Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (23)

21.
На път към Хищната пустиня

Амбър и Тома бяха поели право на юг. Стигнаха до Търговския път, но се отказаха да вървят по него, защото така щяха да се приближат до Йенибохор, а това никак не им се нравеше. За да избегнат прокълнатия град, те свиха на югоизток, но без да изпускат главната цел на пътуването си — Хищната пустиня. Първата нощ без приятелите си те прекараха в една овчарска колиба в някаква изоставена нива.

На втория ден трябваше да прекосят Влажната река, малко по-нататък — Тъжната рекичка, а след това да прегазят високата трева на безкрайната степ, наречена Двуглавия сфинкс. Тези два прехода им струваха значителен брой скъпоценни камъни. Първо за лодкаря, когото едва успяха да открият на брега на голямата река, после за един рибар с лодка на Тъжната рекичка. Ако трябваше да обяснят къде са прекарали втората нощ, Амбър и Тома едва ли щяха да си спомнят: капнали от умора, те се бяха строполили под един огромен храст с бледолилави плодове.

На третия ден в далечината се показа жълтата блещукаща повърхност на пустинята.

— Уф! Добре че пристигнахме най-после — въздъхна Тома, като намести раницата си с едно отмятане на хълбока.

— И аз съм много уморена — отвърна Амбър и хвърли поглед на компаса, благодарение на който можаха да се справят с необичайния маршрут. — Разбързали сме се като луди! Но нямаме избор, шест дни е много кратък срок.

И двамата не бяха разговорливи по природа и бяха разменили твърде малко думи от тръгването насетне. Отначало се задоволяваха с погледи, а с течение на времето — с усмивки.

Когато Бертрам замина на тайнствената си мисия, Амбър малко се поуплаши да остане насаме с Тома, който в нейните очи беше едно глупаво и недодялано момче. Ала благодарение на прямотата, с която и двамата пристъпиха към проблемите, свързани с пътуването, скоро започнаха да се разбират и с поглед. Девойката забеляза, че Тома има лесен и напълно оформен характер, а зад недодялаността и непохватността му всъщност се криеха голяма искреност и непресторена щедрост. Бе разбрала също и това, че той е от хората, които не могат да живеят сами: Тома винаги имаше нужда от някой — някой, когото да придружава, някой, на когото да дарява своята преданост и приятелство. Този някой беше Агата, после и Гиймо. Днес беше тя. Амбър се чувстваше като човек, натоварен с непознати досега отговорности.

— Добре че не срещнахме Двуглавия сфинкс! — възкликна Тома, като тръсна червенокосата си грива.

С наближаването на целта той изпитваше все по-голяма необходимост да приказва. Това бе неговият начин да изразява радостта си.

— Ти пък, той отдавна е умрял! — каза Амбър. — Бил убит от селяни, на които им дотегнало децата им да бъдат разкъсвани, когато водели стадата на паша в степта! Гиймо ми разказа всичко това.

— И този сфинкс ли е задавал гатанки? Може би две, щом е бил с две глави!

— Не знам. Трябва да питаме онези, които е изял.

Внезапно Амбър замълча. Без да иска, бе произнесла името на Гиймо и това бе достатъчно, за да почувства болка. Продължиха да вървят мълчаливо.

— Много ли ти липсва? — попита Тома, който бе забелязал как лицето на момичето помрачня.

— Кой?

— Ами… Гиймо, кой?!

— Разбира се, че ми липсва — призна Амбър след кратко колебание. — Дори страшно много, което не мога да си обясня. Знаеш ли, когато той не е с мен, имам чувството, че нищо вече няма значение, нито смисъл. Това е ужасно… Дали и той чувства същото?

— Без съмнение.

— Сигурен ли си? Откъде знаеш? Казвал ли ти е нещо за това?

— Нищо не ми е казвал — неумело опита да се оправдае Тома, — но има неща, които момичетата виждат, а момчетата не, и други, които момчетата забелязват, а момичетата — не. Аз съм момче. И мога да ти кажа, че съм виждал как Гиймо те гледа.

— Много мило, Тома, че ми го казваш — развълнувано прошепна Амбър и потъна в продължителна замечтаност.

Скоро след това стигнаха границата на Хищната пустиня. Степта рязко свърши, също както сушата свършва пред морето. Докъдето поглед стигаше, не се виждаше нищо друго, освен пясък — потръпващ пясък, сякаш очакващ нещо.

— Бррр! — потрепери Амбър. — Като си помислиш, че тази пустиня те поглъща и изяжда, ако за зла участ попаднеш в нея!

— Какво ще правим?

— Гиймо ми разказа, че Пясъчните хора общуват помежду си с дим.

— Като индианците от Сигурния свят?

— Да.

— А ти знаеш ли сигналите на Пясъчните хора?

— Не. Но мисля, че и най-обикновен огън ще привлече вниманието им и ще ги доведе при нас.

Залутаха се в безплодно търсене на клони, но не намериха друго, освен сухи треви, които събраха накуп.

— Това дори е по-добре от дърва — със задоволство обяви Амбър, докато драскаше клечката кибрит под първата купчинка. — Тревата прави повече дим!

Действително, тревата бързо пламна, като отдели плътен дим, толкова гъст, че ги принуди да се отдръпнат назад.

— Надявам се, че ако някой дойде, това ще са Пясъчните хора — каза Тома, — а не орки или бандити!

— Само Пясъчните хора могат да вървят по Хищната пустиня, и то благодарение на каменните си налъми — успокои го Амбър. — Освен това, ако се появят някакви орки, ти ще им дадеш да се разберат, нали?

Намекът на Амбър за неговата храброст в гората на Трой извика усмивка върху лицето на момчето.

— Не знам, обаче едно е сигурно — скъпо ще дам кожите ни!

— Не се съмнявам нито за миг, Тома.

Те млъкнаха и се съсредоточиха в поддържането на огъня със суха трева.

„Моля ви се, елате! — наум се примоли Амбър, обърната към Хищната пустиня. — Гиймо има нужда от вас! А времето ни е съвсем малко“.