са успели да превърнат онова, което в началото е било ограничение, в свобода.

Разпалената реч на Корали накара Ромарик да се замисли. Неговите отправни точки бяха свързани единствено със страната Ис и беше изумен да види, че приятелката му така добре разбираше толкова различни хора.

— Може би трябва да се редуваме на пост — подсказа й Ромарик, докато тя се готвеше да се сгуши до него. — Ако приятелите ти дойдат тази нощ, може да ги изпуснем!

— Имаш право — съгласи се Корали. — Тогава ти започваш.

Ромарик отново я обгърна с ръце и се усмихна. Нощните дежурства на укрепленията на Бромотул далеч не бяха толкова приятни като това тук!