Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (15)

13
Мракът се развихря

Гиймо изведнъж отвори очи с разтуптяно до пръсване сърце. Първо хвърли бърз поглед на стаята, после по-внимателно огледа сенчестите ъгли, но не различи нищо. Направи усилие да се успокои. Беше му се сторило в съня му, че чува как вратата на килията му се отваря.

Колко пъти се бе събуждал така, задъхан, изплувайки от дълбокия сън, както удавник се мъчи да излезе на повърхността? Това очакване беше на път да го подлуди.

— Момчето ми…

Гиймо рязко скочи и нададе вик. Сянката! Сянката беше тук, съвсем близо! Значи не бе сънувал. Беше напрегнат като тетивата на лък. Това беше от умората. А и откога не беше ял? От дни? Може би от седмица…

— Тц, тц… Нервен си… много, много нервен…

Глухият шепот се премести. Най-сетне Гиймо съзря силуета от мрак от другата страна на бронята Ежисжамур. Едва го различаваше. Но усещаше дишането му и му се струваше, че долавя леден дъх върху лицето си. Затрепери като лист.

— Е, момчето ми… помисли ли… върху моето предложение?

Гиймо не отговори веднага. Мътните го взели! Трябваше да възвърне самообладанието си на всяка цена! Да спре да трепери! Той затвори очи и се помоли като в храм — да дойде Изас, графемата, която укрепваше концентрацията и засилваше волята. Дълбоко в съзнанието му Изас просветля и пръсна топлина из цялото му тяло.

Когато отново погледна Сянката, чиракът трепереше по-слабо.

— Помислих. Отговорът е „не“.

Сянката се размърда.

— Осмеляваш се да кажеш „не“… на мен…

Отстъпи и нададе ужасен вопъл, който, въпреки присъствието на Изас, вледени Гиймо.

— Толкова по-зле… решението е твое… Не искаш да станеш мой съюзник… тогава ще бъдеш мой роб.

Гиймо разбра, че двубоят е неизбежен. Увери се с един поглед, че всичките му защитни съоръжения са на място, и бързо седна върху Манназ.

В края на онова, което наподобяваше ръка, Сянката образува тъмно кълбо, подобно на това, което бе хвърлила по време на предишното си посещение. После с все сила го запрати срещу омагьосаната стена.

Магията се пръсна върху бронята Ежисжамур. Както и миналия път, тя започна да пращи.

Сянката повтори опита. Със същия неуспех.

„Защо упорства с такова ожесточение? — запита се Гиймо с тревога. — Нали вижда, че кълбата не могат да наранят Бронята!“

Погледът му бе привлечен към пода. Видя, че издълбаните в камъка Ежисжамури светеха много силно. Тъмните кълба изчерпваха енергията им! И докато Ежисжамурите се бореха с кълбата, те не можеха… Гиймо се облещи. Бе схванал тактиката на Сянката! Опита се да възвърне самообладание, като прокара пръсти през алените пламъци на Хагал.

Когато до ръба на галдрата се залепиха двадесетина злотворни кълбета, Сянката се приближи самоуверено към Гиймо. Докосна Бронята и ръката й премина през нея като през водна повърхност. Изсмя се и понечи да прекрачи енергийната преграда.

В същия миг графемите Одала, които Гиймо бе изрисувал между всеки Ежисжамур, за да укрепи стената, на свой ред заблещукаха. Изведнъж ръката на Сянката, промушена през магическата бариера, бе нападната от милиони огнени искри. Демоничното създание изстена от болка.

— Двойна защита… Браво, момчето ми… Не ме разочароваш… О, не, никак не ме разочароваш.

Силуетът от мрак изрече едно заклинание на непознат за Гиймо език. Колкото по-силно и могъщо ставаше то, толкова по-бързо гаснеха искрите.

— Пон шокту гхер на гхер ноа магар гудаз башзир ноа.

Очертанията на Одала по пода загубиха яркия си блясък. С вик на болка Сянката проникна във вътрешността на бронята Ежисжамур. Гиймо едва се удържа да не изкрещи. Врагът бе превзел крепостта и сега обсаждаше кулата му!

Сянката тъкмо бе преодоляла галдрата, когато графемата Хагал, чиито осем лъча пращяха със студен огън, светна в червеникав ореол и образува нова енергийна стена около Гиймо.

Сянката видя новата магия и замръзна намясто.

— Подцених те, момчето ми… Всички ние не те дооценихме.

Изпробва прозрачната преграда, която я отделяше от чирака. Беше съвсем близо и Гиймо вече различаваше смътни човешки очертания под наметалото от мрак. Без сам да знае защо, страхът му понамаля.

— Впечатляващо… много впечатляващо.

Сянката се долепи до червената преграда и разпери ръце, като потопи Гиймо в мрак. Той инстинктивно се сгуши. С гръмовен рев демонът призова силите на Несигурния свят. И мракът се развихри…

Никога до този момент Гиймо не бе присъствал на така яростно бушуваща магия. Призрачни форми с неясни контури изникваха от бездната, мятаха се насам-натам и удряха с муцуни кулата на Хагал, като скимтяха яростно, а после се връщаха в атака отново и отново. Сянката ги насъскваше с ужасяващи крясъци. Гиймо започна да вика. От ужас. Може би полудяваше. Докато защитата на Хагал не се пропука. Разцепи се. И изпращя сред червен звезден дъжд.

Сянката с рев пое удара. Олюля се. Призраците изчезнаха така, както се бяха появили. Видимо изтощено от усилията, демоничното създание се довлече до Гиймо, който хлипаше. Мракът, който го обгръщаше, се поразреди.

— Сега ти си мой… Мой си, момчето ми…

И Сянката протегна ръка, за да го сграбчи.

Земята под краката на Гиймо леко затрепери.

Манназ се бе активирала. За част от секундата графемата обви чирака магьосник с млечнобяла светлина, която очерта формата на огромно яйце. Космическото яйце. Последното убежище.

Сянката спря намясто. Поколеба се, после отстъпи, залитайки, и се оттегли. Гиймо видя всичко това през пелената от сълзи и разбра, че вече няма от какво да се бои: Сянката бе изразходила силите си срещу Ежисжамур, Одала и Хагал. Вече нямаше достатъчно енергия да атакува Манназ!

Вратата на килията внезапно се отвори и един мъж с бръсната глава, облечен в светла роба, влезе в помещението. Той явно се изненада при вида на Гиймо, седнал в прозрачното яйце, а после се просна в краката на Сянката.

— Господарю… Простете ми, господарю, но… една чужда армия е разпънала стан пред вратите на града!

Сянката потисна напиращия гняв.

— Вече… Вече са тук… Колко лоша вест ми носиш… Ломго… Твърде рано… Прекалено рано.

После се обърна към Гиймо и изрече уморено:

— За съжаление трябва да те оставя… но още не съм свършила с теб… Има и други начини… Да, други начини.

Тя напусна килията с проклятия, последвана от Ломго, който подтичваше приведен, с наклонена настрани глава.

Гиймо опита да превъзмогне бученето в ушите си, но напразно. Изтощен от вълненията, отслабнал от глада, той отново загуби съзнание.