Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (24)

Глава XXIV

Тъжен и неспокоен беше този Великден на 1195-то лято в Търново. Никому не даваше сърце да разгърне душата си за ведра, благочестива радост. Защото всеки знаеше за страшната напаст, която висеше над българската земя. При Бъдин на Дунава се трупаха войските на венгерския крал, а долу на юг се събираха, снабдени с богати припаси и обилно оръжие, несметни пълчища: франки, варяги, сарацини, ромеи, нубийци, арменци.

Исак Ангел бе решил веднъж завинаги да свърши с българите.

С наведени чела се качваха един по един болярите по широката мраморна стълба на палата на съвета, на който ги бе свикал царят, след неделята на мироносците.

Един по един те сядаха по местата си, в ниските кресла от тъмен гладък орех. Царският престол беше от позлатено сребро, обсипан с бисери. Двата му крака наподобяваха лъвски лапи. От отворените прозорци лъхаше благоуханието на царските градини. Най-последен мина върху подвижния мост болярът Иванко. Не само държавните, но и неговите собствени грижи покриваха бистрото му чело с необичайни бръчки. От ден на ден дълговете му растяха и бедните приходи от прониятството в Селви едва стигаха да покрива лихвите на дребните си домашни разходи. Да се оплаче на Асена, вече не смееше. Оставаше само едно — да се ожени за Слава и да поиска нови земи и облаги.

Както минаваше през посипаната с дребни плочи пътека, която водеше за портата на палата, той зърна през един храст от трендафили някаква тъмнокоса глава.

Очите му блеснаха. Той се огледа и зави по една малка, сочна морава. Момата извика от радост и уплаха, като зърна пред себе си снажния хубавец.

— Иванко, какво правиш тук?

Тя разхождаше малката Мария. Високата й снага беше малко измършавяла, руменината по бузите й избледняла.

— Добре, че дойде — каза шепнешком Слава. — Имам да ти казвам нещо. Асен иска да ме даде на Червенския кефалия.

Иванко се намръщи.

— Какво? Оня ниският ли? Че за тебе ли е той?

Момата наведе глава.

— Богат бил, добър бил… Няма да иска голяма прикя и зестра. След битката — дано господ ни помогне! — иска да стане сватбата…

— Е, добре… И ти съгласна ли си?

— Какво да правя? Бедна сирота без зестра.

— Нали княз Белота иска да ти даде.

— Царят не се съгласи. Каквото можа, Елена ми приготви. Нали знаеш всичките пари где отиват… Все за войската…

Тя въздъхна и извърна лицето си. Иванко взе ръката й.

— Славо, не говори тъй. Аз знам, че ме обичаш.

Тя откъсна един стрък момина сълза и помириса белите й звънчета.

— Кажи, нали е така?

— Ти го знаеш. Защо питаш?

Болярът се усмихна.

— Тогава ще почакаш още, Славо.

— Докога? Ти ме лъжеш от толкова време…

— Не, ти знаеш, че не зависи от мене. Потънал съм в дългове до уши. Отвсякъде ме гонят за пари. Но когато се върна от битката, ще поискам от царя ново прониятство и ще се оженим. Ще ме чакаш ли?

— Ще те чакам!

— Закълни се.

— Бял ден да не видя, ако те не чакам.

Болярът обгърна с ръка високата й снага и пошъпна:

— Не знам защо ми се струва, че може да се не върна жив от тая битка… Жестока и неравна бран ни очаква… Славо, ако ме обичаш, ще слезеш след полунощ в градината… Войската се готви да тръгне другиден. Искам да ти разкажа целия си живот, искам да замина простен и окрилен…

— Не… Не…

— Ще дойдеш!…

— Не… — тя грабна в ръце момиченцето и избяга.

„Тя ще дойде“ — си помисли радостен момъкът и с бързи крачки се отправи към ниското здание с олющена стенопис по външната мазилка, изтича по излъсканите мраморни стълби, измина полутъмното преддверие и влезе в стаята. Тъкмо навреме. След миг царят, придружен от двамата си братя, влезе, посрещнат на крака от всички боляри.

Асен седна на престола и направи знак на другите да заемат отново местата си. Загорялото му лице бе мрачно и строго. Той дълго стоя замислен, като поглаждаше ту брадата, ту челото си, най-после каза:

— Боляри, никога по-тежки дни не сме преживявали от десетина години насам. Исак Ангел грозно се е заканил веднъж завинаги да ни унищожи. Трябва сега да съберем всичките си сили, да дадем мило и драго, за да успеем и този път. Нека се помолим отново — той стана и се прекръсти — Светият солунски чудотворец пак да ни закриля. Пак да стори чудо. Защото невям само чудо може да ни спаси сега. Борбата ще бъде страшна. Ако моят живот бъде нужен, за да насърча войската, аз няма да го пожаля. Ако никой не иска да тръгне срещу грозящата опасност, аз първи трябва да тръгна. Боляри! Извиках ви, за да ви съобщя царската воля. В случай че ме убият, княз Иваница ще наследи престола.

Иваница скочи.

— Не! Преди мене Петър има право.

Всички погледи се устремиха към едрия, мълчалив мъж.

Петър стана. Той рядко говореше и затова болярите затаиха дъх, пълни с любопитство.

— Аз се отказах завинаги от царския венец. Предпочитам отдалеч, със съвет и напътствие да помагам в управлението на братята си. Иваница е буен и смел като Асена. Само той може да замести царя.

Но Иваница настоя упорито на своето. Тогава Петър се съгласи, но с условие и Иваница да дели с него власт и царски почести.

— Куманският хан Цигат — продължи Асен — е обещал да нападне венгрите откъм гърба, щом те напрат на Бдинската крепост. А ние ще пазим хемските твърдини. Но мисля, че ще е по-добре, ако не чакаме първи да ни нападнат. Затова разпратих златопечатни слова до най-далечните си крайни боляри да съберат веднага опълченията си и да потеглят на юг. Ние тръгваме оттук в четвъртък. Ще се съберем всички при Станимака. Оттам ще гледаме да издебнем Исаковите пълчища. Боляри, борбата ще бъде за живот и смърт…

Царят стана и замислено започна да се разхожда. Спря до прозореца, погледна надолу, махна с ръка на двамата си синове, които весело играеха с малката Мария в градината, и спря взор на черквата в подножието на Трапезица.

Откъм главната крепостна порта се зачу тежкото скърцане на веригите на подвижния мост. Неясни викове отекнаха от голямата бойница. След миг един конник, побелял от прах, полетя към палата. Главата му почти допираше врата на коня.

Сърцето на царя заби глухо и тревожно. Какво ли се бе случило? Дали Исак не бе нахлул неочаквано през някой хемски проход?

Асен пресече с големи стъпки стаята, изтича през преддверието и се спусна по стълбите. Срещу него тичаше находникът. Когато стигна пред царя, той грохна в краката му, пребит от умора.

— Вода! Дайте вода! — извика Асен на болярите, които, изплашени и удивени, се бяха струпали зад него. След това се наведе над изнурения:

— Говори!

— Исак… Исак… — изхърка момъкът.

— Какво Исак? — извика царят изтръпнал.

Някой донесе вода, напръска лицето на находника, дадоха му да пие.

— Исак… Исак е ослепен!

Болярите се изгледаха поразени. Не вярваха на ушите си.

— Кой го е ослепил?

— Алексей… брат му. Когато Исак Ангел станувал в Кипсела по Възкресение… брат му се провъзгласил за император. Тогава Исак, изоставен от всички, от логотетите, от слугите си даже, яхнал един силен кон и избягал в Стагир… но там ханджийката го издала на стражата… Като го завели в Константинопол, новият василевс… брат му, заповядал да го ослепят и да го хвърлят в тъмница.

Обезумели от радост, болярите почнаха да се прегръщат и да викат с пресечен от сълзи и вълнение глас.

Бяха спасени! Бяха спасени!

С озарено от щастие лице Асен хвана находника за ръката и извика:

— Кой си ти? Как ти е името?

— Казвам се Боян. Парик съм в прониятството на боляра Недялко, царю честити…

— Отсега ти си свободен. Давам ти стас в Търновско. Хайде върви, върви се почерпи…

Той извади един пръстен от ръката си и му го хвърли.

Княз Белота му хвърли кожената си кесия.

От горницата се затече царицата и спря изплашена големите си черни очи върху чудната гледка.

— Елено! — извика царят. — Елено! Кажи, какво искаш, за какво жадува сърцето ти? Огърлица? Диадема?

Ужас обезцвети лицето на царицата. Да не беше загубил разума си Асен? Но не. Всички се смееха, всички говореха оживено, с радостни възклицания.

Само Иваница не можеше още да повярва.

Как беше възможно Алексей, разглезеният женствен Алексей да бъде способен на такова дело? Да ослепи брата си, този, който тъй нежно го обичаше и обсипваше с почести и подаръци… Нима можеше човешката поквара да стигне по-големи предели?

Той си спомни вечерта, когато Исак го беше повикал да му предложи Евдокия — Алексеевата дъщеря. Такава хубава, светла усмивка имаше изтънченият чернокъдър севастократор… Толкова огромна бе милостта на Исак към него. Кой можеше да си помисли, че под онова прекрасно чело се е криела толкова гнусна измама?

Не можеше мекушавият севастократор да измисли такава дързост. Това беше дело на жена му Ефросина, оная едра, мъжествена жена с обилни тъмни коси и орлов нос, която Иваница бе зърнал един път на прием в Свещения дворец. Само тя, подпомогната от многобройните си любовници, можеше да стори това…

Иваница изтича навън, пресече градините и през малката западна порта се спусна надолу към реката, премина моста и се отправи към черквата на Чудотвореца.

Пламтящ от благодарност, той се просна пред святата икона и изрече тържествени, благодарствени слова за новото чудо.

Вън пред вратата се трупаха слисани граждани, които бяха видели княза да тича сам и гологлав през улиците на Асенова махала.

Пияни от радост, търновци излязоха на моравата, заключена между Етър и Царевецката твърдина, и до късна нощ под обилния бледосребърен дъжд на лунната светлина глухите удари на тъпана се сливаха с веселите извивки на гуслите и радостните припеви на хороводните песни.

След два дни пристигнаха находници от василевс Алексей III Ангел.

Идеха с предложение за мир и приятелство.