Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (16)

14.
Йенибохор

— Какво ще правим сега? — попита Бертрам.

Младежите, изумени, гледаха внушителните крепостни стени на Йенибохор, които се издигаха в далечината. За първи път виждаха прочутия град и той им направи силно впечатление. От Йенибохор сякаш наистина се носеше нещо тревожно и плашещо.

В центъра на града се извисяваше гигантска кула, която още повече подсилваше усещането за заплаха.

— Значи това е леговището на ония жреци, които вдъхват всеобщ ужас! — подхвърли Гонтран, като умело избегна въпроса на Бертрам.

— Вал, пазителя на вещите на Морския народ, ми разказа страховити неща за тях — каза Корали.

— Това са си истински истории — сериозно потвърди Ромарик.

При предишния му престой в Несигурния свят случайността бе срещнала Ромарик с хора, които го бяха предупредили да бъде нащрек с жреците на Бохор.

— Ама и ние наистина си търсим белята — въздъхна Агата.

— Нека си признаем, че засега не правим друго, освен да вървим след рицарите от Братството — отвърна Амбър лаконично. — Не сме виновни, че те ни доведоха тук.

Приятелите на Гиймо наистина бяха вървели по техните стъпки през Ръждивата пустош. Именно пред стените на Йенибохор те най-после бяха настигнали рицарите, строени в боен ред. Съгласиха се единодушно да отложат малко срещата и… обясненията. Никой от тях не гореше от желание да бърза! При определени случаи да останеш спотаен в гората заедно с вълците си имаше известни предимства.

Така че младежите се насочиха към възвишенията — в действителност обикновени хълмове, наречени Сиви заради оголените скали, които се издигаха недалеч от града. Този наблюдателен пункт им осигуряваше общ изглед на бойното поле, което се подготвяше.

— Е, а сега какво ще правим? — повтори Бертрам.

— Ще постъпим като тях — отговори Ромарик, без да се колебае, — ще чакаме…

* * *

Постъпвайки храбро, но и малко смешно, предвид обстоятелствата, застанали в боен ред, рицарите в тюркоазени брони предизвикваха на двубой могъщия град Йенибохор. Отзад командорът бе свикал военен съвет с Амбор, Бертолен, Уриен и Валантен, като разглеждаше една приблизителна карта на града.

— Командоре — за десети път повтаряше Уриен Трой, — не разбирам защо оставяте този предател Йорван да ръководи операцията!

От Валантен се изтръгна въздишка на досада.

— Не разбираш, защото не искаш да разбереш — отговори той вместо водача на рицарите. — Уриен, моля те… Първо, опитай се да запомниш, че Йорван не ръководи нищо: той само ни дава сведения. Онова, което е извършил в миналото, е едно, а това, което прави днес, тоест помага ни да открием Гиймо, е съвсем друго.

— Да не би да искаш да кажеш, че това добро дело е достатъчно, за да заличи вината му в миналото? — възкликна Амбор. — И дума да не става!

— Не става въпрос за това — избоботи Уриен. — Това не е добро дело, а капан. Капан, към който сме се втурнали със затворени очи! Ако Йорван не беше под закрилата на проклетите магьосници, щях да го удуша със собствените си ръце, за да му попреча да навреди отново!

— Напомням ви — строго се намеси командорът, — че сме тук, за да превземем града. Ето защо, вместо да си пилеем думите на вятъра, да помислим за това! Йорван твърди, че Гиймо е държан като пленник именно тук, в Йенибохор. Щом Кадехар и Жералд ни казват, че можем да се доверим на информацията на Йорван, значи тя е вярна. Ние не можем да преценим.

Уриен не отговори, но така силно стисна юмруци, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

Малко по-нататък Кадехар, Жералд и Кадуан бяха насядали върху равната трева около Йорван, който се бе загърнал в червения плащ на повелителя Ша. Ако някой ги видеше как свободно и приятелски разговаряха, никога не би предположил, че единият е пленник на другите трима.

— Не мога да повярвам, че пропуснах вика за помощ на моя чирак — косеше се Кадехар.

— Защото не си толкова възприемчив за Неспирните графеми, колкото съм аз — отговори му Йорван.

— Все пак го чух — настоя учителят магьосник. — Беше слаб, но чух ясно зов за помощ! Само че идваше от Несигурния свят. Откъде можех да знам, че е бил Гиймо?

Той не можеше да си прости, че не бе обърнал по-голямо внимание на случайния магически сигнал, който бе прихванал, когато няколко дни по-рано вървяха с Уриен и Валантен към Вирду.

— Най-важното е — успокои го Жералд, — че Йорван е прихванал този сигнал и най-вече, че се е съобразил да локализира Гиймо и да започне да го следи телепатично.

— Загубих следите му в Йенибохор — продължи Йорван. — Сигурно все още е тук! Обаче…

— Обаче какво? — уморено попита Кадуан.

Старият магьосник бе станал още по-немощен.

Той трудно си възвръщаше силите, които бе загубил при преминаването в Несигурния свят.

— Обаче — продължи Йорван — трябва да сме много бдителни. Жреците от Йенибохор са твърде опасни. Те практикуват една много мощна магия, която черпят от култа към Бохор, Господаря на мрака. Говори се, че Великият им жрец нямал човешка форма и бил изпратен в Несигурния свят от самия Бохор… Каквато и да е истината, трябва да проявим двойна предпазливост.

Той хвърли неодобрителен поглед към рицарите, демонстративно изправени пред стените на града.

Кадуан въздъхна.

— Братството си е такова, гордо и безразсъдно. Трябва да се примирим с това. Но хората му са храбри и нямат равни в нито един друг свят!

— Рицарите нямат никакъв шанс срещу жреците — не отстъпи Йорван.

— Ти какво препоръчваш? — попита Кадехар.

— Хитрост или преговори. Но в никакъв случай сила.

— Знам, че се повтарям — каза Жералд, — но ние разполагаме с твърде малко време! Който и да е похитителят на Гиймо — Сянката, Великият жрец или самият Бохор, той бързо ще получи от него това, което иска. И ако на всичко отгоре той е същият, който е откраднал в кулата ти Книгата на звездите, както ти ни разказа, можем да се обзаложим, че се готвят много опасни неща.

— Трябва да ми повярвате — настоя Йорван. — Книгата на звездите наистина ми беше открадната в Джагател, докато тичах след Гиймо по коридорите на Гифду!

— Ограбеният крадец — щеше да е смешно, ако не беше толкова драматично! — въздъхна Кадехар.

Йорван погледна тримата магьосници с очи, пълни със съжаление.

— Колко пъти да ви го казвам? Не съм откраднал стария ръкопис, прибрах го на скришно място! Ако не бях постъпил така, против собствените ми интереси, днес положението щеше да е много по-сериозно.

— Може би казваш истината. Във всеки случай иска ми се да вярвам, че е така… Но ще видим това по-късно — просто заключи Кадехар след кратко мълчание. — Засега да се заемем с Гиймо!

Като оставиха Кадуан да пази Йорван, Кадехар и Жералд се отправиха към събраните около командора мъже.

* * *

— Господарю, какво ще правим?

— Засега нищо.

Една фигура от мрак наблюдаваше от върха на кулата хората на Братството, които стояха предизвикателно пред стените на града, готови за бой.

— Нищо ли, господарю? — удиви се Ломго. — Но…

— Бях предвидил това… беше неизбежно… Само че дойдоха твърде рано. — Шептенето на Сянката секна. Размишляваше. — Доведи нашия приятел… Сега…

Ломго се поклони и изчезна по стълбите.

След известно време, пуфтящ като вол и ругаещ високата кула, на площадката се появи един мъж. Беше рошав великан, космат като самия дявол, нахлузил очукана черна ризница.

— Надявам се… че хората ти са по местата си… Тунку.

— Така е, Велики — отговори командирът Тунку с гръмовен глас.

— Добре, много добре… Аз ще разположа моите… И ще чакаме да ни нападнат.

— Мислите ли, че са дошли да ни нападнат? — попита Тунку. Той хвърли презрителен поглед към рицарите. — Та те са шепа хора!

— Вярвай ми, Тунку… ще нападнат… Познавам ги добре… ще нападнат.

Сянката се изсмя и Тунку, който изобщо не се впечатляваше от чудовищната й гримаса, се присъедини към ужасния й кикот.

Долу в равнината, въпреки храбрите им сърца, рицарите не можаха да се сдържат да не потреперят.