Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (65)

Глава XXXV

Госпожа Евпраксия дигна очи от работата си, застана за миг неподвижна, с вретено в едната ръка и хурка в другата, загледа се в бледото навъсено лице на сина си и въздъхна.

Тежка бе скръбта в дома на Сеславови. Най-добрия, най-верния си приятел да хвърли в тъмница. Господ ли взе ума на царя?

— Стига си стоял вкъщи, синко. Стига си ровил в книги. Поизлез, разходи се. Отдавна не си ходил у княз Йоана…

Момъкът поклати глава и отново се вдълбочи в ситния ръкопис на Светославовия сборник.

— Я ми прочети отново писмото от Рим… Вярваш ли, че Витлеем ще се върне скоро? — Изведнъж тя се ослуша и погледна през прозорчето.

— Царски находник! Защо ли? Ах, днес е Малка Богородица!

Долу някой силно изчука въз медната плочка. Болярката се спусна по стълбите. Когато се върна, на бледото й лице играеше тиха усмивка.

— Познай за какво те търсят…

— Все ми е едно.

— Днес е именният ден на Мария. Царкинята ще го прекара на летовището на Света гора. Кани и теб. Там ще бъдат князете, Ана, Белотови…

Добромир бързо извърна глава. Сърцето му биеше като лудо. Белослава! Колко отдавна не беше виждал дълбоките й черни очи…

— Чакат те в палата. Оттам ще тръгнат с кочии. Ще отидеш, нали? — и тя понечи да излезе.

— Не!

— Мирчо… Царкинята не е виновна. Ако се сърдиш на баща й, защо да наскърбяваш горкото дете? То и без това не е тъй щастливо, с тази мащеха…

— Не. Аз мразя Калояна! Той назова баща ми предател.

— А по-рано…

— Мамо. Стига.

Болярката наведе глава и слезе долу.

Добромир отново бе седнал пред книгата си, но буквите бягаха и се губеха в неясни слова, а пред унесения му взор изникваха примамни видения.

Белослава караше вече тринадесетата си година. Но всеки, който зърнеше тази буйно израснала девойка, й даваше най-малко седемнадесет лета. Наред с нея царствената й приятелка изглеждаше съвсем дребна и крехка. Само острият взор на сините й очи издаваше будния ум и страшната воля на Калояна.

— Защо не отиде? — госпожа Евпраксия наведе лицето си съвсем близко до това на сина си. Поглади леко главичката му. — И Белослава ще е там…

Момъкът пламна и се дръпна от ръцете й. Отгде знаеше майка му голямата му тайна? Започна да се разхожда с големи, неспокойни крачки. Седна при книгата. Захвърли я. Отново почна да се разхожда. След това изведнъж грабна шапката си и изтича надолу.

— Где е конят ми? — се чу след малко гласът му от двора.

— Нали каза, че няма да излизаш? Пратих Никола на лозето.

Всички други коне на Сеславови бяха откарани във войската.

Добромир се спусна по стръмната пътека, която слизаше от Трапезица към реката. Когато спря пред процепа на Боярския рът, лицето му гореше като мак. Бе тичал непрекъснато. С нетърпеливо движение той направи знак да снемат моста. Скърцането на скрипците му се стори безкрайно. Стражата отвори Главната порта.

— Отивам при царкинята…

— Царските люде заминаха преди малко.

Сякаш го лиснаха с ледена вода.

— Дъщерята на княз Богота заръча, ако дойдеш, да ти кажа, че ще те чакат в Света гора… — каза един войскар и се усмихна.

— Но аз нямам кон!

— Нищо. Поискай от конюшнята.

Момъкът рипна като хрът, затече се през укрепените дворчета, зави вляво към жилищата на стражите. Беше му весело и тежко едновременно. Там, на няколко крачки от него, стоеше в тъмница баща му. Ах, да можеше да го види поне за миг, да му каже няколко ободрителни думи, да го утеши…

Откъм градината проехтяха стъпки. Добромир извърна глава и остана поразен. Деспот Борил идеше, към него. Какво търсеше по това време там? Нали беше уж в Червен? Деспотът го видя и се усмихна.

Отби се при него, като че ли нищо особено не се е случило. Подаде му ръка.

— Какво търсиш тука, младий момко? И на теб ли трябва кон?

Добромир си помисли, че по-скоро самият деспот би трябвало да каже какво търси там, но веднага през ума му мина мисълта да използува чудния случай. Щом деспотът се разхождаше така свободно из палата, значеше, че се ползува с някаква особена власт там. И той му се помоли да го пусне да види баща си. Само за малко. Съвсем за малко.

Борил се замисли. След това се позасмя. Потупа момъка по бузата.

— Добре. Ела с мен… — И той тръгна по посока на Малката порта.

Добромир не вярваше на очите си. Сякаш сънуваше. И хиляди пъти благославяше, че бе послушал майка си да дойде. Влязоха в кулата и слязоха няколко стъпала надолу. Деспотът спря при стражата.

— Тодоре, този момък ще слезе за малко при боляра Сеслав. Само внимавай да не се забави до втората стража, защото може да ви сменят някои от „ония“… Хайде… Довиждане, момке…

И деспотът бързо се отдалечи. Добромир го изгледа смаян. Какво значеха странните му думи? Какви бяха тези „ония“? Защо деспотът беше така любезен? И изведнъж страшно съмнение го прекоси. Ако наистина баща му беше от страната на изменниците? Какво ставаше тук? Защо Борил не беше в Червен? С препълнено от тревога сърце слезе Добромир още няколко стъпала след стражата, която вървеше пред него и го пусна да влезе. Вратата бавно се затвори след него. Ключалката щракна. В полумрака Добромир зърна някакъв човек, седнал върху сламено ложе.

— Татко!

Човекът трепна, размърда окованите си ръце, извика.

С един скок момъкът се хвърли към него, прегърна го, целуна го с бурно умиление.

— Най-сетне!

Изведнъж Сеслав се дръпна от ръцете на сина си и пошъпна:

— Сякаш господ те прати — след това се ослуша, стана, отиде до вратата, сложи ухо до нея, погледна през един процеп, върна се и каза: — Ела… По-близо… Трябва да ти кажа нещо.

Той доближи уста до ухото на сина си:

— Свършено е вече… Те са решили да го убият.

Добромир се дръпна като клъцнат.

— Кого?

— Царя. Трябва да му се съобщи… Веднага. Разбираш ли? Докато не е късно…

Добромир мълчеше навъсен.

— А ти отгде знаеш? Ти не си ли от тях?

— По-тихо за бога… Ако узнаят, загубени сме.

Момъкът избухна нетърпеливо.

— Нищо не разбирам… Обясни. Кой ще го убие? Като се върне ли?

— Слушай, слушай… Няма време за губене. Ето що. Царят не ми вярваше. Колко пъти го предупреждавах, че се крои нещо. Смееше се. А аз виждах всичко. По очите ги познавах… Трябваха само доказателства. И ето. Една вечер при мен дойде Николица. След дълги заобикалки най-сетне той ми каза, че наближава времето да си отдъхне народът от гнева на Калояна.

Аз се престорих, че се улавям на въдицата. Исках да изкопча нещо повече. Но те бяха благоразумни. Тогава почнах да посещавам събранията им. И узнах много неща, но те още не ми доверяваха. Може би след време щях да разбера истинските им намерения, но някой ме видял и обадил на царя. Затова той ме затвори. И аз не можах нищо да узная. Но преди няколко дни една вечер късно при мен дойде Борил, накара стражата да ме пусне и ме заведе в палата. Разбрах, че и част от тукашните войски са с тях. Когато техни хора са на стража, аз имам доста голяма свобода. Излизам из кулата, ям каквото поискам. И на нощното заседание в палата кой мислиш също присъствуваше?

— Кой?

— Царицата! Представи си. Долна жена… Очите й заслужава да се извадят… Да предава мъжа си… — Вещица!

— И кой още мислиш? Призренският епископ и великият хан…

— Йона? Какво търси тук? Никой не знае, че е пристигнал…

— Но все пак е тук. С очите си го видях… Неговите хора са при Истъра. Щом дойде вест, че царят е убит, те ще нахълтат в Търново и ще провъзгласят Борила за цар…

— Борил цар! Боже опази… — и момъкът се прекръсти.

Изведнъж Сеслав стисна сина си за ръцете.

— Мирчо… По-скоро… Тичай у алагатор Георги. Ах, не. Чакай, и той бил вече с тях… Тичай у протострагор Матея. Той вероятно е още верен на царя. Има и силни коне. Да бяга, да бяга по-скоро в Солун… Да извести на царя. Нека се пази от Манастър!

— Манастър!

— Да. Манастър. Най-верният от верните. Той е определеният.

— Не може да бъде.

— И аз не го вярвам, но… сама Целгуба го каза. Изглежда, че са му обещали да го въздигнат в болярско достойнство. А царят беше обещал на Коча… Нали знаеш, че Коча и Манастър напоследък враждуваха.

— Манастър… — прошъпна още веднъж смаяният момък.

Баща му го стресна.

— Всеки загубен миг е гибелен… Тичай у Матея. Само на него още вярвам. Никому другиму ни дума! Разбра ли? Никому не доверявай! Не се знае кой е от тях и кой не е… Да бяга към Солун, да известя на царя… А ако, не дай боже… вече е късно, да вземе със себе си верни войски и да се върне веднага в Търново. Докато Борил още не е успял да се утвърди. На княз Йоана сега не казвай нищо. Може неволно да се издаде, че знае. Да не подозре някой, че сте узнали нещо, защото отидоха главите ви. За моята не жаля. Но вие сте млади… Хайде, бягай… Господ да ти помогне… — той притисна сина си до гърдите си, след това бързо го блъсна и извърна лице.

Кой знае дали някога вече щеше да го види…

— Сбогом! Поздрави майка си, Витлеем… сбогом…

Добромир нагласи лицето си в усмивка. Похлопа силно и извика да му отворят. Веднага се зачуха стъпки и ключалката щракна. Отмахнаха железата на вратата. Стражът поклати глава.

— Доста се забави.

— Ех, не се бяхме виждали от толкова време! — Добромир спусна в ръката на войскаря една жълтица. — Добре да гледате баща ми!

И той бързо изкачи стълбичките нагоре. В главата му се виеха хиляди мисли, хиляди решения. Не знаеше какво най-напред да почне… Той поиска един кон, под предлог, че ще ходи на Света гора; но като слезе по Боярския рът, той се отби вдясно към югозападните склонове на Трапезица. Там живееше войводата Матея. Като наближи дома му, Добромир бързо се огледа, върза коня си за едно близко дърво и крадешком се промъкна до ниската еднокатна постройка. Една стара жена хранеше на двора кокошки. Две деца се боричкаха с весели кратки писъци. Момъкът тихо похлопа. Старата учудена дигна глава и се отправи към портата.

— Вкъщи ли е войводата, бабо? — прошъпна болярът.

— Няма го, синко. Той замина със стрелците, за да обиколи хемските проходи. След два-три дни ще се върнат.

Добромир отчаяно въздъхна. Два-три дни. Изведнъж му хрумна. Братовчедът на катепан Рекирад! Младият стрелец Дейко. Той беше верен човек. Дано само не служи при Матея.

— Знаеш ли, бабо, стрелец Дейко дали служи при ваш Матея?

— Да. И той замина с него.

Момъкът махна с ръка. Проклятие! Ами сега? Кому да се довери? Кого да прати? Той тихо изтича до коня си, метна се въз охранения жребец и дръпна юздите. Накъде? Да отиде към Света гора, да обади на Йоана? Какво можеше да му помогне князът? Освен в гнева си да извърши някакво неблагоразумие? Боже, боже, спаси ме научи ме! Някакъв мъртъв свят се виеше пред него. Сякаш изведнъж слънцето залезе, всичко потъмня, загасна наоколо му. Нова мисъл го прекоси. Да отиде у Белотови? Зоя е хитра жена. Може да го научи нещо. Той пришпори бясно коня си. С няколко скока якото животно изтича по стръмния баир нагоре. Град от удари се посипа по желязната врата на кулата. Някаква женска глава надникна изплашена от едно прозорче.

— Тук ли е княгинята?

— Не. Тя отиде на Царева ливада с царкиня Мария и царските люде!

Добромир се плесна по челото. Само си изгуби времето. Разбира се, че Зоя ще бъде там, щом дъщеря й е канена.

— У вас ли е челник Страт?

— Замина с хората си да укрепва кулата при Аула.

Поклятие! Сякаш всичко трябваше днес да бъде против него. Без да каже ни дума, Добромир отново пришпори коня си. Сега? Накъде? И изведнъж побледня. Как не бе се сетил досега? Той се спусна с коня към дома си. Като стигна пред къщи, хвърли юздите в ръцете на първия срещнат прислужник и изтича нагоре.

Майка му изскочи насреща му. Като го зърна, устните й побеляха.

— Синко… Добромире… Света Владичице…

Тя стисна ръце и го изгледа ужасена. С разрошени коси, задъхан, потънал в пот, Добромир ровеше в една ракла до леглото си. Извади оттам кожена кесия със златици, тикна я в пояса си, грабна наметката си.

— Мамо, не мога да ти обясня. Видях татко. Той е здрав.

Госпожа Евпраксия извика.

— Мълчи… Никой не трябва нищо да знае… Ще пратиш Никола да върне коня в палата и да каже, че съм паднал от него и съм си малко навехнал крака.

Никого няма да пущаш… Само на Йоан да кажеш… че съм заминал. За много важно нещо. Повече не мога да ти кажа… Сбогом… — Той я прегърна и целуна. — Сбогом.

И той остави майка си безмълвна, вцепенена, неспособна да пророни ни думица от удивление и тревога. Добромир отново се качи на коня и го подкара към градските порти. Стражата го позна и любезно го пусна.

— На Света гора ли?

— На Света гора.

Но щом се видя сам, Добромир бързо обърна коня си и свърна към бащините си лозя. Там завари стария Никола в колибата, готов да тръгне за вкъщи.

— Да си жив, дядо. Ти ме спаси днес. Дай бърже насам нашия Сребрей. А пък този царски кон ще го върнеш утре в палата. Кажи, че съм паднал и че съм си навехнал малко крака, като съм отивал към Света гора. А вкъщи, освен князете, никого няма да пущате. Аз няма да се върна скоро. Заминавам за много далече. Ни дума никому. Разбра ли? Пази къщата и мама. Хайде, сега сбогом!

Добромир се метна на коня си. Потупа го по врата. Пришпори и литна през окосените ливади. В ума му звънтеше като камбана все една мисъл… Всеки загубен миг е ценен.

А може би предателската ръка вече дигаше зловещото желязо на измяната…

Той цял потръпна. Дали щеше да успее да стигне навреме? Какво ли щеше да стане в негово отсъствие в Търново? Ако се разкрие измамата? Какво ще стане с баща му, с майка му? Ах, дано господ улиса ума им в други работи, за да не забележи никой нищо…

Пред него лежеше широк и мамещ друмът за Долна земя…

Добромир махна с ръка. Да става каквото ще. И без да мисли вече за нищо, той пришпори коня си и литна надолу. Към юг. Към Солун…