Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (14)

12.
Гората на обесените

Рано сутринта приятелите на Гиймо се събудиха не без усилие. Трябваше им известно време да осъзнаят, че се намират в Несигурния свят, в едно рибарско селище на Срединния остров, и още малко време, за да се измъкнат от пухените чували. Започнаха да закусват направо върху скалите досами водата. Бертрам беше отпочинал и изглеждаше много по-свеж от предната вечер. Ала когато се опита да се свърже с Жералд с една магия за телепатично общуване, бе обхванат от силно главоболие, което му попречи да направи магията.

— Няма нищо — каза му Амбър. — Тъй или иначе план „Б“ предвижда ние да поемем инициативата.

Една лодка ги отведе до Виещия бряг, точно на мястото, където предната вечер бяха дебаркирали рицарите.

Виещият бряг дължеше наименованието си на многобройните тук гомони — жестоките създания с човешко телосложение, коси от водорасли и люспеста кожа, които обичаха нощем да припяват на рева на бурните морски вълни с ужасяващ вой.

Агата плати на лодкаря със скъпоценни камъни, които бе открила в дома на родителите си. После, без много да се бавят, напуснаха брега.

Дирите, оставени от хората на Братството, се виждаха отлично.

— Лесно можем да ги следваме, фасулска работа — измърмори Тома.

Баща му беше ловец и той доста поназнайваше от следотърсачество.

Те разгледаха картата на Несигурния свят, която Амбър извади от торбата си. Беше я прерисувала миналото лято от Гиймо и бе достатъчно съобразителна да я вземе със себе си, когато напусна Кракал на път за Даштиказар. Беше вън от всякакво съмнение, че рицарите се бяха отправили право на юг.

Те тръгнаха сред ръждивочервените треви на пустошта, които хрущяха и пукаха под краката им.

— Мислиш ли, че Кадехар ще ни е много ядосан? — попита Корали, която вървеше до Гонтран.

— За Кадехар не ми се вярва. Но за Жералд е сигурно! — тихо отвърна момчето.

Бертрам им бе разкрил, че учителят Кадехар се намира в Несигурния свят, макар всички да смятаха, че е пленник в Гифду, както и Уриен Трой и Валантен. Той също бе изразил предположението, че Жералд и рицарите, които току-що бяха пристигнали от Ис, щяха да побързат да се свържат с Кадехар и да се присъединят към него. Тази новина едновременно ги успокои и разтревожи.

По обяд решиха да спрат и да похапнат. Бертрам се строполи на земята.

— Ох! — изстена той. — Ужасно е, не спирам да мисля за моя учител. Надявам се, че няма много да ми се сърди, когато ни открие тук.

— Нормално е да ти се разсърди — каза Корали.

— Той ти е поставил задача, да ни задържиш в Ис, а ти си предал доверието му.

— Благодаря за моралната подкрепа, Корали! — изкриви лице Бертрам.

— А аз да не би да не будя съжаление? — включи се Ромарик.

— Моят храбър кандидат-рицар! — възкликна Корали.

— Тъкмо в това е проблемът — провикна се той, за миг объркан от намесата на девойката и от смеховете на приятелите. — Аз наистина съм кандидат-рицар! Обаче избягах тайно от Бромотул и… нападнах — това е точната дума — един рицар при Вратата. Ами сега? Хукнал съм подир онези, за които здравият разум ми казва да ги заобикалям отдалече: чичо ми и половината Братство! Как изглеждам отстрани, а?

— Като някой, на когото не може да се случи нищо по-лошо! — съчувствено му отвърна Амбър.

— Освен ако някое момиче не го нарече „мой храбър кандидат-рицарю“ пред двеста рицари! — присмя се Гонтран.

— Идиот! — не закъсня красавицата. — Просто ревнуваш.

— Много би ми харесало да съм храброто нещо на някого — мечтателно призна Тома.

— Видя ли, Гонтран? — победоносно възкликна Корали. — Все още се срещат и романтични младежи!

— Но не достатъчно здравомислещи девойки — въздъхна Амбър. — Е, да се подкрепим, чака ни още път.

* * *

Привечер магьосниците и рицарите стигнаха до една гора, дива и обезпокоителна на вид, от която кожата им настръхна, а сърцата им затупаха по-бързо.

— Гората на обесените — обяви учителят Кадехар.

Приятелите му се скупчиха около картата в ръцете му.

— Прав си — потвърди Уриен. — Ето Срединния остров, Виещия бряг, където слязохме от лодките, и Ръждивата пустош, която току-що прекосихме.

След кратка почивка навлязоха в гората по стъпките на разузнавачите, като се оглеждаха недоверчиво наоколо.

Дърветата не бяха твърде високи, но с широки дънери, а покритите им с гъст листак клони се преплитаха като пипала. Приличаха на кръстоска между дъб и плачеща върба. Стволовете бяха покрити със сивкав мъх.

— Бррр! Срещал съм и по-приятни местенца! — подхвърли Уриен.

— Но едва ли има по-добро, за да се скрие цяла армия! — каза Валантен, като му намигна.

Скоро излязоха на някаква полянка, покрита с причудлива кафява трева. След като се посъветва с Жералд и Кадехар, командорът заповяда тук да се разпъне станът.

Когато всички се настаниха около единия от лагерните огньове, водачът на рицарите се обърна към магьосниците:

— Учители магьосници, какви са вашите планове оттук нататък?

— Преди всичко трябва да си осигурим убежище и да се приближим до населените области на Несигурния свят — отговори Кадехар, като протегна крака. — На Виещия бряг бяхме твърде изложени на показ и отдалечени от вътрешността.

— Това означава, че ще останем тук, така ли? — попита Валантен.

— Само докато узнаем къде е отведен Гиймо — успокои го Жералд.

— Тази гора е гъста и никой не се отбива тук случайно — продължи Кадехар. — Разказват, че жреците от Йенибохор някога имали обичая да бесят враговете си тъкмо в тази гора. Днес всички смятат, че тя е населена с призраците на обесените.

— При… призраци ли? — обезпокои се пак Уриен.

— Не ми казвай, че се боиш от призраци! — възкликна подигравателно Кадуан, който се бе облегнал на един ствол, за да облекчи болките в гърба си.

— Не, хм… разбира се, че не! Но защо да чакаме? Дайте ми петдесет мъже — внезапно изгромоли старият владетел на Трой — и най-много за три дни ще изтръгна от бандитите в Несигурния свят всички сведения, които ни трябват!

— Тъкмо такива стратегии водят право към катастрофа — иронично вметна Кадехар. — Колкото по-незабележими успеем да станем, толкова повече шансове за успех ще имаме.

— От Сянката ли те е страх? — попита командорът. — Веднъж се срещнах с нея в Златистите планини на Ис. И я победих с моите рицари.

— В Несигурния свят е различно — обясни Кадехар. — Без да навлизам в подробности, ще ви кажа, че магията не действа така, както у нас. Може би заради това Сянката е много по-могъща тук, отколкото в Ис. Като магьосник-преследвач никога не съм имал възможност да се изправя срещу нея. Но ако това се случи, няма да съм й много равностоен противник.

Това признание на най-могъщия измежду магьосниците хвърли насъбралите се около огъня мъже в смутено мълчание. Какво щеше да стане, ако когато решителният момент настъпеше, най-способният от тях признаеше своето безсилие?

— Нека да говорим малко, но каквото трябва — предложи Валантен. — Какво ще предприемем, за да открием Гиймо?

— Възнамерявахме да го открием с едно магическо заклинание — отвърна Жералд. — Уви, не успяхме. Изглежда, онзи, който го е отвлякъл, е предвидил всичко.

— Боя се, че ще трябва да вземем решение — мрачно продължи Кадехар — да използваме по-традиционни начини. По-точно, да изпратим шпиони в големите градове на този свят, които да съберат всяка информация, която може да ни изведе по следите на Гиймо.

— Само че времето ни е ограничено — въздъхна Жералд.

— Зная. Но нямаме никакъв друг из…

Внезапна врява прекъсна думите на учителя Кадехар. Някъде в гората, близо до полянката, се водеше схватка.

Всички скочиха на крака.

— Призраците! — простена Уриен. — Призраците идват насам!

— Замълчи, глупако! — скара му се Валантен. — Не виждаш ли, че това е някакъв натрапник?

Наистина шумотевицата бе затихнала и под бдителния поглед на насъбралите се рицари стражите от северозападната страна на полянката се зададоха, хванали здраво един човек, който дори не мислеше да бяга.

Беше висок и здрав мъж с широк червен плащ.

Един от стражите смъкна качулката от главата на пленника.

— Йорван! — възкликна учителят Кадехар, който тутакси го разпозна.

— Йорван ли? — изръмжа Уриен и се хвърли към него със стиснати юмруци. — Ела ми, проклетнико!

— Командоре! — викна Кадехар. — Задръжте Уриен!

За част от секундата командорът се изпречи между пленника и побеснелия от ярост рицар.

— Пуснете ме! — крещеше Уриен, като се мяташе на всички страни.

Командорът с мъка успя да го удържи.

— Оставете ме да си уредя сметките с този изменник! — викна пак Уриен, пламтящ от гняв.

Амбор и Бертолен притичаха, за да помогнат на водача си да го обуздае.

При все това виковете на Кадехар, а после и на Уриен, бяха предизвикали силно вълнение в редиците на рицарите, които още пазеха болезнения спомен от предателството на Йорван. Колкото до Кадехар, той, напротив, усети как го обзема надежда. За да овладее положението, магьосникът се качи на един повален дънер и поиска тишина.

— Чуйте ме! Уриен има право: този човек, когото в Несигурния свят наричат повелителя Ша, наистина е Йорван — младият магьосник изменник, който задигна Книгата на звездите! Несъмнено трябва да бъде осъден за това. Но със сигурност не тук, и още по-малко сега! Защото Йорван е дошъл при нас по собствено желание и не се защити, когато го заловихме, макар да владее до съвършенство магиите на този свят! Мисля, че има основателна причина да постъпи така. Да оставим настрана неприязнените чувства и да чуем какво толкова важно има да ни каже.

Доводите на учителя магьосник имаха поразителен ефект, дори Уриен се укроти и се приготви като всички останали да изслуша внимателно какво има да им каже пленникът.

— Знам къде е Гиймо — просто каза повелителят Ша.

* * *

Ромарик, Амбър, Гонтран, Корали, Агата, Бертрам и Тома решиха да прекарат нощта на открито в Ръждивата пустош. Тя им напомняше ландите край Даштиказар, където обичаха да се разхождат в летните вечери. Ето защо странният вид на този свят и необичайните животни, наподобяващи огромни котки, които срещаха неведнъж през деня, не ги плашеха ни най-малко и те не се страхуваха да остават сами и в най-затънтеното място.

Насъбраха изсъхнали клонки и запалиха огън. После насядаха и започнаха да унищожават провизиите, които бяха заделили.

— Следите, по които вървим, стават все по-пресни — заяви Тома. — Утре вероятно ще настигнем Жералд.

— Няма да е зле — каза Корали. — Не ни остана кой знае какво за ядене! Освен няколко консервени кутии…

— Ти току-що обобщи драмата на по-голямата част от нашите съграждани, Корали! — подигра се Гонтран. — Ето че си готова да пожертваш опияняващия дъх на свободата за доволството на стомаха си!

— Ще пожертвам теб, ако продължаваш така! — защити се засегнатото момиче. — Макар да няма кой знае какво за ядене по мършавото ти телце.

— Това ми напомня една басня на Лафонтен, която учихме в Сигурния свят — замечтано каза Бертрам. — Вие в Ис учите ли Жан дьо Лафонтен?

— За туземци ли ни вземаш? — отвърна му Агата.

— Това е баснята за вълка и кучето — продължи младият магьосник. — Вълкът умирал от глад и завидял на кучето, което винаги било нахранено. То го убедило да се съгласи да се превърне в куче. Но когато разбрал, че вече няма да може да тича на воля, вълкът избягал…

— … защото предпочитал да живее с празен стомах, но свободен, отколкото сит, но вързан с верига — завърши Амбър. — Да, знам я, много е хубава.

Младежите се загледаха мълчаливо в пламъците. Всеки от тях, вслушан в къркоренето на червата си, прекрасно разбираше жестоката дилема, пред която е бил изправен вълкът.