Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (20)

18.
Равновесието на светлините

Гиймо излезе от състоянието на несвяст, в което бе изпаднал след развихрянето на мрака, е пламнало гърло и бучаща глава. Утоли жаждата си до насита.

Почувства се по-добре. С изненада и облекчение установи, че магическите защити, атакувани от Сянката, се бяха възстановили по местата им. Бронята Ежисжамур, подсилена от Одала, графемата, закриляща затворените пространства, блестеше с успокоителната си синя светлина. Осемте лъча на Хагал, Великата майка, кротко си пращяха със студените си червени пламъчета. Най-сетне, той все така усещаше под себе си, дълбоко гравиран в камъка, Манназ, връзката с Могъщите сили, Звездното яйце, което окончателно го защити от врага.

Чиракът обаче беше по-скоро склонен да вярва, че след атаките на Сянката, и поради изтощението му, магическите му защити ще се сринат. Защото нали тъкмо Йонд, жизнената сила, зареждаше графемите с енергия, което беше в основата на магическите умения! Един силен магьосник прави силна магия, един слаб магьосник — слаба. Беше странно: сякаш графемите живееха свое собствено съществуване и бяха породили сами магията, без да използват самия него! Човек би казал дори, че графемите го пазеха.

Гиймо реши да не пръска повече сили в чудене или в търсене на обяснение, и така си беше добре. В състоянието, в което се намираше, не би могъл да устои на нова атака на безмилостния си противник без помощта на графемите.

Когато Сянката отново влезе в килията, силно се стъписа при вида на непокътнатите и явно обновени магически защити.

— Добре… много добре, момчето ми… Надявам се, че си изразходил доста енергия… докато възстановиш магическите си сили.

В шептенето й имаше някаква почти радостна нотка, което обезпокои Гиймо повече, отколкото яростните изблици от предния път.

— Днес имам особен хъс за атака… Една победа… води след себе си и друга… нали, момчето ми?

— Какво искате да кажете? — със слаб глас попита Гиймо, което сякаш зарадва противника му.

— Обичам да гледам как умират тюркоазени цветя… в прашни поля…

Думите на Сянката бяха по-неразгадаеми от обикновено и чиракът магьосник не настоя.

— Нямаше смисъл… да хабиш толкова сили с тези защити — продължи тя. — Тъкмо ти скоро… ще ги премахнеш… и ще се хвърлиш в обятията ми.

— Как не! — извика Гиймо с пресекнал глас.

Сянката се изсмя. Седна край едната стена на килията, или поне такова бе впечатлението на Гиймо — от такова разстояние не я различаваше добре.

— Хайде малко да си побъбрим, а?… Имаме да си кажем толкова много.

Глухият глас бе прибавил гальовни нотки. Гиймо се почувства неловко.

— Кажи, момчето ми… Разкажи ми за родителите ти… Как са те?

Сърцето на Гиймо заби учестено.

— Нямам какво да ви кажа! Моят живот не ви засяга!

— Напротив, момчето ми… напротив… Я ми кажи… майка ти още ли е толкова красива?… Русокосата Алисия… с така нежна кожа.

Гиймо отвори уста с изумление. Как… откъде знаеше тя? И какво означаваха тези намеци?

— Млъкнете! — изкрещя той.

Гласът на Сянката стана още по-нежен.

— Имам всички права, момчето ми… Особено това да ти говоря за майка ти…

— Не! Не за майка ми!

Мислите в главата на Гиймо се блъскаха и въртяха. Убягваха му. Имаше чувството, че една ръка с изострени нокти се бе промъкнала в гърдите му и се забавляваше, като дереше сърцето му.

— Тогава да поговорим за баща ти.

— За баща ми ли? Защо за баща ми?

Гиймо чувстваше, че ще избухне в сълзи.

— Защо… Питаш ме защо… Е, момчето ми… Защото баща ти, когото никога не си познавал… баща ти, когото са скрили от теб още от раждането ти… който обичаше твоята майка Алисия… баща ти, Гиймо… СЪМ АЗ…

— НЕЕЕЕ! НЕЕЕЕ!

Чиракът магьосник хвана главата си с ръце и зарида. Полудяваше. Това чудовище, този демон — негов баща! Невъзможно! Не искаше да го повярва. Не трябваше да го вярва!

Но… ако беше той? Тогава какво чакаше, та не спираше цялото това страдание? Какво чакаше, та не премахваше всички защити, за да се хвърли напред и да го стисне в прегръдките си?

Бронята Ежисжамур започна да свети по-ярко, а Хагал — още по-настойчиво… Сякаш да предупредят Гиймо, който се бе изправил и се олюляваше.

— Ела, момчето ми… ела при баща си… Гиймо… сине…

Момчето направи една стъпка към нея, после още една, като сомнамбул. Всичко вече му се струваше съвсем ясно: баща му, когото търсеше, откакто се помнеше, беше там, от другата страна на защитните прегради, които той така глупаво бе издигнал! Баща му го чакаше, щеше да го стисне в прегръдките си. Всичко свърши.

Тъкмо в този момент в съзнанието на Гиймо се материализира една графема. Графема във формата на везна, около която имаше ореол от топла светлина. Тейваз, знакът на Ирмин, равновесието, законът и редът, непобедимият принцип на справедливостта и единението на света!

Веднага щом се настани в ума на Гиймо, графемата надви елементите от фината магия, която Сянката беше инфилтрирала неусетно в думите си. Една ужасяващо нежна магия, която пречеше на изтощеното момче да разсъждава нормално, лишаваше го от волята му и го превръщаше в глупава марионетка.

Тейваз свърши сериозна работа и възстанови яснотата и хармонията в мислите му.

Сянката видя как Гиймо се поколебава, а после се връща назад.

— Какво чакаш… момчето ми?

Шептенето звучеше разтревожено. Тейваз заличи магическите частици, които придружаваха думите на Сянката, преди още да са стигнали до мозъка на чирака магьосник. Постепенно Гиймо идваше на себе си.

Ако Сянката наистина беше негов баща, защо се опита да му причини болка, като използва цялата си магьосническа сила срещу него при последната им среща? Един баща не постъпва така със сина си! Синът…

Изведнъж очевидната истина блесна пред очите му. Алисия не беше истинската му майка! Той го знаеше от разкритията на повелителя Ша и най-вече от признанието, което тя сама му бе направила за откраднатото бебе от яслата! Знаеше го и се бе примирил с очевидното. Дори само мисълта, че тази жена, която той обичаше повече от всичко на света, не е майка му, го караше да се задушава от болка.

Той знаеше всичко това! Но не и Сянката.

Сянката със сигурност се беше осведомила, бе научила името на Алисия и как изглежда тя. Сянката бе разбрала, че той не познава баща си. Бе се опитала да го измами! И замалко щеше да успее… Как можа да се хване в такава явна клопка? Как се изкуши да се хвърли в прегръдките на това чудовище?

Гиймо не подозираше за цялата работа, която свърши Тейваз срещу коварната магия на неговия мъчител. Той извърна почервенялото си от гняв лице към мястото, където според него седеше Сянката:

— Няма да дойда! Вие не сте баща ми!

Тя разбра, че Гиймо й се бе изплъзнал.

Не знаеше поради каква магия, но тя го бе загубила точно когато целта беше съвсем близо!

Изрева от яд и замята черните си кълбета срещу Бронята, която ги спря.

— Ще се наложи да почакаш… Когато се върна… ще ме молиш да те убия… за да се избавиш от болката.

Мракът оживя и пое към вратата, която се отвори и затвори с трясък. Гиймо си позволи доволна усмивка: за втори път бе надвил Сянката!