Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (32)

30.
Примката се затяга

— Господарю? Господарю? Армията навън се готви да нападне града!

Обвитият в мрак силует стоеше пред една маса от масивно дъбово дърво в средата на стаята, която му служеше за лаборатория и беше разположена на върха на кулата. Дебела книга с черна подвързия, обсипана със звезди, бе отворена пред него и той трескаво четеше, като мънкаше неразбираеми думи.

Обърна се яростно към жреца, който бе прекъснал заниманието му.

— Ти се осмеляваш… да ме прекъсваш… за незначителни неща.

Мъжът с бръснатия череп и бяла роба се просна по очи.

— Но, господарю… — заекна той.

— Иди да обсъдиш тази подробност… с Ломго… и с Тунку… Плащам ти предостатъчно… за това… Стига вече… Забранявам повече да ме безпокоят… Дори ако градът… се срине в морето.

Жрецът не обели и дума и избяга от стаята, без да настоява повече. Толкова по-зле, господарят нямаше как да знае, че Ломго бе неоткриваем от самото начало, на обсадата.

Сянката се върна към заклинанието в Книгата на звездите. То беше от последните, които бе успяла да разгадае, използвайки всичките си магьоснически умения. Останалата част от текста упорито й се изплъзваше.

Книгата на звездите, която бе разкрила на Гилдията тайните на магическото изкуство, притежаваше сякаш собствена воля. Това беше една от нейните особености. Въпреки прилежния труд на магьосниците и упорството на Сянката, Книгата не позволяваше на онзи, който я чете, да стигне отвъд една определена страница! И така беше от векове. Сянката проведе безмилостни битки с Книгата на звездите, за да изтръгне в крайна сметка трохички от магиите й, които само тя владееше сега.

Ала какво представляваха тези нещастни заклинанийца в сравнение с обещанията, които се криеха в страниците й? Който успееше да разчете цялата Книга, щеше да завладее цялата вселена, с всичките й светове! Който опитомеше Книгата на звездите, щеше да е в състояние да подчини на своето могъщество страната Ис, Несигурния свят и най-вече — Сигурния свят.

Малко не достигаше за това. Само едно дете, чийто Йонд бе по-развит от обичайното и което беше по-възприемчиво за графемите от останалите хора! И това беше тъкмо онова хлапе, което й се опъваше по най-необясним начин в една килия на долния етаж на кулата.

Сянката удари с юмрук по масата, а после се застави отново да се концентрира в заклинанието.

Имаше идея как да пречупи съпротивата на Гиймо! Идея, която изискваше време и цялата й енергия, след като и костенурката-свят се провали.

Понеже прекият сблъсък с момчето само подхранваше силата му, Сянката бе решила да го атакува изненадващо, в гръб, без то да се усети? Затова бе изработила сложна магия, която тя процеждаше неусетно през стените на кулата от тази маса, графема след графема. Първите резултати вече ясно се долавяха. В килията на Гиймо, застинал в космическото яйце в състоянието на екстаз, което го изключи от външния свят, синкавата светлина на Одала вече не озаряваше бронята Ежисжамур, а червените пламъци върху три от осемте лъча на Хагал бяха угаснали.

* * *

Мощната атака накара оркския отряд да отстъпи до моста над реката. Кушумай застана в самия център на тълпата, търсейки с поглед водачите на Армията от хълмовете, за да организира действията, в града. Зелените й очи искряха. Беше великолепна, същинска богиня на войната.

— Ловци! — викна тя към мъжете. — Към затвора! Освободете пленените рицари!

Мъжете от Виолетовия Иртиш загърбиха бойното поле и се втурнаха към сградата, където според шпионите на Братството на мечката трябваше да се намират тъмниците на Йенибохор.

— Стрелецът! Лютиерът! — продължи тя. — Заемете се с орките!

Битката беше неописуема. Мъжете от западните земи едва издържаха срещу пълчищата. Разбойниците се справяха по-добре, но силите явно бяха неравностойни.

— Ще направим каквото можем! — изрева стрелецът.

Кушумай не беше забравила нито за миг основната цел на тази битка и се огледа, за да се увери, че Йорван, Жералд и Кадуан, придружени от кориганите, я следват отблизо. Кулата сигурно имаше собствена защита, съставена не от орки, а от жреци!

— Тофан! — повика тя. — Отиваме в кулата! Отвори ни път с твоите бойци!

— „Отвори“ ли каза? — иронично отвърна великанът. — Чудесно!

Той се впусна напред и разцепи един орк от главата до петите.

Степните воини прокараха пътека с огромните си мечове насред бойното поле. Магьосниците, кориганите и невидимите като сенки Пясъчни хора със старомодните им пушки се провряха след тях.

* * *

— Кулата! За тази кула ли говореше? — обърна се Агата към Ромарик.

— Във всеки случай не виждам да има друга.

Групичката бе успяла да се промъкне в града и сред общата врява и облаци прах, които се вдигаха от битката, се бе спотаила в една отдалечена уличка.

— Да вървим — предложи Амбър. — Излишно е да губим време.

— И аз така мисля! — присъедини се Бертрам.

Деветимата младежи поеха към мрачната кула, която се открояваше на фона на небето. Избираха само тесни улички и вървяха плътно покрай стените.

Точно преди да достигнат подножието на кулата, Корали изпищя. Изскочил от пресечката, един орк се готвеше да ги погне, като размахваше боздуган над главата си.

— О, не! — простена Амбър.

— Не ви ли се струва, че това вече сме го виждали? — въздъхна Гонтран.

Беше си спомнил епизода в гората на Трой, когато попаднаха в засада на орки.

— Точно така — не се забави Тома. — Ей сега ще видите!

Той измъкна един ловджийски нож, принадлежащ на бащата на Агата, и се обърна. После се хвърли срещу орка, който явно не очакваше да бъде нападнат. Чудовищното създание едва успя да замахне към него с боздугана си и се стовари на земята, повлечено от собствения си устрем. Тома, улучен в крака и рамото, изрева от страх. Очите му се напълниха със сълзи от болка, но въпреки всичко намери сили да наръга многократно орка с ножа си, след което изгуби съзнание. Оркът под него за малко се раздвижи, после се изпъна и накрая престана да мърда завинаги.

— Тома!

Агата се спусна към приятеля си. Останалите от групата я последваха. На първо време се увериха, че оркът вече е преминал в отвъдното, а после се заеха с Тома, който лежеше в несвяст след удара с боздуган на чудовището. Като видя колко затруднени и несръчни са спътниците му, Тоти побърза да обърне ранения на една страна, в положение, в което не рискуваше да се задуши.

— Знаеш ли как се дава първа помощ? — попита Агата, като погледна момчето с надежда.

— Именно аз лекувам приятелите на брат ми, когато са ранени — призна Тоти и леко поруменя.

— Тогава, ако искаш — предложи Агата, — ти ще останеш с мен, за да се грижим за Тома, и ще ми помогнеш, да го пренесем в някоя от тези празни къщи. Останалите, отивайте в кулата! Ето я там!

Ромарик, Корали, Амбър, Гонтран и Бертрам се поколебаха дали да ги оставят, но след като обсъдиха ситуацията, признаха, че Агата има право. Те трябваше да отидат докрай в начинанието си. В противен случай всичките им усилия дотук щяха да бъдат напразни.

— Късмет, Агата — каза Амбър и я целуна.

— Спаси Гиймо и заради мен! — отвърна високото момиче развълнувано. — И освен това — тихо добави тя — наглеждай и Гонтран, моля те.

Амбър изгледа Агата с изненада, после леко се усмихна, което означаваше, че е разбрала посланието. Противно на онова, което момчетата си въобразяват, има тайни, които момичетата никога не издават.

Тя пое начело на групата, която вече наброяваше само шестима. Минути след това влязоха в кулата през един полуотворен страничен вход.