Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (18)

16.
Орки срещу рицари

Оркът, който нападна Кадехар, беше почти две глави по-висок от него. Но това съвсем не беше достатъчно да впечатли учителя магьосник, който вече бе побеждавал най-злите създания в Несигурния свят! Остави го да се приближи и в последния момент се отдръпна ловко встрани. Докато чудовището стоварваше боздугана си в прахта, Кадехар го удари в корема. Без дори да погледне агонизиращия си противник, той се приготви за атаката на третия орк. Отби първия удар с меча, пъргаво скочи във въздуха, за да избегне втория, а после, приземявайки се, с всичка сила ритна чудовището в коляното. То се счупи с ужасяващ трясък и оркът се търколи на земята, като виеше от болка. Едва успял да си поеме дъх, учителят магьосник трябваше да се отзове на виковете за помощ на приятелите си.

Боят се вихреше навсякъде. Рицарите достойно защитиха репутацията си — сражаваха се храбро един срещу трима и мечовете им бяха червени от кръвта на чудовищата. Когато някой от другарите им паднеше под ударите на обезумялата сган, яростта им се увеличаваше и те удряха с удвоена сила. Най-внушителен беше Уриен Трой, който се биеше гръб до гръб с Валантен: с меч в едната ръка, бойна секира в другата, с прашасалата си брада и разпенени уста, той пращаше в отвъдното орк след орк с титанична мощ. Командорът също оставяше смъртоносни дири по вражеските редици. Ударът му беше хладнокръвен, методичен, точен. Белезите, които набраздяваха ветеранското му лице, лъщяха на слънчевата светлина. Амбор и Бертолен, гръб до гръб както повечето рицари, свикнали да се бият в група, се бореха като лъвове. Ала битката беше предварително обречена и всички те го знаеха. Противниците им сякаш нямаха чет, а на мястото на всеки паднал орк изникваше друг.

— Командоре! — задъхано извика учителят Кадехар. — Магията ми е безсилна! Трябва да направим опит да се оттеглим. Няма да издържим още дълго!

Магьосникът насочи върха на меча си към гърлото на една твар. Дочу се приглушено изхъркване.

— Имаш ли идея къде да се скрием? — попита командорът, докато отклоняваше един удар със секира и размазваше с лакът носа на един орк.

— Наблизо съгледах някаква сграда. Можем да се доберем до нея.

— Съгласен съм — одобри той.

Незабавно даде няколко къси заповеди.

Рицарите се прегрупираха, доколкото можаха, под защитата на щитовете си и бавно заотстъпваха. Водеха ги командорът и Кадехар, към които скоро се присъединиха Амбор и Бертолен. В тила на колоната бяха Уриен и Валантен. Стипчивият мирис на битка стискаше воините за гърлото.

— Почти стигнахме! — извика магьосникът, за да вдъхне кураж на хората, докато навлизаха в тясна улица.

Скоро успяха да ускорят придвижването си. Къщите ги пазеха от набезите отстрани и само последните рицари бяха уязвими за атаките на орките.

Стигнаха до подножието на сградата, която Кадехар бе набелязал — голяма квадратна постройка от дялани камъни, която се извисяваше над околните къщи и приличаше на квартален храм. Вратата беше здраво залостена, но скоро един рицар намери стълба в съседен двор. Един след друг мъжете в тюркоазени брони се изкатериха на покрива и го превърнаха във военно укрепление.

— Сега е наш ред — заяви Уриен на Валантен. И двамата бяха от последните рицари, които прикриваха изкачването на другарите си.

Исполинът се обърна и сграбчи стълбата. Ала не видя как един орк излезе от другата страна на улицата и скочи срещу него, като размахваше дървен кол.

— Уриен! Внимавай! — изкрещя Валантен и застана между приятеля си и чудовището.

Ударът беше свиреп. Колът се заби в ризницата, в областта на корема, и Валантен се строполи меко и безшумно на земята.

— Валантен! — ревна Уриен и скочи при основата на стълбата. — Валантен!

С един удар с брадвата отблъсна орка, който се готвеше да се хвърли върху него. После вдигна приятеля си. Земята беше изцапана с огромно кърваво петно. Уриен счупи стърчащото от ризницата дървено копие. Метна безжизненото тяло на своя иконом на гърба си и се изкачи на покрива.

Стотина рицари бяха успели да стигнат до върха на зданието, което сякаш провидението им бе изпратило, и се бяха разгърнали така, че да предотвратят всякакъв външен достъп. Другите воини бяха останали на бойното поле: мъртви, ранени или пленени. Командорът пое дълбоко дъх. Макар загубите да бяха тежки, можеше и да е по-лошо.

Учителят Кадехар се суетеше около Валантен заедно с Уриен, който проливаше горещи сълзи и хълцаше като дете.

— Аз го убих — повтаряше съсипаният великан. — Аз ги убих всичките… Аз съм виновен, да, аз съм виновен… Заради моето високомерие и лудост…

— Жалбите са излишни — грубовато каза Кадехар. — Било каквото било, а твоята отговорност ще се преценява по-късно. Сега ми помогни!

Те разсъблякоха стареца, който им се видя още по-слаб без доспехите му. Върхът на кола бе забит дълбоко в корема му.

— Загубил е много кръв — разтревожено рече Кадехар.

Магьосникът бръкна в джоба на дрехата си и извади стиска сухи треви, които навлажни със слюнка и внимателно наложи около раната.

— Раната е много лоша — обяви той.

— Трябва да го спасиш! — изстена Уриен. — На всяка цена!

— Ако притежавах някаква сила тук — отвърна Кадехар и сложи успокояващо ръка на рамото на гиганта, — щях да ти го обещая. Но без графеми, които да подсилят и допълнят действието на лечебните треви… силно се съмнявам в резултата. Трябва да чакаме, Уриен. Не мога да направя нищо повече.

Точно в този миг орките атакуваха терасата с помощта на десетки стълби като онази, която позволи на рицарите да намерят убежище горе. Сравнително лесно бяха отблъснати. После по покрива се изсипаха няколко стрели, дошли откъм съседната сграда. Рицарите се покриха с щитовете си и скоро изстрелите престанаха. По всичко личеше, че оркските пълчища бяха силни само в ръкопашния бой! Ала рицарите не се заблуждаваха.

— Остава им само да чакат — измърмори Бертолен. — Нямаме нито храна, нито вода!

Господарите на Йенибохор обаче имаха други намерения. Застанал на един покрив, недалече от рицарите, един едър мъж се обърна към тях с оглушително силен глас:

— Съпротивата ви е напразна! Вие сте обречени! Мога да почакам времето да свърши тази работа, но… по природа съм си нетърпелив!

— Това е командирът Тунку — разкри им Кадехар. — Тиранинът на Ядигар. Тази сган, с която се бихме досега, беше неговата армия.

Новината се разнесе между рицарите като вятър.

— В известен смисъл — призна Амбор на своя приятел Бертолен — предпочитам това. Щях да се разтревожа, ако най-обикновени жреци могат да сразят мъжете от Братството.

— Но какво става? — изненада се Бертолен при вида на двадесетина овързани мъже с тюркоазени брони да отиват при Тунку под зорката охрана на въоръжени до зъби орки със заплашителен вид.

Тунку отново заговори:

— Както виждате, тук имам неколцина пленници! Искам да оставите оръжията си и да се предадете! Ще броя до двеста: на всяка десетица ще убивам по един от вашите хора! Докато се подчините! Едно… две…

— Командоре — обърна се към началника си Амбор, — трябва да се предадем! Тъй или иначе сме загубени! Да не допускаме другарите ни да бъдат убити за едното нищо!

— Ти, разбира се, имаш право — кимна водачът, обърна се към Тунку и викна: — Спри! Предаваме се!

Тунку беше стигнал до девет и един орк вече размахваше бойната си секира над главата на един рицар, когото бяха накарали да коленичи. Господарят на Ядигар направи знак на чудовището да отстъпи и позволи на пленника да се изправи.

— Разумно решение, командоре! Оставете всички оръжия на покрива и слезте един след друг на улицата!

— Загубени сме! И наистина не виждам как можем да се измъкнем от това положение — обърна се Кадехар с въздишка към командора.

Облече ризницата на Валантен и прикри лицето си, като го зацапа с прах и кръв.

За Тунку той беше демонът Аздар и беше обект на сляпата му ненавист. Щеше да е по-разумно да не го разпознае.