Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (22)

20.
Търговският път

Гонтран и Агата бяха напуснали Сивите хълмове едновременно с останалите. Те незабавно бяха поели на югозапад за огромно учудване на Агата, защото тя бе останала с впечатлението, че гигантът Тофан живее в степите на Северните области на Несигурния свят. Но Гонтран й бе обяснил, че след дълго размишление е стигнал до следните две заключения: онзи Тофан, когото познаваше, твърде много обичал опасните приключения и битките, за да се отегчава в някакви си степи, а Северните области тъй или иначе били твърде далече, за да се стигне дотам за шест дни! Затова момчето смяташе, че е по-логично и по-умно да тръгнат по пътя, който свързва Вирду с Фергана, и да разпитват всеки срещнат търговец дали е виждал наемник, който да прилича на Тофан.

Агата не бе могла да измисли никакъв разумен довод против плана на Гонтран и така те бяха вървели дълго, докато стигнат привечер Търговския път.

В действителност това беше само един широк отъпкан път с останал тук-там паваж — спомен от по-разточителни времена, когато е бил редовно поддържан. Дълбоките коловози показваха, че въпреки всичко този път продължаваше да се използва много активно, и това не беше никак случайно: той свързваше Вирду, столицата на Дребните хора, които добиваха от мините си скъпоценни камъни, служещи за разменно средство в Несигурния свят, и главния търговски град Фергана. Някога пътят бе продължавал в едната посока до Джагател, днес напълно изоставен участък, а в другата — чак до Ядигар, свърталището на най-отявлените разбойници на земята.

Недалече от пътя Гонтран и Агата съзряха малка горичка от хилави дръвчета и решиха да се разположат под сянката им и да чакат преминаващи търговци, които да им посочат някаква следа към Тофан. А ако се появяха крадци, достатъчно бе двамата да си останат скрити сред дърветата.

— Това ходене ми взе душата!

— Не само на теб! Смятах, че никога няма да стигнем дотук.

— Все пак чудно нещо е животът — продължи Агата, като грижливо разстилаше спалния си чувал на земята. — Ако преди седмица някой ми бе казал, че ще спя край път, гъмжащ от бандити, и ще чакам красив варварски воин с момче, което почти не познавам!

— Преувеличаваш — отвърна Гонтран. — С времето започваме да се опознаваме! Спомни си — за първи път се срещнахме в двореца на Тунку…

— Аз не бях в най-добрата си форма! — прекъсна го Агата, развеселена, като влезе в тона му. — Мръсна, цялата във вериги…

— Може би, но ти беше първият човек, който се зарадва, че се появяваме там, където никой не ни очаква!

Те избухнаха в смях.

— Вторият път — продължи Гонтран — беше в Даштиказар, за празника. Танцувах с едно момиче, но трябваше да го оставя, за да хукна след теб в ландите.

— Съжаляваш ли за това?

— Да речем, че… се позабавлявахме добре при кориганите!

— И това наричаш забавление? Всъщност, като си помисля… имаше доста комични моменти, вярно. Например, когато Бертрам се опита да направи магия и какво изражение се появи на лицето му, като осъзна, че не действа!

— Да, и когато ти, напълно уверена в себе си, даде грешен отговор на краля. Трябваше да се видиш, когато разбра, че си казала пълна глупост!

— Е, това не беше смешно!

Въпреки това и двамата се разсмяха от сърце. После си припомниха приключенията, които бяха преживели с Гиймо, което върна мислите им отново към техния приятел — пленник в Йенибохор.

— Надявам се Гиймо да е добре — въздъхна Гонтран. — Ако е отвлечен от Сянката, сигурно преживява ужасни неща! Само като си помисля, ми иде да помета всичко наоколо!

— Имаш право. И аз чувствам същото. Толкова е несправедливо! Няма по-добър от Гиймо. Нито по-благороден. Нито по-даровит. Нито по-…

— Хей, ти да не си влюбена? — присмя се Гонтран.

— Аз? Не! Е, може би малко — призна накрая тя. — Но кое момиче не би било влюбено в Гиймо? Той е едновременно крехък и силен, несръчен и талантлив…

— Стига вече! — със смях я прекъсна Гонтран. — Ушите му сигурно пламтят!

— Я ми кажи — внезапно попита Агата, — ти да не би случайно да ревнуваш?

— Кой, аз ли? Разбира се, че не!

— Да, да, виждам аз — заключи Агата с хитра усмивка, докато се пъхаше в спалния чувал. — Е, до утре, Гонтран. Приятни сънища!

— Аха — избоботи той вместо отговор. — А ти не сънувай много!

Той на свой ред си легна, но не можа веднага да заспи, въпреки умората от изминалия ден. Момичетата наистина бяха невероятни! Човек се държи с тях внимателно, съчувствено… и бам! Въобразяват си, че е влюбен! На всичкото отгоре Агата дори не беше красива. Тя беше твърде висока и прекалено слаба. Устата й бе много голяма, очите — твърде черни, косите — прекалено тъмни. Вярно, умна беше и с характер. От нея се излъчваше и някакъв магнетизъм и — трябваше да се признае — имаше класа. Но това беше всичко! Гонтран се помъчи да я прогони от мислите си. Трудна работа: тя спеше до него и той чуваше равномерното й дишане на няколко сантиметра от ушите си. Някаква нощна птица изкряска. Листата на дърветата точно над главите им се разшумяха от вятъра. Момчето се усмихна: в главата му изникнаха нотите на една мелодия.

* * *

На другата сутрин се събудиха от шума на керван, минаващ по пътя. Изскочиха от спалните чували, на бегом излязоха от горичката и се втурнаха към първата каруца. Един наемник от хибридите, полуорк-получовек, изръмжа от изненада и вдигна копието си. Но щом видя, че са деца, веднага го отпусна с презрително изражение. Водачът — жизнерадостен на вид мъж — спря каруцата си, като дръпна юздите и извика успокоително на двата огромни жълти вола от впряга.

Гонтран се обърна към него на ска, езика на Несигурния свят. Попита го дали не познава воин на име Тофан, който някога е работил като наемник на търговците от Фергана.

— Един гигант от северните степи? — отвърна мъжът и се почеса по главата. — С татуирани дракони по черепа? Познавам един, който преди няколко месеца създаде охранителен отряд за същия този път. Той е начело на двадесетина мъже, воини от степите като него. Понастоящем неговият отряд е най-добрият на пазара. Ако имах средства, щях да наема него, а не тези хибриди, които на всяка почивка мислят само как да се напият.

— И къде мога да открия този отряд? — радостно заразпитва Гонтран, чиято интуиция се оказа съвсем вярна.

— Ами на пътя, разбира се! Не знам точно къде, но ако нямаш спешна работа, съветвам те да почакаш. Рано или късно той неминуемо ще мине оттук…

Гонтран и Агата горещо благодариха на човека за безценните сведения. Накараха го да обещае, ако срещне Тофан, ще му каже, че момче на име Гонтран го търси и го чака в една горичка край пътя. После отново се върнаха под прикритието на дърветата.

— Търговецът има право — каза Агата. — Не знаем къде се намира твоят приятел. Ако тръгнем да го пресрещаме в грешната посока, рискуваме да го изпуснем. Най-добре е да не мърдаме оттук и да бъдем търпеливи!

Гонтран призна, че разсъжденията й са правилни. Можеха да чакат: разполагаха с пет дни, минус един за връщане. Най-трудното беше да си запълнят времето, докато чакат. Защо ли не взе със себе си цитрата!