Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (39)

37.
Храмът

Великият маг се материализира с Гиймо и с Книгата на звездите в една много по-широка стая от тази, която току-що бяха напуснали. Жълтеникавите стени бяха покрити с гоблени, изобразяващи сцени от живота на страшния демон Бохор. Газени лампи върху високи стойки разпръскваха оранжева светлина, а в един ъгъл, върху кръгла масичка бяха наредени различни предмети, предназначени за култов обред. Магията на изчезването ги бе пренесла в един храм на Бохор, при това точно в Ядигар. Шарфалак беше направо щастлив, че се бе сетил да гравира заклинанието върху една каменна плоча в лабораторията си. По устните му заигра самодоволна усмивка. Гордееше се също и с това, че бе успял да вмъкне Ломго в кожата на различни личности, приближени на важни особи от Несигурния свят: съветник на командира Тунку, иконом на повелителя Ша… Благодарение на това, той най-сетне бе успял да се докопа до безценната Книга в Джагател. И ако опитите на Тунку да отвлече Гиймо в Ис бяха пропаднали един след друг, то все пак благодарение на същия този Тунку той се намираше днес на сигурно място в добрия стар Ядигар! Великият маг леко се намръщи: къде впрочем се бе дянал Ломго? Не го бе виждал, откакто онези идиоти се бяха осмелили да нападнат Йенибохор! Той вдигна рамене. Отсега нататък нищо вече нямаше значение, освен Книгата и това момче, което щеше да му даде достъп до нея. Скоро щеше да бъде господар, властелинът на трите свята!

Даде на Гиймо да пийне няколко глътки животворна течност, след което го замъкна навън.

Градът беше пуст. Само няколко групи подпийнали войници се мотаеха по улиците. Цялата оркска армия на Тунку в същия този момент беше в Йенибохор, както и жреците, които служеха в този храм. Великият маг тръгна по външното стълбище, което водеше до покрива на храма във форма на пирамида.

За пореден път Гиймо отпи от подсилващия еликсир на мага. След случката с ужасяващата костенурка той в известен смисъл се бе изключил от обкръжаващия го свят и му трябваше време да се върне отново — първо върху студения под на килията, после върху твърдия плот на една маса в лабораторията. Споменът за костенурката отново го изпълни с ужас. В сравнение с този спомен Сянката беше един приятен събеседник! Сянката… или по-скоро Великият маг! Той никога не бе понасял този старец, който го бе уплашил още при първата им среща в Ис, в двореца на превото. Това впечатление по-късно се бе засилило, когато бе подслушал разговора му с учителя Кадехар — разговор, който го бе подтикнал да избяга от Гифду… Какъв лъжец, какъв лицемер! Този човек, когото всички почитаха, ако не и обичаха, играеше театър, като куцукаше и кашлюкаше като болнаво старче. Преструваше се на наполовина сляп и наполовина изкуфял! Докато всички го ожалваха, под предлог, че си почива в покоите на манастира, той се е пренасял в Несигурния свят и се е превръщал в Сянката, за да измъчва и тероризира хората!

Гиймо погледна отмъстително стареца, който бодро изкачваше стъпалата, като го теглеше след себе си. Би могъл да се опита да избяга, но знаеше, че с треперещите си крака нямаше да стигне много далече. Реши да запази малкото сили, които магическият еликсир му бе възвърнал, за да се противопостави на мага, когато той започне ритуала по отварянето на Книгата на звездите.

Излязоха върху терасовидния покрив на храма, който се извисяваше над част от града. В далечината Гиймо съзря Каменния път, а още по-нататък — Хищната пустиня, където живееше приятелят му Кайл.

— Гиймо — обърна се към него Шарфалак с почти весел глас, — след като отново си в съзнание и имаме повече време за размяна на любезности, те моля за сетен път: би ли ми помогнал, свободно и доброволно, да премахна магията, която пази този свитък, или пак ще трябва да получа помощта ти насила?

— Имате право — отвърна Гиймо, като вдигна предизвикателно брадичка, — аз отново съм в съзнание. Само се опитайте да ме накарате насила да правя каквото и да е! Ще се съпротивлявам, както си знам!

— Леле, леле — развесели се Великият маг. — Знаеш ли какво си ти? Едно младо петле! Петле, което кукурига, за да прикрие слабостта си… Какво може да направи младото петле срещу старата лисица, каквато съм аз?

Той вдигна ръка и състави поредица от мудри — жестовете, с които се призоваваха графемите, като се възпроизвеждаха техните форми. Гиймо се строполи на земята, повален от заклинанието на Великия маг. Напразно се опита да противопостави други графеми на тази магия, която го държеше неподвижен и болезнено го притискаше надолу. Или те все още спяха вътре в него след последната коварна магия на Сянката, или той бе надценил силите си; тъй или иначе, беше съвършено безпомощен.

„Учителю! Учителю Кадехар! Умолявам ви — замоли се той наум. — Не ме оставяйте така! Не искам да бъда инструмент на злото в ръцете на Великия маг! Моля ви, не ме изоставяйте!“

В ума му, зад потъналите в сълзи очи, изплува образът на неговия учител. Беше най-любимият му образ, където Кадехар му се усмихваше топло миг преди да го прегърне със здравите си, сигурни ръце. Представи си как слага глава на рамото му, затваря очи и не мисли за нищо. Учителят галеше косите му и му повтаряше, че той е добър и разсъдлив чирак. И мъдър.

Кръвта на Гиймо закипя и го изтръгна от отчаяните му съновидения. Мъдър, мъдрост… Изведнъж го прониза една идея. Светкавична идея! Имаше малък шанс нещата да се оправят. Но това беше единствената, последната надежда! Беше напълно щура идея. Възхитително луда, ужасяващо щура! За да я приведе в действие обаче, трябваше да си извоюва известна свобода.

— Вие спечелихте! — обяви той, сякаш се отказваше от борбата. — Не мога повече! Съгласен съм да ви помогна, ако престанете да ме измъчвате.

Шарфалак го изгледа учудено. Хлапето отстъпваше, след като се бе опъвало дни наред? Какво означаваше това? Той му хвърли недоверчив поглед. Дали това не беше поредната му хитрина? Но пред него, пред очите му, Гиймо действително страдаше и сълзите, които обливаха лицето му, не бяха престорени. В крайна сметка момчето знаеше, че е загубено и няма никаква надежда. Приятелите му бяха далече и то изобщо не можеше да разчита, че ще дойдат. Логично беше да се откаже. Никой не е в състояние да търпи страдания, без да има и най-малка надежда! Върху изтънелите устни на Великия маг се появи триумфална усмивка. Ако хлапакът се съгласеше да участва, нещата щяха да станат много по-лесно. С едно махване на ръката той освободи Гиймо от магията, която го приковаваше към камъка.

* * *

В Йенибохор битката наближаваше към края си. Орките, обезкуражени от гледката на падащите един подир друг жреци под куршумите на Пясъчните хора, както и от неизчерпаемото настървение на рицарите и степните воини, се предаваха на цели групи. Обезоръжени, те бяха отвеждани в градския затвор и на свой ред се озоваха там, където самите те бяха затваряли безброй клетници. Неколцината оцелели жреци също вдигнаха ръце и безмълвно се оставиха да бъдат оковани.

— Сигурно се чудят защо всемогъщият им демон Бохор не дойде да им помогне! — иронично подхвърли лютиерът, който бе предвождал в битката селяните от западните земи.

— Накрая ще разберат, че Бохор е измишльотина на един човек, който сам се е преструвал на демон, за да извърши неща, каквито и демон не би си позволил — със слаб глас отвърна Кушумай.

Ловджийката бе излязла от кулата, подкрепяна от двама ловци.

— Не разбирам как жреците са успели да вдъхнат такъв страх у всички!

— Умът и сърцата на хората са били изпълнени със страх — вметна Ловджийката. — Достатъчно е да дадеш човешко лице на тези страхове.

Тофан и командорът се приближиха, все още задъхани от битката.

— Свърши се, Кушумай — обяви воинът. — Последните огнища на съпротива постепенно се предават. Напълно контролираме града.

— Чудесно! — зарадва се младата жена. — Хванахте ли Тунку? Мисля, че някои от нас много биха искали да му кажат две думи.

Командорът помрачня.

— Уви, засега от Тунку няма и следа. Никъде.

— Е… накрая ще излезе от дупката си, когато претършуваме целия Йенибохор.

Тофан вдигна поглед към кулата.

— Как мина горе?

— Зле — отговори Кушумай. — Сянката успя да избяга, като отнесе Гиймо и Книгата. Младежите в кулата са добре. В момента Кадехар, Йорван и Жералд се опитват да деблокират магията, която позволи на Сянката да се измъкне. Но трябва да ви кажа и една печална новина: старият магьосник Кадуан не можа да издържи при схватката.

— Стрелецът, който беше начело на разбойниците, също е тежко ранен — наведе глава командорът.

— Ще им отдадем всички почести, когато всичко това приключи — заяви Тофан със стиснати юмруци.

— Надявам се само, че краят, за който говориш — каза Кушумай мрачно, — няма да е край и на всички, които обичаме.