Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (25)

23.
Около огъня

Тофан беше на седмото небе. Гонтран свиреше божествено! А разтапящите мелодии, които изтръгваше от цитрата на един от неговите бойци, пренасяха гиганта чак до страната Ис, която той не познаваше, но за чиито красоти се догаждаше от нотите, които чуваше. Колкото до покритите с дълбоки белези и татуировки мъже, които акомпанираха на Гонтран, пляскайки с грубите си ръце, те се усмихваха, така че обстановката приличаше на истински празник!

* * *

Срещата на младия музикант и приятеля му Тофан се състоя на Търговския път сутринта на третия ден.

Дотогава Гонтран и Агата бяха запълнили как да е времето на чакане, като си бъбреха или играеха на шах върху начертана на земята шахматна дъска, с камъчета и пръчици вместо фигури, ала наблюдавайки търговските кервани по пътя.

Както им беше предречено, най-сетне Гонтран съзря начело на богат керван, който се придвижваше мързеливо, познатия силует на воина от степите. Нададе вик и се втурна насреща му, радостно размахал ръце, за изумление на Тофан, който не вярваше на очите си, и за разочарование на Агата, която бе започнала да цени разговорите си насаме с Гонтран.

Засмян до уши, великанът прегърна момчето и го стисна до задушаване. Двайсетината воини от Севера, които съставляваха охраната на кервана, се струпаха около началника си, за да споделят радостта му, и приятелски потупваха Гонтран с яките си ръчища.

Агата се бе приближила стеснително, впечатлена от тези бойци с походка на хищници, облечени в кожа и метал, всички с дивашки татуировки и гигантски мечове на гърба. Най-силно впечатление обаче й направи Тофан с гигантския си ръст, сивите си очи, прорязаното от белези лице, черепа с татуировки на дракони и дълбокия си глас. Гонтран си спечели няколко закачливи бележки от Тофан заради присъствието на девойката, но Агата бързо възвърна своята самоувереност и хапливост и много скоро бе приета свойски в компанията сред смехове и радостни възгласи.

— Ще ти помогна — бе казал Тофан, след като Гонтран му обясни причините за появата си край Търговския път в Несигурния свят. — Без съмнение и другарите ми, но трябва да говоря с тях и те сами да решат — те са свободни хора, които доброволно ми служат, и заедно направихме отряд за охрана. Те не са слуги! Ала преди всичко трябва да заведем тези търговци до уговореното място, защото са ни платили за това. Чакай ме тук, в твоята горичка. Ще дойда да те потърся, когато свършим нашата работа.

Тофан удържа на думата си. На следващата вечер той се яви пред Гонтран, а с него — и всичките му воини.

Ето как Гонтран и Агата се оказаха първите, които още в средата на петия ден се върнаха на Сивите хълмове, където беше уговорената среща.

— Ех, музиканте — въздъхна Тофан след една балада, която Гонтран изпя, — ти много ми липсваше! Не можах да открия в този свят човек с твоята дарба!

— Е, Гонтран — иронично подхвърли Агата, — пред теб се открива международна кариера!

— Подигравай се, подигравай се — отвърна момчето. — Само почакай и ще видиш ти. Приятели — обърна се той към бойците на езика ска, — сега за вас ще пее нежната Агата!

— Ти си луд! — възмути се тя тихо, като ококори очи. — Аз никога през живота си не съм…

— Не приказвай, а си почвай песничката — прекъсна я Гонтран. — Степните хора не обичат да чакат. И един съвет: те са меломани. Ако пееш фалшиво, може да ти се случи нещо.

Агата го изгледа, но не можа да разбере дали се шегува. Обзета от съмнение, реши да запее. Тъй или иначе, никога не бе бягала от трудностите!

Помоли Гонтран да бъде така добър да й акомпанира с цитрата, прокашля се и започна една тъжна и меланхолична песен, много популярна в страната Ис.

— В гората отиват майката и дъщерята. Девойката въздиша. Защо тъжиш, Маргарита? — Девойка съм през деня, а през нощта — бяла сърна…

Агата имаше малко нисък глас, но пееше вярно и прочувствено, което приятно изненада Гонтран. Това момиче наистина беше удивително! В края на песента мъжете от степите бурно аплодираха.

Но те не бяха единствени:

— Браво, Агата!

— Да, беше страхотно!

Всички едновременно се обърнаха към две фигури, които изникнаха от сянката.

— Ромарик! Корали!

Гонтран остави цитрата на земята и хукна към приятелите си.

* * *

Ромарик и Корали бяха останали дълго над извора, който се изливаше в морето, скрити на завет от вятъра сред скалите. Чакаха да дойде някое от племената на Морския народ, на което му е свършила водата за пиене. Най-сетне, в края на втория ден, саловете на Четвъртото племе се приближиха до стръмния морски бряг — два дни, които им се бяха сторили два часа, толкова много неща имаха да си кажат. Морските хора бяха така безшумни, че замалко да си отидат незабелязани. За щастие един детски вик привлече вниманието на двамата и те се подадоха навън от скривалището си, надвесвайки се от скалата над извора, откъдето видяха големите салове.

Корали свила ръце пред устата си, се обърна сърдечно към мъжете и жените, които се слисаха от неочакваната й поява над главите им. За щастие пребиваването на малката чужденка при Вал и Матси бе станало известно на всички племена и изразът на изненада и страх по лицата им скоро се замени с доброжелателна усмивка.

Всички бяха с полуголи и загорели тела, с обезцветени от слънцето и солта коси. Бялата ципа пред очите им, която им придаваше стъклен вид, им позволяваше да гледат под водата.

Водачът на саловете — онзи, който трябваше да преведе племето по Изгарящото море между теченията и медузите — ги осведоми, че Шестото племе е далече оттук. Корали попита дали е възможно да предадат на Вал едно съобщение. Времето бе минало твърде бързо и дума не можеше да става да се опитват да стигнат при него. На девойката бе отговорено, че щом бъдат напълнени съдовете с вода, Четвъртото племе ще поеме ангажимента да го открие, за да му предаде посланието. Ето защо тя обясни положението, а Ромарик вметна, че ако Шестото племе се съгласи да им се притече на помощ, би могло да дойде направо в едно от заливчетата в полите на Сивите хълмове. Тъкмо там си бяха дали среща приятелите. Ромарик и Корали усетиха как Морските хора се смутиха при разкритията им за Йенибохор, жреците и Гиймо. Водачът на племето им обеща да побърза с предаването на съобщението. След това, когато разбраха, че нямат повече работа тук, Корали и Ромарик решиха да тръгнат, без да бързат, обратно към Сивите хълмове.

* * *

— Цели два дни, докато се домъкнете от вашия извор дотук — намигна Гонтран на Ромарик. — Трябва да сте били много изморени!

— Вярно, че не бързахме — със смутена усмивка отговори той, — но на отиване бързахме много и Корали реши, че е по-добре да пестим силите си на връщане, като знаем какво ни предстои.

— Не се оправдавай, Ромарик — каза Корали и измери с поглед Гонтран. — Нека господинът по-скоро ни обясни тази глуповата и замаяна усмивка, която беше на лицето му, докато Агата пееше!

— Ей, ей! — със смях се намеси Тофан. — В името на степните призраци, човек ще си рече, че сме на пазара във Фергана!

Гонтран благодари на приятеля си с усмивка, а Корали сърдечно стисна ръката на исполина. Те се присъединиха към останалите край огъня. Когато всички се запознаха и размениха информация, веселбата продължи. Тофан извади от багажа си барабан, представляващ опъната върху обръч кожа, и воините запяха пламенна и дива песен, която възхваляваше суровата красота на родните им степи.