Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (37)

35.
Магията на Дракона

Никога през живота си Кадехар не се бе изправял пред толкова силен противник. Не само че магиите, които хвърляше срещу Сянката, бяха безрезултатни, а и трябваше да използва целия си арсенал от магически умения, за да обезвреди онези, които падаха върху него.

От своя страна Сянката бе силно затруднена от Гиймо, когото трябваше да придържа.

Като гледаше чирака си полускрит в плаща от мрак и в пълната власт на страховития си враг, решителността на Кадехар ставаше непоколебима. Нямаше да го изостави още веднъж!

— Пусни момчето! — ревна той. — Да уредим нещата помежду ни!

Сянката се изсмя и направи магическа комбинация, която обгори до жълто бузата на Кадехар.

През това време Кадуан и Жералд подготвяха опасната магия Енсижил дю Лендорм.

Когато всеки от тях изработи в ума си сложното заклинание, те отново се спогледаха. След това се хванаха за ръце. После призоваха мощта на Дракона:

— Луказ, Изас, Наутхиз, Дагаз, Одала, Редху, Манназ, Море и Лед и Ръка, Дневна светлина, Обсебени земи, Слънчева колесница, осветяваща Прамайката, Талисман, Турси, Скади, Конници, Орли, Нертус и Мани, внушете, събудете и водете, предпазвайте духовете, преодолявайте непреодолими места, нека спиралната енергия установи връзка с Висшите сили! Изчезнете и направете място на Земния дракон, той да ни освободи от съществото на мрака! ЛЕНДОРМ!

В началото не се случи нищо. После земята започна да трепери пред магьосниците, които чакаха с разтуптени сърца. Вдигна се прах с глух тътен и започна да се завихря все по-бързо, докато образува змия, която придоби огромни размери. Щом спря да расте, изведнъж светна отвътре и се превърна в ектоплазма от светлина. В единия й край се появи чудовищна муцуна, над която имаше две леденостудени очи. Сражаващите се воини на бойното поле застинаха. Призрачното създание изрева дрезгаво и ревът му вкамени от ужас всичко живо. Дори Сянката побледня. Драконът се поколеба. Изгледа зловещо двамата магьосници, които се бяха осмелили да го извикат и които също стояха замръзнали от ужас. Изглеждаше много ядосан. После изведнъж се насочи към прозорчето и изчезна навън.

* * *

При входа на града битката продължаваше с ожесточение. Включването на степните воини бе възстановило равновесието между силите, което миг преди това бе застрашено от внезапното и яростно нахлуване на командир Тунку и петдесетина орки, по-яки и по-добре обучени от останалите. Хората от западните земи и разбойниците бяха платили тежък дан в тази схватка и малцина от тях продължаваха битката, а повечето предпочитаха да се грижат за ранените и да оставят нещата в ръцете на съюзниците, за които воюването беше занаят.

Ловците от Виолетовия Иртиш, обиграни в ловните техники, достойно защитаваха честта си в боя. Рицарите бяха на висотата на репутацията си на изключителни бойци и чудовищата получаваха повече удари, отколкото успяваха да нанесат. Степните воини бяха запазили елитните орки на Тунку за себе си и най-сетне бяха намерили противник по мярка. През това време, скрити в околните къщи, Пясъчните хора не спираха да се целят в жреците, докато кориганите истински се забавляваха да неутрализират магиите, които идваха към Армията от хълмовете откъм крепостната стена.

Но имаше двама души, гледката, на които беше истинско зрелище, привличащо вниманието и възхитения и завистлив шепот на всички воюващи.

Като същински бог на войната с огромния си меч и окървавени доспехи от кожа и метал, Тофан отбиваше удари и сечеше, избягваше удари и размазваше, парализираше противниците си и чупеше кости сред крясъци на бяс и болка.

Недалече от него, също като обезумял титан в тюркоазена броня и с гигантска секира, проблясваща на слънцето, Уриен Трой поваляше враговете си, както дървар сече дървета в гората. С разпенени уста, изцъклени очи и мокра от пот сива брада, старият рицар оказваше последна почит към Валантен.

Изведнъж един орк с неописуема изненада посочи върха на кулата, която се издигаше в центъра на Йенибохор. За миг всеки можа да види как една огромна змия от светлина се издигна към небето, там рязко спря и нададе болезнен крясък, а после светкавично се спусна и се напъха в един прозорец.

Драконът изчезна само за няколко секунди. Когато се върна в помещението, той спря, изви се назад, отвори огромна паст и пак изрева. След това скочи върху Сянката и премина през нея.

Сянката нададе вик и падна, като изпусна Гиймо и Книгата на пода. Ала пак се надигна, олюлявайки се: все още беше жива!

Драконът сякаш се изненада. Впи ледения си поглед в странния силует, който трябваше да е умрял. Не разбираше. Той беше дошъл на белия свят, за да вземе един живот. Но този живот му се изплъзваше. Обърна се още веднъж към магьосниците, които го бяха призовали. Вгледа се в стареца и видя страха в очите му. Този щеше да свърши работа. Навън, където се бе опитал да избяга от новите си господари, драконът бе болезнено наранен от дневната светлина. Бездната беше далеч по-отморяваща. Но за да се върне там, трябваше по един или друг начин да изпълни мисията, с която го бяха натоварили. Ето защо нанесе мълниеносен удар и тутакси изчезна във фойерверк от златисти искри.

— Кадуан! — изкрещя Жералд.

Напълно безпомощен, магьосникът бе видял как Земният дракон се хвърля върху стария му приятел. Кадехар го изпревари: спусна се и пое Кадуан в прегръдките си. Старецът не бе почувствал болка. Бе умрял мигновено. Бе си отишъл с Дракона. Отпуснатото му лице се усмихваше. Кадехар нежно положи тялото върху студения каменен под. Всички погледи се насочиха към Сянката.

Тя бе оцеляла след атаката на Енсижил дю Лендорм. Това беше необикновено събитие! За първи път в магьосническата история някой се бе измъкнал жив от Дракона. Но оказаната съпротива си имаше цена и Сянката бе излязла от нечовешкия сблъсък омаломощена. Тя се олюля отново. Плащът от мрак, който я обвиваше и скриваше от погледите, се разнищи. Дрехата на Сянката угасна къс по къс на пода със сух пукот.

Когато тя показа истинското си лице, магьосниците нададоха вик на изумление.

— Мислите, че сте постигнали триумф? Унищожихте Сянката, но още не сте я победили!

Увит в тъмния плащ на Гилдията, един старец, който вече не изглеждаше нито слаб, нито прегърбен, бе впил остър поглед на човек, който никога не е бил сляп, в стъписаните магьосници. Ехидният му смях, в който нямаше и най-малък намек за старческа кашлица, ги извади от вцепенението им.

— Шарфалак!

Сянката чисто и просто се бе превърнала във Великия маг на Гифду.